Thursday, 14 March 2013

Id, Ego and The Holy Spirit

The Master, Paul Thomas Anderson


"Другият е в мен: Аз е някой друг."
Юлия Кръстева


Началото  на There Will Be Blood са петнадесет минути извънфилмово и необозначено колко филмово време, може би няколко години, в които, съпроводен от експресивен звуков дизайн, натрупващи се в градация тонове от саундтрака на Джон Гринууд и почти никакви думи, някакъв мъж води борба буквално на живот и смърт с природата, със земята. Пъпли към недрата й, рови, търси, стене, пълзи нагоре със счупен крак, вие, връща се обратно долу, търси, намира това, което търси - проправя си път към човека, в който ще се превърне и за когото ще бъде този разказ. 

През миналия и по-миналия век двама забележителни мъже въвеждат в психологическото и психоаналитичното мислене две триади, които няма как да бъдат обяснени, нито разбрани набързо. Но за целите на предстоящото писание трябва що-годе правдиво да събера в едно изречение Фройд, Лакан и любимото вече с повече от десетгодишна давност дете чудо на американската кинокултура Пол Томас Андерсън.

      Напълно безмълвната и безезикова първоначална сюреалност на There Will Be Blood прилича на свободна кинематографична интерпретация на Реалното (The Real Order) от концепцията за нивата на психиката на Жак Лакан. Реалното е зоната отвъд или преди идентификацията на Аз-а, отвъд или преди езика и обществените норми, категорията на първичните инстинкти и естествените стремежи за задоволяването им.
      После, в средата на тази все така изчистена от думи експресивна завръзка на филма, чуваме само тихо прошепнатата реплика, която обозначава намирането на търсеното и виждаме как се изписва името на мъжа в дъното на лист, който поставя началото на пътя му - Лакановото Въображаемо (The Imaginary Order) е мястото, където Аз-ът се идентифицира, а първичните нужди преминават към осъзнати желания.
      И след това изведнъж зрителят си отдъхва, защото филмовата реалност внезапно се нормира, става обичайна - появява се говоренето. Даниел Плейнвю, петролотърсачът, започва да разказва своята история. Встъпваме в Символичното (The Symbolic Order), зоната на думите и наратива, където светът, човекът и интеракциите помежду им са такива, каквито ги е създал езикът.

Как тази асоциация е важна за най-интригуващия и комплексен филм на 2012 г.? Важна е за мен, защото слага плът върху кокалите на разхвърляните мисли какво представлява The Master. (А и така структурата на Лакан, която използвах по напълно произволен и тривиален начин просто за да разпределя някак посоките и смислите на филма, не изглежда чак толкова произволна.) Важна е и защото заради нея и всичко, изписано надолу, следващия път когато в някое интервю Пол Томас Андерсън (също като Тарантино) тръгне да обяснява, че разказва прости истории за обикновени хора, дето сам не знае какво точно са и в какво ще се превърнат, аз пък ще кажа, че изобщо не му вярвам.

Предупреждавам, че това не е ревю. Вероятността точно за този филм да ви разкрия какво става накрая и кой е убиецът е нищожна, но за да намерите въобще някакъв смисъл във всичко по-долу, ще е много по-добре да сте гледали The Master. По възможност повече от веднъж.



The Imaginary 

"The key to Freddie is an animal, just pure id.", казва в едно интервю Хоакин Финикс. Наистина, много бързо става ясно, че The Master ще е колкото историята на един изтърбушен (може би от войната, може би не) млад мъж и на възкачването на поредния квазирелигиозен водач в пренаселения американски Пантеон от Спасители, толкова и психологически пъзел с препратки и отгласи от Фройд и Лакан.

Елементите и символите на психологическото и психоаналитичното мислене открай време са особено кинематографични. Вероятно защото тези науки ползват имплицитно техники от драмата и са изключително свързани с разказа, с човека като наратив. Киното има апарата да преобърне зависимостта и тогава драмата впряга психологията, превръща структурните й елементи в герои, в сюжети, за да изчегърта кората на зрителското възприятие, да влезе по-навътре, да извади несъзнавани емоции, да насърчи по-трудно, по-незащитено и по-обхватно разбиране. Помним "Синекдоха, Ню Йорк", "Боен клуб", "Жена от водата", дори "Черният рицар", вярвате или не.

The Master също преобръща зависимостта. В някакво имагинерно алегорично ниво на филма Фреди и Дод са едно и също нещо. Фреди е id - неподлежащото на дресировка и контрол ниво на личността по Фройд; първичното, импулсивното, живеещото извън приетите норми за време и реалност. Дод е, разбира се, super-ego - всички модели на авторитета (родителят, учителят, водачът), специалистът по социално поведение, творецът на стройни поведенчески системи и правила. П.Т. Андерсън често е напълно открит и директен в символността си по отношение на определени идеи и този случай е точно такъв. Още в първите сцени Фреди се катери по палма точно като маймуна, демонстрирани са недвусмислено и нееднократно произтичащите от id нагон към живота (либидото) и нагон към смъртта (агресивния нагон). А в един от общо няколкото моменти в целия филм, в които Фреди и Дод са заедно в един и същ кадър, камерата се отдръпва назад, за да превърне симетрична композиция от две килии, разделени от полупрозирна стена, в (под)съзнанието и неговите проявления.


Нещо повече, Фреди се оглежда в Дод, като в огледалото на Лакан, в което индивидът се изгражда и идентифицира чрез "Другия, който гледа"(Фреди разбира за The Cаuse в хубава сцена, в която стои пред огледало). Дод легитимира принадлежността на Фреди към нещо, каквото и да е, в следвоенния свят така, както "Другият" е гарантът на индивида, че е в концепцията на Лакан. Ако продължа да дълбая в символите на френския психолог, няма как да не стигна и до триадата за бащата - символичен, въображаем и реален. В поредно проявление на отношението бащи-деца, което присъства почти безотказно, буквално или образно, във филмите на ПТА, Дод е също така и бащата, който дава името на сина и така го идентифицира в света (Фреди се представя за пръв път във филма на Дод), бащата, на когото синът се оприличава и бащата, който плаши и присъства в сексуалността (в предпоследната сцена, в леглото с момичето, Фреди вече е The Mastеr).

Всяко нещо би могло да е проекция на Фройдовото несъзнавано и тази граничност на случването между реалното и отвъд него е великолепно реализирана визуално. В красивата дълга сцена, която приближава Фреди към лодката на Дод, двамата са непрекъснато в различни фокусни равнини, като различни нива на съзнанието. Когато Фреди се среща за пръв път с Дод пред зрителя, Господарят присъства в реалността с червено сияние по ръба на кадъра. По подобен начин се проявява и поредният провал на Фреди в опитите да принадлежи, приел формата на разярени тъмнокожи работници, които ту влизат, ту излизат от зрителното поле на камерата в страхотния момент с бягащия герой през мъгливото сутрешно поле. По крайчетата на кадрите кипят образи и значения, точно както подозираме, че се случва из сбутаните ъгли на ума, особено пък на тревожни умове, като този на Фреди.

The Symbolic 

Една от съществените характеристики на Андерсън е, че избира ако не по-труден, то със сигурност много по-самостоятелен и криволичещ маршрут за въздействие. Вместо обикновеното манипулиране на чувства чрез натискане на познати копченца, той стъпва почти изцяло върху символни структури. И тези структури са възприели вече трайна форма във филмографията му. В The Master петната на Роршах, най-известният базиран на Фройдови разбирания тест, от самото начало дават заявка за още една сексуална невроза в двойно-тройното дъно на пореден негов филм. Веднага идват на ум Еди от "Буги нощи", героят на Том Круз в "Магнолия", героят на Адам Сандлър в "Punch-Drunk Love". Фреди се превръща не просто в поредната проява, а направо в апотеоз на слабостта на ПТА към полувидиотени мъже с емоционално развитие на деца. В по-общ план тази слабост е изобщо към герои, форсирани до покрайнинитие на нормалността. Вече споменатата психологическа диада родители-деца винаги е особено градивен и зареден със значение терен на сблъсъци и развития. Има го в "Hard Eight", в "Boogie Nights", оформя скелето на "Магнолия", а в "Ще се лее кръв" се разклонява в две посоки - буквална и метафорична.

Пол Томас Андерсън е един от най-добре боравещите със занаята и възможностите му режисьори на своето време, затова не е изненадващо, че много често семантиката на филмите му е чисто кинематографична. Из незазиданите потенциални посоки на коридорите на The Master, тази уж добре стъпила върху реализма псевдоисторическа драма, се разминават двойници, огледални образи и повтарящи се елементи. Това е най-дейвидлинчовският филм, на който Андерсън е способен (може би). В него много неща са под въпрос, защото това е в известен смисъл разказът в първо лице, единствено число на убедителния, но безкрайно недостоверен разказвач Фреди Куел:

Човекът пред фотоапарата, с когото Фреди се конфронтира в началото на филма, толкова прилича на Филип Сиймур Хофман, че спокойно може и да е той. Дорис, любимата на Фреди, има забележително сходни черти с Ейми Адамс. "Познавам те от някъде", казва Дод, а събитията се поместват в големите елипси между събужданията на героя на Хоакин Финикс, няколко пъти на лодка и веднъж в киносалон, океанът и киното - две Роршахови петна, учестено халюциниращи форми и интерпретации. Някои моменти са недвусмислено плод на въображението на нашия разказвач (танцуващите голи жени, едно от връщанията при Дорис), на други двусмислеността е повече от просто намекната (истинността на почти всичко след отпътуването на Фреди с мотора е под въпрос). Последната точка или по-скоро въпросителна на филма се поставя с оформянето на рамката от две напълно идентични сцени, които го отварят и затварят. 

The Real 

Всичко описано дотук обаче е подчертано алегорично. The Master няма за цел да е и не е Mulholland Dr. или кой да е друг филм-пъзел. Въпреки непрестанните психологически провокации към реалността, той не спира да бъде просто още една история Americana. От онези, дето ПТА ги може. Друго от определящите качества на този автор е умението да улавя времето и да го затваря с цялата му плътност и атмосферност в малката кутия на някое негово проявление (на времето).
"Магнолия" е паноптикум на 24 часа в хаотичния и объркан американски Запад с всичките му човешки и не само лица, особено телевизията. В "Буги нощи" същият Запад е в разпасаните дни и последици от процъфтяващата седемдесетарска порноиндустрия. Punch-Drunk Love използва демонстративно цветовете на американския флаг буквално във всяка своя сцена. За There Will Be Blood дори не е нужно да се отваря дума. 

Вероятно всеки знае за какво и за кого е The Master, но той не e просто за това. В популярна почти анекдотна история за измислянето на Сциентологията Харлан Елисън разказва как на традиционните за онова време събирания на писатели Рон Хабард, тогава все още едва свързващ двата края фантаст, все упорито и безуспешно се мъчел да напипа най-добрия разказ, който да му проправи път към парите и славата. Докато един ден някой не му подвикнал: "Измисли религия и ще забогатееш!" и... voilà.  Като че ли тази реплика събира в себе си няколко от най-очевидните смисли на филма.
The Master е филм за достижимостта, но и за често поразителната безплътност и безогледност на Американската мечта (политически левичарската идея, прескочила тук директно от There Will Be Blood, само не в толкова бистра форма); филм за една разпиляна поствоенна Америка, която толкова има нужда от идеали и идеологии и толкова не знае къде да ги намери, че ще завярва във всичко, включително и в прескочили Желязната завеса вещици (The Master се случва в Трумановите Съединени щати, които с бодра стъпка крачат към времената на Маккартизма); филм за една Америка, която винаги е имала малко болнавата склонност да (ре)изобретява идеали и идеологии още от времето, когато Джоузеф Смит с The Book of Mormon в ръка повежда верните си последователи през пустинята за основаването на първите мормонски колонии (никак не вярвам да е случайна сцената, измъкната буквално като от друг филм, в която Дод изкопава Книгата си от сандък насред пустинята.) 


Тук е мястото да кажа още нещо за занаята, впрегнат във филма. Лесно е да си помисли човек, че The Master продължава да дълбае коловоза на новата авторска посока на Андерсън след There Will Be Blood заради по-мащабния подход към сетинг и герои, който нуждата от налагане на достоверна атмосфера изисква. Освен изразните средства на историческата драма, двата филма споделят сходен драматичен конфликт между двама необичайни мъже, сходен интересен звуков дизайн и музиката на Джон Гринууд. Но отвъд привидните прилики The Master е много по-близо до може би най-камерната работа на ПТА, Punch-Drunk Love, защото по подобен начин почти маниакално се вживява в детайла и всяко нещо в кадъра има потенциала да значи и още нещо в похода за оголване и дисектиране на характерите, които всъщност движат историята.

В тази връзка, целите и постигнатите резултати от снимането в 70 мм формат изглеждат също двупосочни. Логично би било да се използва по-голямата резолюция за много по-откровено кинематографичен ефект - за епични, щедро кадрирани красоти, каквито, с изключение на няколко наистина изкарващи въздуха снимки, в The Master почти няма. От тази гледна точка, като че ли двойно по-широкият филм щеше да легне много по-плътно върху координатната система на There Will Be Blood. От друга страна обаче, вкарването му в употреба в клаустрофобични пространства, в непрекъснати свръхблизки кадри и плитки фокуси вероятно (гадая, защото българските киноразпространители ни отказаха удоволствието да се убедим на голям екран така ли е наистина) генерира максимално количество фини подробности, нужни да бъде достатъчно ефективно споменатото камерно изследване на вътрешни преживявания. Възможно е да има и трета страна - на 70 мм е сниман "Лорънс Арабски". Отпратките към класически филми не са рядкост при ПТА, така че може би неудобствата на формата са били понесени в името на автентичното усещане за киното от средата на миналия век и в чест на големите американски епики от онова време ("Клеопатра" и "Бен Хур" също са снимани така). В такъв случай и забележителната сцена от The Master с моторите в пустинята вероятно неслучайно напомня толкова много на известното приближаване към камерата на яздещия през пустинята Лорънс.

Драматургиите, които се задвижват изцяло на ниво герои, не могат да си позволят много грешки по отношение на изпълннението преди да се устремят главоломно надолу. В The Master актьорската игра е вероятно най-същественият и със сигурност най-очевидно успешният елемент от craft-а на филма. Това ме връща към връзката с Punch-Drunk Love, защото изборът на главен актьор и работата с него са много подобни на тези с Адам Сандлър в Punch-Drunk Love. Да, знам, че изглежда скандално да слагам Хоакин Финикс и Адам Сандлър в едно изречение, но противоречието е само привидно, защото Фреди Куел е усилена реплика на Бари Игън, на самотата му, обърканата идентичност, на невъзможността му да се впише в нормата. Само че подходът на Андерсън изтисква от Сандлър експресия като за физическата комедия на Жак Татѝ, а от Хоакин вади на повърхността изключителната му вътрешна енергия, която, ако перефразирам собствените думи на актьора от цитираното интервю, превръща встъпването в роля в толкова сериозен и неподаващ се на контрол акт, че може да остави след себе си "тотално отчаяние". 
Филип Сиймур Хофман от своя страна е точно толкова овладян и до съвършенство технически контролиран в противовес на Финиксовата неистовост, колкото символните пластове на филма изискват от него. Освен всички други неща, които е, Ланкастър Дод е и просто много добър актьор. Ейми Адамс прави изпълнение подобно по големина и интензитет на онова на Джуди Денч във "Влюбеният Шекспир". За само няколкото си по-сериозни екранни появявания тя преминава от роля в роля, превръща се от миловидна майка и съпруга в мощен сив кардинал, за да удостовери пряко твърдението на Дод, че човек не може да живее без господар - тя е неговият. 

Има и още какво да се каже за режисурата на Андерсън, извън способността й мощно да работи с визия и изпълнение в полза на идеите, но няма нужда. Само си припомнете великолепния дъъълъг, въртящ се и танцуващ заедно с момичето-модел в магазина на Фреди кадър и ще се сетите и за камерата, която подслушва разговори от маса на маса, докато не пада в басейна в "Буги нощи", или търчи подир човече след човече, след човече без да губи посока из оплетените коридори на телевизията в "Магнолия", и ще стане ясно, че ПТА си е изградил интригуващ разпознаваем почерк във визуалните символи дори повече, отколкото в текстовите.

Скоро чух някой да цитира Жан Жьоне, (драматурга и писателя, не режисьора), който казвал, че с всяка своя творба се събличал и после си обличал нови дрехи. Помислих си, че в The Master Пол Томас Андерсън безоценъчно, трагикомично и разсипващо е смъкнал от себе си цял куп заплетени теми и идеи. Сега главата ми генерира безброй щедри възможности за новите одежди, защото предстои Inherent Vice. А ако Андерсън беше писател, щеше със сигурност да е Томас Пинчън - искрен, но дистанциран, спекулативен, постмодернистичен, безпощадно интелектуален, но и сатиричен, винаги очакван и много американски - и както каза Лина на Бари в края Punch-Drunk Love: "So, here we go."



Материал за списание Shadowdance. 

15 comments:

Silver said...

Нали там бях измрънкал нещо от сорта, че нямам желание да се занимавам с The Master, защото е някакво почти физически болезнено преживяване... Е, заради всичко това отгоре, май ще има и трети път. :)

Фройдистката интерпретация наистина е много вървежна и оставя доста свобода за намесването на ид, супер-егото и егото. На мен ми се стори, че последното е направо анихилирано от стълкновението на първите две, ама може и нещо да съм недоразбрал. :)

Самият филм си е като петно на Роршах - всеки ще види каквото му се иска и ще стигне докъдето му стигат силите и възможностите. Наистина беше удоволствие да прочета как разбиваш на пух и прах "прогнозите" от първия абзац на моето направо жалко в сравнение писание.

Предполагам няма нужда да казвам, че 1-2 поста на година тук е крайно, ама наистина КРАЙНО недостатъчно. Направи нещо по въпроса. :)

Jen said...

Не е останало никакво място за егото определено, аз си мислих доста за Ейми Адамс в тая връзка, но реших, че това вече съвсем ще е прекаляване с контекста.

Аз много харесвам твоето писание, освен че има много хубави и точни неща в него, е и някак показателно за обичайното развитие на връзката между тоя филм и зрителя. След първото гледане аз сигурно щях да напиша нещо дума по дума (е, с някои изключения :)) същото.

Интересно е, че гледах The Master за втори път буквално ден или два след първия, което не ми се е случвало не помня откога. Ама той просто не ме остави на мира. После и за писането така.

С тия незнамколкостотин думи си изчерпих дългосрочно интернет лимита, така че никой да не ме търси за нищо поне няколко месеца. :) Освен ако не се появи нещо, като това, дето много да бута и да настоява да се напише.

Anonymous said...

Силен и задълбочен анализ на филм, който си заслужава усилията.
Джен, не съм сигурен дали си давате сметка колко липсва по-честото присъствие на глас като вашия на българското културно онлайн пространство. :)

Ясен

Jen said...

Благодаря, много мило, но българското културно онлайн пространство е толкова пренаселено с гласове, че, мисля, отдавна вече никой на никого не липсва. :)

gost said...

Ако мога и аз да кажа, има разлика между количество и качество, а второто е в дефицит. Определено се чувства липсата ти.

Jen said...

Добре, ако още един мъж каже, че му липсвам, ще се почувствам наистина задължена да пиша по-често. :))

Мъж said...

27-стотин думи. Направо си е дупка неприсъствието ти. Пиши по-често! :)

Silver said...

David Bowie - The Stars (Are Out Tonight)

Това да се разбира като off-topic (всъщност - не съвсем :), като поздрав (съвсем), като препоръка (защото почти всяка секунда от новия му албум е трепач), и като потенциален източник на вдъхновение за нови няколкохиляди думи. :)

Jen said...

Нещо сте се наговорили. 27-стотиндумовите дупки ще да са големи дупки де, съгласна съм. :)

S., омг, какво страхотно видео! Само то заслужава да се напише за него, може ти да го направиш. Тия дни ще отделя време на албума със сигурност. А ти ако не си видял направената от Бек Sound and Vision от туитърския линк вдясно, който вече не работи, непременно го намери в youtube, ужасно е яко цялото нещо.

П.П. Тилда е женското Бауи!

Silver said...

Родени са един за друг, да.

За експеримента на Бек - ето това е правилният линк. :) Binaural версията просто мачка, за пръв път чувам подобно нещо. Но не съм много изненадан, защото DVD-Audio изданието на Sea Change може би е най-страхотно миксираното съраунд нещо, което ми е минавало между ушите. Затварящото парче от новия албум на Бауи е като извадено точно от SC (+ много Scott Walker-щина в него). Подобен могъщ завършек на албум не бях чувал от Sao Paolo насам.

Както и да е, отплеснахме се - Бек е сциентолог. :)

Jen said...

Чух го според инструкциите, наистина е впечатляващо. Щях да кажа някакви много хубави неща за Бек, ама ти развали всичко с тая сциентология. :)

DragoonBG said...

Беше удоволствие да прочета (два-три пъти), текста ти за The Master и Paul Thomas Anderson.

Мен ме хвана филма още от първия си великолепен шот със вълните, които оставя плаващия кораб. Нещо впримчващо магнетично и привличащо приятно има в него.
Почти хипнотизиращо обаятелно (дали пък не е Роршах тест).

Първия абзац, ти е много красив, и дори точен, но той предполага, че Плейнвю в този си момент (от време), не е този - както казващ - в който се превръща. Аз съм на друго мнение, и според мен той си е, и си остава Плейнвю, дълбоко в себе си през целия филм. Има вариации в същността му, но в основата си е образ, който (много) трудно (ако въобще) е възможно да бъде променен/повлиян. И това на мен ми бива подсказано още в началото - кадъра, в който той седи със счупен крак, и вдигнати ръце зад главата в непукистко очакване за резулата от експертизата (или каквото е там). По-късно сам казва, в изблик на откровеност към брат си, че той винаги си е бил такъв. А накрая затвърждава упортитата си злорадост, злопаметност и инат (и какво ли не още). Все същия Даниел Плейнвю.

Разбира се, докато чета надолу, проумявам, че вкарано в контекста на кино средство, това, което пишеш/имаш в предвид се вписва, по един много подходящ начин структурно (особено като за начало). Само че, на мен ми противоречи с образа на Даниел.

Много добре казано и за отношението бащи-деца. До преди прочита на текста ти, аз гледах повече на това отношение бащи-синове. Също много силно в почти всички филми на Андерсън (в Punch Drunk, липсва). При това силно проличаващо си и дори водещо, във всички тях (в по-малка степен при Magnolia). Интересното е, че при всички (и в това число може дори да се включи Punch Drunk), липсва/усеща се липсата на законния баща.

Мислех си, че това съм го напипал правилно. Винаги съм си въобразявал, че тази връзка между баща и син, е някаква изконна дамга върху самия Андерсън, и затова тя намира толкова силно прояление в филмите му (не съм проверявал обаче). Но твоя поглед някак се вписва по-леко (без да вади от уравнението ленти от филмографията, макар й, да разтяга някои значително, за да се намъкнат - Магнолия поради многото истории и Ще се Лее Кръв).

Btw, при сцената с голите жени, интересно за отбелязване е как само Пеги, забелязва погледа на Фреди. Сякащ тя разбира, какво той вижда („какво правиш”). Точно този момент с фокуса върху нея, и укориелния й поглед е като сцена от живота, когато някой отгатне мръсните ти помисли например :D (нещо в тази насока, че не ми вървят метафорите). И това ПТА ни го прави на нас зрителите, много яко.

Питам се, това желание на Фреди, да принадлижи, не е ли предизвикано от обществото, от социалните норми за съществуване. Питам се, ако зависеше от Фреди, дали той всъщност би искал въобще да принадлежи някъде. И докато се чудя, си мисля, че отговара му би бил по-скоро отрицателен.

Чудесно казано, за видиотенените мъжки образи, всяка една думичка, подкрепям много.

Второто (ако има и трето и др. не се сещам в момента), връщането при Дорис и целувката ли е въображаемо (всъщност те и двете са въображаеми, ако приемем, че при спомените то играе до известна степен)?
Ако е така, разговара с майка й би трябвало също да е нереален (въпреки, че тя знаеше какво Фреди беше казал на дъщеря й, ама то, като става дума въображение...).

DragoonBG said...

Сред нещата, с които ПТА се отличава и изпъква е музиката или по-скоро звуците съпътстващи подобното на шум звучене. Тя също е едно от тези характерни неща, както и споменаваш. Но докато при Sidney (Hard Eight) и Boogie Nights (дори Punch Drunk), успява да предизвика усещане за impending doom (или подходящ български аналог - надвиснала опасност), в по-късните му работи, са по-скоро мъчителни (не в лош смисъл) и обтягащи сетивата, но не и толкова афектиращи.
В първите му творби, начина по който успява да вплете, два, че дори и три различни музикални/звукови мотива, без да се получава някаква шумова каша, е впечатляващ. Не съм сигурен дали композиторът отговорен за това е един и същ човек, или се дължи на ПТА, но по-скоро клоня към второто чисто като усет.

Това се отнася и за дългите шотове. Пак зазапена негова марка (както отебязваш). И докато в Сидни (два великолепни изпъкват в съзнанието ми сега), Boogie Nights, и в няква степен Магнолия, те се използвани по начин, който ти го демонстрира някак - look at me, постепенно употребата му става все по неусетна и незабележима.
Може би се дължи на помъдряване :).

И най-вече ПТА определено е от режисьорите, умеещи да звършват филмите си с фрази, които някак с лекота и на вид нищо-особеността си успяват да се втъкат в съзнанието и да ударят на подходящите места.
The Master в случая е истински майстор.

Последната фраза в предпоследната сцена - "Сега го вкарай вътре, че излезе", ми донесе изключително искрен и продължителен смях (такъв, какъвто не бях имал удоволствието да изпитам от A Serious Man, насам).
Имитира ли "учителят", подиграва ли му се? Или в крайна сметка, той самият е бил учителят, през цялото това време. Забавлявайки се и наслаждавайки се покрай това. Да не се заблуждаваме, в крайна сметка, никой не успя да дресира дракона. Дод, дори е повлиян от него до степен, в която семейството пряко му казва, че Фреди не му влияе добре.

Определено има много какво да се поразсъждава и помисли върху това кино произведение. Продължавам да си мисля, че само някакви повърхностни неща успяват да бъдат открехнати/загатнати. И всичко ми е някакво много разхвърляно.

А ти май харесваш Punch Drunk Love, доста. При мен той е най-малко тачения от всичките му филми. Мисля си, че това се дължи на тази Americna (по-съвременната) - както се изрази, присъстваща постоянно при него.
Всъщност до преди There Will Be Blood, мисля, харесвам най-много Sidney.

А да, и аз се присъединявам се към пожеланиета, да пишеш повечко :).

Jen said...

Гледай го по-абстрактно и символно това преминаване през нива в първия абзац. То важи по-скоро за киноразказа за Даниел Плейнвю, отколкото за самия герой. Но героят, разбира се, също е в развитие, ако беше толкова окончателен, филмът щеше да е друг, вероятно доста по-слаб. :)

Как ще присъстват по-малко в Магнолия отношенията родители-деца! Гледай го пак, ще видиш, че тая връзка е в основата му. Нямам представа дали интересът на Андерсън е лично провокиран по някакъв начин или просто отношенията са му интересни, защото предоставят много модели и възможности.

Не съм сигурна дали беше точно второто връщане, но онова с майката, непосредствено след което Фреди се събужда от репликата "Кой си ти?" в киното, ми се струва откровено въображаемо.

Вярно е това с музиката, подходът в последните два филма е малко по-различен, но все така значението й е голямо.

Не,Punch-Drunk като че ли и аз го харесвам най-малко, макар че всичките му филми са ми доста близо един до друг. Магнолия обаче определено ми е любимият.

DragoonBG said...

Мдам, наистина, ако гледам на него, като отделна частица спрямо наративното повествование, след това (както и се усетих, докато съм писал предния пост по надолу), наистина хващам замисъла.

Не в никакъв случай не е окончателен, но определено има черти/характер/страни дълбоко вкоренени и водещи при него, които се запазват до краят.
И всъщност той се завърта в кръг и се озовава там откъдето започва, поне като (определен/морален вид) човек.

Като лични цели, извървява дълъг път и достига там където, и както го е искал да бъде. И за него това си струва. Няма съжаление, изключае на гледащите с хрисими морални ценности :D. А всъщност няма ли наистина съжаление, намека със спомена за синът му, веднага след раздялата? Нещата никога не са еднозначни.

Дано не ме разбираш погрешно, страшно много го харесвам като образ, защото не е прост (нали въпреки, че при ПТА, повечето привидно са такива, или пък точно заради това). Вероятно някъде има изписани десетки страници с анализи на Даниел Плейнвю, та едва ли няколко думи ще са достатъчни, дори частично да го опишат.

Не, не отричам отношението родители-деца (въобще даже), исках да кажа, че променя моят възглед баща-синове към твоя. И съм допродължил, за да отбележа, къде при мен се разкъсва тази връзка (бащи-синове) и не е само тя основната (все пак героят на Круз-баща му и малкия гений-баща му не съставляват целия филм. (Имам навика да пиша малко разхвърлено и отнесено, извинения за което. Ще изяснявам когато е нужно, не се свени да ме ръчваш, че да се осъзная какви ги плещя.)

А тя Магнолия е пълна с толкова много неща. След като го гледах (преди няколко месеца, беше ми пропуск), имах желанието - и филма предлага щедро тази възможност - да изпиша десетки страници, за толкова много неща, които са намъкнати в такива количества (чак не е истина). Ама за това се иска, човек да има малко език и възможности, за да го направи както трябва, плюс времето, и усилието : ).

Що се отнася до взаимоотношенията баща-син, има нещо лично, което се усеща, че е от него. При родители-деца също се забелязват общи сходства, но там вече незнам как седят нещата (евентулен преглед на филмуграфията с тази мисъл, би ми дал добър отзвук).

Всъщност нямам идея дали е реално или въображаемо това връщане при майката на Дорис. А след като днес попрочетох/информирах се за Сциентологията, съвсем незнам какво да мисля за Фреди (знам, ама му се чудя). И същевременно пък, доста неща се намъкнаха в рамка, ако се гледат през очите на тази религия/философия или каквото е там.

При всички положения, ПТА, прави за смях Ридли Скот, като му показва как се прави смислен и интелигентен филм базиращ се на дадени вярвания (на Силвър, сигурно това сравнение би му се сторило еретично), без да е изсмукано от пръстите.

И при мен е така, филмите на ПТА са доста близко един до друг. Харесвам много Sidney и There Will Be Blood. The Master ми е неопределн все още.