Thursday, 26 April 2012

2011 RECAP


Беше ме споходила компулсивната муза да направя нещо с миналата киногодина. Да я изпера, сгъна и прибера в кашон. Това след като поизгледах някаква част от филмите, които си заслужиха по един или друг начин да се говори за тях през този период. Нещо се случи обаче, концепцията престоя твърде дълго и стана късно ,за класации и без друго класациите в подобна година на седмиците се оказаха трудна работа. И за това, дето се получи – нека да е вид рекапитулация – е късно вече, ама бях си казала, че ако успея до края на април да го докарам до сравнително четим вид, все пак ще го публикувам и ето го, с последния влак:

Най-използван похват на годината

2011 повече от всичко друго може да се характеризира с нещо като криза на настоящето на киното. Карл Валентин – немският Чаплин – имал една популярна реплика: ‘Всичко е вече казано, но не за всички.’ Така си е, затова тук „криза” е без негативния си нюанс и всъщно с,т повсеместното загребване дълбоко в идеите и образите от архивните сандъци и старанието вече казвани неща да бъдат казани по нов начин, в ново време и на нови хора свършиха нелоша работа с годината. Препращам към спретнатото самъри на Силвър по въпроса (само с една бележка под линия за несъгласието ми относно Super 8).
Трудно е да се определи в кой от всички филми сантименталният подход е интерпретиран най-добре, но фаворит като че ли ми остава Ранго. Любовното писмо на Гор Вербински е толкова радикално и странно в изразните си средства, че изглежда като деструктивна гротеска на миналото; не носталгичен поглед назад, а обратното – като копнеж на миналото да премине отвъд, в по-нова епоха на образа, звука и мисленето. От другата страна на магистралата. :)

Подобна интересна динамика на отношенията старо-ново и то на няколко нива – вътре в самия филм и отвън, във връзката му със зрителя – има и в The Artist, затова той ми е на много близко второ място тук. Най-ценното в Артистът е, че противно на очакванията, той не се опитва да бъде машина на времето, а от стабилната си позиция в наши дни се е заел да покаже как една бивша епоха на киното може да застигне бъдещето (при това нали бъдещето точно я е пратило в заточение) и да заработи в него.

Сценарий на годината

Финалистите ми тук са един семпъл спортен филм за спорт, от който нищо не разбирам, и един филм, в който не се говори. :)
Ще автоцитирам недословно нещо, което написах на приятел за Moneyball:

На мен тоя бейзболен филм ми беше интересен предимно структурно, като подход. Любопитно е как разните мнения, поне тези, които аз мернах, гравитират все около "различното" в спортната драма, а това си е класическа, романтична спортна драма, в която андърдог отбора с помощта на вдъхновения мениджър и смелата, опасна, иновативна схема (ТМ) размазва големите, богати лоши. И то с ясното съзнание, че е това. 'How can you not be romantic about baseball?' Това изречение е нещо като 'Creation myths need a devil' от Социалната мрежа, а тук го казват даже и два пъти. Поне докъм 2/3 от времето е това, а после изведнъж прави инверсия. Разбива романтиката за десетина минути, ама едно тихо такова, без много фойерверки. И слага капака с най-последната сцена - дъщеричката на вдъхновения треньор, която му пее 'you're just a loser dad, you're just a loser dad.' :) В крайна сметка - 'nobody reinvents this game.' Аз съм фен на Соркин още от телевизията. Той обича да се занимава с модерни митологии (бейзболът си е американски митопоезис в чист вид :)), да жонглира с конвенции (жанрови и зрителски) и да те размята в антитези, без да дава позиции и отговори. Ужасно ми харесва и тази негова безкрайно пряма интелигентност - героят ще се обърне и ще ти каже директно, без връзвания на фльонги, 'It's a metaphor.' (или пък 'That's not what happened' в Мрежата). Другото готино е как безсрамно компрометира достоверността на "истинската история" (доколкото знам и тук случката не е точно такава), за да я изведе отвъд самата нея и да му служи на целите. А на мен и самата история ми беше интересна да си призная, с цялата й романтика, аз обичам спорт и състезания.
Нещо друго, в което не бях сигурна, докато не го гледах на кино, и още не съм съвсем, но забеляза ли колко тих филм е това? Като дрениран от крещящи тълпи, еуфории и въобще, звуци. Това ми се видя като още една добра жанрова стилизация. А и Брад Пит, след като им изгаси на онези момчетии музиката, им каза "ей това е звукът на загубата". Това е толкова Соркин-момент. :)

А The Artist, заради споменатия подход в съотнасянето на различните времена. Този филм е така написан, че не те оставя дори да се опитваш да вярваш, че е продукт на друго, различно от нашето време. Също и заради хитрата мета-употреба на думичката talk през целия филм. И заради няколко чудесни (в смисъл на чудесно написани, освен чудесно изглеждащи) сцени със сенки. И, разбира се, заради кучето. Както казваше героят на Джефри Ръш във Влюбеният Шекспир: 'Comedy, love and a bit with a dog - that's all they want.'

Кинематография на годината

Не знам какви ги е натворил в Хюго онзи чичо, дето прилича на Гандалф, и заслужаваше ли наистина да вземе Оскар.
В Tinker, Tailor, Soldier, Spy британците бяха свършили доста добра работа на ниво атмосфера. И като стана дума за Робърт Ричардсън – тук по някаква причина (различна от Гари Олдман) често се сещах за JFK.
Дясната ръка на Спилбърг пак изкарваше въздуха сцена след сцена в War Horse, че и в Тинтин.
Родриго Прието (който от години върши разни разпознаваеми неща за филмите на Иняриту) и Джеймс Нютън Хауърд се хванаха за ръце, за да превърнат един твърде глуповат филм в доста приятно преживяване за сетивата.
Финчър и другарчето му Джеф Кроненует направиха нещо подобно за Момичето с драконовата татуировка, без „приятно”, че хич не е подходяща дума.

Еманюел Любецки обаче не е човек, а силон. В това интервю той казва, наред с други интересни неща, че гледането на филмите на Терънс Малик на младини е била една от причините да поиска да стане оператор. Вероятно това е стъпката, която го изкарва пред всички останали – работата на Любецки в The Tree of Life e работа не на наемна ръка, а на силно и искрено вдъхновен човек. Това е и едната стъпка от занаята към изкуството. Това е може би и най-голямата измежду няколкото стъпки, които превръщат филма в едно от киносъбитията на годината.

Годишна награда „Ще падне ли пумпалът, или ще продължи да се върти”

‘Endings to be useful must be inconclusive’, казва Самюел Дилейни. Откак модерният символизъм е разбрал, че двусмисленото и неопределеното комуникира със зрителя (или читателя) съвсем успешно и няма нужда образите да се затварят в само едно значение, множествените интерпретации и отворените завършеци са традиционна арт-заявка и сигнал, че от реципиента се очаква да включи в режим на по-висока чувствителност към материала. Зрителят обаче има интуитивно очакване да му бъде казано „какво става накрая” и вдигането на ниво е трудна работа, свързана, според мен, най-вече със способността на творбата първо ясно да си дефинира кръга от възможни въпроси (защото иначе насрещната страна се запилява в безбрежно море и бързо изгубва интерес, освен ако не е със склонност към мистификации или фен на Харуки Мураками :)) и второ – да даде достатъчно плътност на определен кръг възможни отговори (ако всяка интерпретация е напълно валидна, търсенето на отговори се обезсмисля).
Та. Големият успех в този тип мобилна комуникация творба-зрител е за несигурния финал на Martha Marcy May Marlene. Замътеноатмосферните две сцени с човека с бялата риза от края на филма са най-доброто и най-добре синхронизирано с останалото съдържание нейно проявление за миналата година. Веднага след това е краят на Таке Shelter, но той е все пак  по-конвенционален и жанров.

Наградата „Madness is the new happy”

Освен ако не се казваш Тери Гилиъм, да направиш филм, който стъпва върху номера ‘Всичко е нечия параноидно-налудна измислица, може би?’, без това да изглежда като евтино сюжетно измъкване, и въобще – да се занимаваш с лудостта, без да ходиш по клишета, е от сложна към непосилна задача. Е, за 2011 имаше цели два сполучливи опита: Martha Marcy May Marlene и Take Shelter, като моите предпочитания са за първия. Може би защото тук една от най-големите и стари теми на изкуството се свежда до нещо просто, но твърде идейно представено – лудостта като преминаване. Героинята си тръгва от някъде в началото на филма и заминава нанякъде в края, какво изоставя в началото и какво я очаква в края не е съвсем ясно. А вътре в тази рамка от несигурност е непрестанно лутане и прехождане – на героинята и на филма – между различни животи, имена, времена (последното не само като момент на случване на събитията, но и с детайли като чудесната илюзия за „старо време” от откриващата сцена) и всяко придвижване към или от нещо/някого/някъде наслоява тиха трескава налудност и изкривява още малко контурите на нормалността.

Годишен представител на субжанра „Нещо-като-sci-fi филм с Ева Грийн и с много потенциал, сериозно количество от който – пропилян”

Дано организаторите на София филм фест да могат и догодина да ни представят кандидат за тази едновременно тъй вълнуваща и изнервяща категория. Perfect Sense e по-добър от представителя за 2010 – Утроба, всъщност много по-добър. Затова е и по- болезнено, когато се чупи.
Първо хубавото. Perfect Sense e построен е върху изключително интересна апокалиптична концепция – човечеството губи сетивата си едно по едно, а всяко изгубване е предшествано от някакво повсеместно, разрушително в интензитета си състояние: на тъга, на глад, на гняв. Разпределителната гара на изчезващите чувства, на предвестниците им и на последствията е един симпатичен ресторант – особен герой, който по един или друг начин живее чрез всички човешки сетива и който, също като съзнателно същество – простичка, но чудно функционална алегория – осъзнава всяка поредна загуба и трябва да се научи да я компенсира и да се адаптира към новите условия, за да се съхрани. (Една от най-забележителните сцени през годината е как, след като вирусът покосява вкуса, кухненският екип на ресторанта чете възторжено ревю на гурме-критик, аргументирано чрез неща като цвят и текстура на храната.)
Проблемите на Perfect Sense започват, когато излиза от стилните си жанрови предпоставки и трябва да се позанимае с хората. Всички човечета в тази история са заменяеми non-entities. Никой, двамата главни герои в това число, не успява да бъде нещо повече от просто наративен инструмент за показването на катастрофата. Това, че радикално се преобръща доста похабеният вече похват на центриране върху „малката човешка история, за сметка на фоновата „голяма история на човечеството”, не е лошо, даже напротив, изненадваща и оригинална е тая помитаща мощ на „голямата история”. Но филмът представя класическа драматична ситуация – светът е под заплаха – и разказът трябва някак да се организира около тази ситуация, а не просто да се остави да тече. Да, всички сме затворници на сетивата си и без тях е трудно да остане необезсилена свободна воля, но все някой трябва да направи нещо, да се противопостави, най-малкото да потърси отговори, защото иначе добрата идея просто се излива в нещо като поетичен акт, с картонени герои, базиран върху компромис с логиката.

Алегория на годината

Откакто братята Коен омесиха книгата на Йов с квантова физика под повърхността на простичката и забавна история на един преподавател на средна възраст в Минесота, чакам някой да направи поне наполовина или дори на една трета толкова добре филм, който не е съвсем това, което е. И ето, че Джеф Никълс – режисьорът и сценаристът на Take Shelter, ме изненада приятно. Интелигентността и неочакваността на този филм не е в зоната на разтърсваната от аберации човешка психика, където е разположена основната история за баща и съпруг с шизофренни видения за прииждаща опустошителна буря. Там той е доста праволинеен и разчита в общи линии на традиционни трилърови похвати, макар да борави с тях толкова добре, че се е получил един от най-интригуващите филми в жанра през последните години. По-интересно е, че никой не е представял и едва ли ще представи икономическата криза, която помете света, по по-оригинален начин. Забележете как филмът тихичко, но постоянно акцентира върху неща като настойчивото преизчисляване на семейния бюджет, мечтаната едноседмична почивка в къща край океана, осигуровките, които ще заплатят операцията на детето, а на няколко места направо пали сигнални лампи (‘You take your eye off the ball one minute in this economy and you’re screwed. You got the cash for this?’), и няма как накрая да не бъдете убедени, че след като веднъж ураганът беше самият Хашем (във филма на гореспоменатите братя), тук пък си има друго интересно лице.

Наградата „Кирстен Дънст” за най-систематично непоносима актриса отива при Кийра Найтли този път за A Dangerous Method. От известно време наблюдавам прогресия в затрудненията си да я понасям, свързана вероятно с идентичния й маниер (особено на ниво лицеви мускули) във всяка роля и съпроводена, логично, от почти пълна невъзможност да й повярвам, независимо от превъплъщението. В случая резултатът беше, че на моменти направо се чувствах неудобно да гледам иначе доста скопосния филм на Дейвид Кроненбърг.

Наградата „Майкъл Фасбендър” за актьор, участвал във всички филми през годината е за Райън Гослинг. Отидете на IMDb и ги пребройте колко са. Гослинг е странна птица. Макар че съзнавам колко версатилен и силен като присъствие актьор е, все има някакъв нюанс в изпълненията му, който ме дразни подсъзнателно. И изведнъж, най-неочаквано, човекът падна толкова точно на мястото си, че край - всички неразбирателства са в миналото. И то не с някоя от хипернатоварените си с очаквания роли тази година, а в Crazy, Stupid, Love. Който от своя страна, също най-неочаквано, се оказа една от най-сполучливо смешните комедии на годината и една от най-приятните романтични такива от дълго време.

Наградата „Натали Портман” за актриса, участвала във всички филми през годината е за Джесика Частейн. Тук изпълнението е, разбира се, в The Tree of Life, където червенокоската е всичко, нужно на зрителя, за визуалното представяне на the way of grace.

Специалната награда за особени заслуги в преиграването и липсата на органичност отива при Джордж Клуни за ролята му в The Descendants в оспорвана конкуренция с Кийра Найтли в A Dangerous Method, но нали тя вече получи награда. Още по време на трейлъра на Потомците се зачудих що за кретенско изпълнение е това. В самия филм положението не се подобрява. Ясно, че overact-ването (което, за да не се превърне в карикатурен кич, изисква двойно повече от обичайното мислене и внимаване) е нарочно. Ясно, че задачата Клуни да се движи (или търчи) като наакан и да прави нелепи физиономии през половината филм и да звучи като в училищна пиеса в другата половина, цели комичен елемент в история, в която няма нищо смешно. Това обаче не го кара да изглежда по-малко тъпо. Нито прави историята по-малко кичозна. Нито ми помага да разбера какво правеше този филм в номинациите за награди за каквото и да е.

И за да затворим актьорските категории:
Наградата „Най-нечовешка роля” на годината

При толкова добре представила се фауна през 2011 – кончето Джоуи от War Horse, Ранго, Кучето от Артистът и ъм... Цезар от Rise of the Planet of Apes, конкуренцията беше люта, но моят любимец е гъсока Харолд от War Horse, защото с две ключови появи (и две-три, така да се каже, реплики) дава особено нужен comic relief на Спилбърговия филм.

Екшън сцена на годината


Като стана въпрос за Спилбърг. На негледалите е трудно да се обясни как буквално се кръстосва погледът от преследването в Багхар в Приключенията на Тинтин и как стомахът се връзва на възел от кулминационната сцена с кончето и мрежата в War Horse. На гледалите пък няма какво да им се обяснява. Затова тук искам да кажа нещо друго, което дори не съм сигурна, че може да се артикулира адекватно. Тези две сцени са типични извадки от Спилбърговото кино на чистата сетивност. Освен по особената, но винаги осезаема любов на автора му към самото него, ще го разпознаете и по моментите, които изпращат неустоим сигнал, независимо дали ще е аудио-визуален, емоционален или двете заедно, просто да изключиш (образно казано) мозъка си и да възприемаш напълно първично, просто да чувстваш. Стивън Спилбърг е може би най-великият киноманипулатор на нашето време. Такъв master in his craft, че дори когато знаеш, че накрая, щом мозъкът пак заработи, вероятно ще си му ядосан, знаеш също така и че ще отидеш безропотно на следващия му филм точно заради тези моменти.

 Наградата „All the cool kids like'em”

Le Havre и Turin Horse. С първия само се потвърдиха отколешните ми issues с Аки Каурисмаки и странната му... скандинавскост. Признавам обаче, че тая чудата комедия е в известен смисъл изненадваща, а и има няколко чудесни сцени. Втория направо го пропуснах с апломб, защото еднократният ми опит показва, че унгарското хахо Бела Тар е преживяване, което трудно се, хм, преживява, без обективно погледнато това да е непременно нещо лошо, плюс това един човек, на когото вярвам, ми каза, че филмът бил маскирана фантастика, което почти ме накара да съжаля за решението си.

Наградата „Watch and learn, junior, watch and learn”

В момент, в който политическият свят ходи по пирони от спекулации дали Израел тихомълком се подготвя за военен удар срещу Иран, дали САЩ ще вземе страна и дали иранската „научна” програма за обогатяване на уран ще генерира най-голямата криза в Близкия Изток от Ливанската война насам, ми стана безкрайно интересен самият факт на противопоставяне за Оскарите (които Уди Алън нарича най-големият еврейски празник на годината) на ирански и израелски филм. Чудя се има ли политика в награждаването на първия и номинирането на втория, вероятно има. А Separation обиколи световните кинофестивали и демонстративно наспечели сума награди и аз нямам нищо против: филмът е изключително умно сглобен и разказан, пипа деликатно, без много да настоява по разни „ирански” теми и е заснет много интересно, без да има каквито и да е „визуални” претенции. От друга страна израелският възскучен, сравнително забавен и нелошо написан филм може и да няма място сред топ петицата, (ако и по дефиниция израелците да имат доста добри кино традиции, те и иранците имат Кяростами, всъщност), но какво пък... Крайният извод е нещо много хубаво: изкуството е, в буквалния смисъл, larger than life.

Саундтрак на годината

От компетентната позиция на човек, слушал систематично цифром и словом пет от тазгодишните саундтраци, съм готова да ви поднеса голямата изненада на настоящата публикация: наградата е за Water for Elephents на Джеймс Нютън Хауърд.
Да, нали?! :) Обяснението е най-елементарното и най-непобедимото на света – музиката ми харесва. Хареса ми и във филма (в който и без това нямаше кой знае колко друго за харесване), и независимо от него. Хареса ми, заради необичайното лице на един от любимите ми филмови композитори – лирично, романтично и изненадващо джази; заради отгласите от Томас Нюман, който ми е голям любимец, начесто из темите; заради смело изведената напред акустична китара и кротките пиана; заради разпознаваемата атмофера, характерна за периода на филма. 

Знам, че поне един човек ще се възмути от този избор :), затова обяснявам защо няколкото други музики, които светът определи като много по-фундаментални тази година, изостанаха. Проблемът ми с монументалния труд на Александър Деспла по Хари Потър е, че е твърде недеспла за мен и с повече басови прогресии, отколкото харесвам, ако и всяка да си е на мястото. С Артистът на Бурсе – че не съм го слушала извън филма, но пък във филма беше много хубаво. С двете неща на Джон Уилямс – че някак не успях да ги отделя първо от общата маса на неговата консистентно добра работа и второ от общата маса на филмовата музика (т.е., чуваш нещо и без никакъв информационен бекграунд си казваш, а, това е саундтрак някакъв), което не че е лошо, ама не е и точно хубаво. С други думи, не става въпрос за истински проблеми, а просто за настройка. 

Разочарование на годината

Големите разочарования логично отиват там, където са големите очаквания.
Знам, че има какво да се хареса в Меланхолия на Ларс фон Триер, затова разбирам хората, които са успели. Това вероятно е най-красивият му филм, особено във втората си половина. За пореден път темата за жената жертва, която по свой начин отказва да бъде жертва е интерпретирана интересно. Шарлот Генсбург е чудесна, във филмите на Триер винаги има някой/нещо, което те кара да мислиш, че може и да те подхлъзва с демонстративната си мизантропия – в Меланхолия това е тя. Отново подходът към музиката е любопитен, тук с Тристан и Изолда на Вагнер. И не е само това.
Но също така Меланхолия си остава филмът: 1. с най-безумно нелепите сцени и особено диалози (героинята на Кирстен Дънст прекарва един час от сватбеното си тържество във банята, после отказва на младоженеца консумацията на първата си брачна нощ, но пък се прасва с рандъм непознат младеж на голф игрището и в края на цялото фиаско заявява на клетия си съпруг: ‘But Michael, what did you expect?’. Ми все пък да не е очаквал баш това човекът; Той пък вика: ‘This could have been a lot different.’ И други такива.); 2. с най-зле удържаната мелодрама – фон Триер и преди е бил не особено subtle по тоя параграф (Breaking the Waves и Dancer in the Dark са най-очевидният пример), но някак винаги e успявал да компенсира с темите зад. Тук обаче нещата излизат от контрол; 3. с най-лишена от дълбочина водеща алегория (‘Life on earth is evil’, .’When I say we’re alone, we’re alone.’, и накрая планетата Меланхолия ще запокити всички ни в лимбо. Seriously?!); 4. с най-елементарното наративно структуриране - в две половини се разказва една и съща история за разруха, единия път буквално, другия – алегорично; може би за някого това да е въпрос на перспектива и мащаб, на мен ми беше твърде, твърде първосигнално; 5. с най-вертижната и ненужна шейки камера в първата си половина; 6. с най-ефикасния хумор в историята на Ларс фон Триер, който обаче стои като непоканен гост на сватба (pun intended) сред всичко останало; 7. с най-трудно поносимата Кирстен Дънст.
Мисля си, че е време, две творби по-късно, за „смъртта на автора” в роланбартовия метафоричен смисъл – време е Ларс да спре да се въплъщава в героите си и да ни кара да мислим за него, вместо за филмите му.

Филм на годината

Хич не обичам цифрите в говоренето за изкуство, но в годината на седмиците наистина ми е трудно да посоча един филм, трудно ми е дори да подредя някаква класация, затова най-справедливото (и лесно) нещо, което мога да направя тук, е просто да изброя заглавията, на които съм дала най-високата оценка за периода - 7.5/10. Това, за съжаление, е най-доброто, което можах да постигна аз с миналата киногодина - седем и половина. Което, транслирано в думи, оформя една маса от занимателни, любопитни, интелигентни неща, които обаче или имат някакъв проблем, който е останал да дразни периферното ми зрение, или просто стоят на една крачка зад истинското осъществяване на контакт.
Ето ги, подредени по азбучен ред:

A Separation
The Artist
Martha Marcy May Marlene
Midnight in Paris
Moneyball
Rango
The Skin I Live In
Super 8
Take Shelter
Tinker, Tailor, Soldier, Spy
The Tree of Life

И подгласниците, с оценка 7:

The Adventures of Tintin
A Dangerous Method
Drive
The Girl with the Dragon Tattoo
Margin Call
Perfect Sense
Pina
War Horse



13 comments:

Владо said...

Искам recap и на годините преди това, само защото съм егоист, и ще ми направи голямо удоволствие.

Jen said...

За 2010 щеше да стане много по-добре от тая, защото годината ми беше много по-добра, макар че и тогава хората се оплакваха.

Silver said...

Какъв ужас! Постоянно следя в блогрола ми кога starry night ще се качи отгоре с нова публикация, и сега какво - виждам този страхотен, страхотен пост седмица и нещо по-късно.

Надявам се да компенсирам закъснението с това, че има много за коментиране. :) От утре почвам подред.

Jen said...

Нормално, като пиша по веднъж годишно. :)

Silver said...

Ами да започвам... :)

По повод похвата на годината - за добро или лошо, да, това (реверансът към миналото) си беше. И докато за Ранго съм абсолютно съгласен (само заради Цимер и неизбежните спорадични fart jokes не му плеснах девятката, а Дани Елфман + пресичането на магистралата са може би сцената на годината), за Атистът като че ли продължавам да не виждам какво пък чак толкова... Точно като (леко непохватна) машина на времето го виждам, а изкуплението му е няколкото наистина хубави момента, в които съвременното око намига.

При сценария на годината пак имаме едно припокриване и едно - не чак толкова. Макар и да не съм кой знае колко голям фен на Соркин (в категорията "оценявам го по достойнство, но не е моето вдъхновение" е), Moneyball си беше изненада, като се има предвид колко много понасям бейзболни филми. Всеки такъв досега е бил на практика извинение за романтична драма. А този си е направо анти-романтичен - браво!

Оскарът за Ричардсън е заслужен, ще видиш. Това обаче не го прави по-малко заслужен, ако беше попаднал в ръцете на Любецки или Камински. Просто много силна година за операторите - и Уоли, и Джеф Кроненует, и Прието (който просто нямаше шанс при този материал), и Лари Фонг в "Съкър пънч", пък аз си броя и Роджър Дийкинс в Ранго :)).

Както и да е, наскоро гледах пак Дървото на 1080p и... има нещо върховно и свръхестествено в работата (сори за думата) на Любецки там, което просто не може да се побере в изречения. Пробвах още тогава, все още не успявам.

Нататък (до момента с Ева Грийн) всичко го приемам като препоръки. :)

И стигаме до Perfect Sense, който и на мен ми допадна, и наистина можеше да ми допадне още повече. Въпреки че съм съгласен напълно с това за образите в него, най-ценното за мен се оказа как кинаджийските похвати са приложени последователно и методично така, че да случат случката и на самите зрители. (Мислех си как това дизастър мууви би стояло в ръцете на Нолан. Или в ръцете на Емерих, бррр....)

Говорейки за Ева - по принцип не се имам за човек, който залита повърхностно по този начин, обаче тази жена е просто... ад. Има нещо безумно в погледа й и начина, по който се държи пред камерата, който може да бъде наречен всякак и хората могат да си мислят каквото си искат за него/нея/ъъъ... мен, обаче ми действа буквално на вътрешностите. Womb излезе вчера на HD, така че най-сетне ще наваксам и с това. А другата седмица съм на Dark Shadows, където е облечена като Джесика Рабит, ffs.

Нататък минаваме към Спилбърг, само за да потвърдя - абсолютно!

И стигаме до саундтрака на годината, и тук интересното е, че всъщност все пак си избрала Деспла. :) Вдъхновението на Нютън Хауърд е Бътън отвсякъде.

Вярно е, че Деспла в Хари Потър не прилича на себе си на места, но под тези прогресии има толкова много от него, че всъщност нямам нищо против. Да не говорим, че саундтракът не е само Statues и Courtyard Apocalypse, но и Severus And Lily, и The Resurrection Stone които сигурно бих сложил в някакъв топ 10 отделни тракове на десетилетието. Много исках този монументален, както казваш, труд да получи заслуженото, защото този човек все още си няма Оскар (Малик можеше да му уреди един, но уви - там всичко се обърка). Ключовият момент тук за мен е, че това е един от най-сложните саундтраци на всички времена. По някакъв начин е успял да бъде едновременно поклон пред работата на трима страхотни композитора в продължение на 10 години (един от които Джон Уилямс); да бъде в тон с "модерните" очаквания на модерната публика; и въпреки всичко да бъде толкова, толкова личен. Статистиката на last.fm показва, че това трябва да е любимият ми саундтрак - а когато цифрите говорят е време да взема да млъкна. :)

Че не знам този километричен коментар ще мине ли в блогър. :)

Jen said...

Колко як коментар. :)

Артистът е доста мета според мен, веднъж като мине човек отвъд пичовската, весела и what’s-not-to-like повърхност и отвъд прекалено преднамерената оригиналност на „черно-бял, ням филм в хай-тек време”. Макар че едва ли ще се прежалиш, той е от филмите (или поне при мен беше), дето на второ гледане те карат повече да мислиш и повече детайли добиват смисъл.

Кажи за прилагането на похватите в Perfect Sense, ако ти се обяснява, защото само си мисля, че разбирам какво имаш предвид. И за Womb, след като го гледаш – някъде, може и тук, ще ми е интересно. Аз толкова очаквания имах за него навремето, но не можахме да се разберем. Сега с Perfect Sense беше обратното – изобщо не знаех какво ще гледам, може и затова да ми хареса повече. А за Ева и преди съм казвала, че прекалено много тревога има в нея и ме притеснява. Вероятно това е точно същото, което казваш и ти, просто аз съм момиченце. :) Завиждам за Dark Shadows, де.

Наистина, във Вода за слонове има от Деспла, когото най-много харесвам (не знам мога ли да кажа, че Бътън ми е любимото негово нещо, но със сигурност е близо), така че, да, с един удар – трима любими композитори. А пък сложността, за която говориш, и твърде многото... неща вътре, бяха може би пречката да свикна с Хари Потър като музика сама по себе си. Иначе функционалността й във филма е неоспорима и като цяло - чудесно разбирам защо ти харесва толкова.

Хюго май няма да го пуснат по кината тук. Голяма глупост. :( Не знам въобще какво и доколко ще може да се оцени от тоя филм в домашни условия.

Silver said...

Може и да дам втори шанс на Артистът - и без това първия път беше някакъв смотан DVD rip.

За похватите в Perfect Sense вероятно се сещаш правилно. :) Още от момента, в който стана ясно каква е работата почнах да се чудя ще имат ли смелостта да подкарат глухоням, разфокусиран филм когато му дойде времето. Почти успяха, без да правят компромиси (май само войсоувърът на Ева се оказа спасяващ трудното положение дивайс). Нолан го споменах, защото имаме примерите от Мементо и Генезис и щеше да ми е интересно да видя дали, като ветеран в областта, нямаше да измисли по-оригинален начин за впрягане на кино-средствата в завоите на сюжета.

Ако след Womb и Dark Shadows не ми хрумне някаква откаченост, като пространен пост за Ева Грийн и отношението на едно момченце към нея :), ще драсна по-подробно тук за впечатленията.

Хюго наистина е глупост, че не са го пуснали по кината, защото е ултимативното кино-преживяване, което може освен това да обърне представите на хората за 3D-то. Обаче и в домашни условия на 1080р и приличен звук човек може да му се наслади.

Anonymous said...

Това е сред най-яките прибирания на година в кашон. :)
На мен ми е интересно за Пина, защо ти е с толкова ниска оценка. По информация от други писания имаш отношение към танците. :)

Jen said...

S., на мен ми мина много по-малко оригиналната мисъл за Мейрелеш и Алф онсо Куарон. :) Но, да, примерно при Нолън можеше зрението да не е удобно оставено за най-накрая и да се получи нещо доста любопитно.

Anon, седем не е ниска оценка. То не е толкова от филма, колкото от самата естетика на танца на Пина Бауш, някак ми е гротескова. Затова не се чак възторгнах, предполагам.

Silver said...

Джен, изгледах го този Womb (прекръстен на Clone) и то май няма какво толкова да се каже за него... Харесаха ми минимализма в изгледа и Ева, както винаги. Не ми хареса това, че можеше да е три пъти по-къс и пак да изглежда, че казва толкова малко неща, колкото сега. Оф, и като текнаха надписите наобратно по финчърски... много претенции, много чудо.

Jen said...

Да, и много пропиляни възможности също, щото по темата не е като да няма какво да се каже.
Аз и младежа го харесах, беше доста интензивно хахав, та добре издържаше на нейната обичайна странност.

Trip said...

С три седмици закъснение, след като по едно време проверявах през 3-4 дни...

Така или иначе, въпреки че говориш за неща, от които на практика нищо не разбирам (а много ми се ще да разбирам, киното е новата литература явно), винаги ми е страшен кеф да те чета, а и коментарите отдолу, особено като се разпишете със Силвър :)))

Наградата за актьор във всичко през годината е много добре именувана :D

Jen said...

Те повечето от нещата са свързани с литературата, която става на кино после, така че не си залагам главата кой колко разбира. :)

Удоволствието от четенето е взаимно, ама и ти си ми конкуренция в честота на писане.