Пътуване в хиперреалност

Островитяни, Кристофър Прийст

                                                                                            I was the shadow of the waxwing slain
                                                                                            By the false azure in the windowpane;
                                                                                            I was the smudge of ashen fluff - and I
                                                                                            Lived on, flew on, in the reflected sky.

                                                                                                                Pale Fire, Vladimir Nabokov

Кристофър Прийст започва да пише активно и съответно да изгражда писателския си кодекс през 70-те години, когато ускорената поточна линия, пренасяща двупосочно елементи между фантастиката и постмодернизма, е в пиковия си момент. Модерната “висока литература” не само открито се позовава на жанрови кодове и поп-културни символи, но и превръща това позоваване в една от определящите си характеристики. Жанрът от своя страна се отказва от предимно “лесния” си дотогава характер като въвежда отличими високолитературни естетики от мейнстрийма: сложни и многозначни структури, отстъп от стройните фабули в полза на идеите, много по-задълбочена психологизация. Това са времената на Анджела Картър и Адските машини за желания на доктор Хофман, Самюъл Дилейни и Dhalgren, Джеймс Балард и The Atrocity Exhibition, Томас Пинчън и Gravity’s Rainbow. Време на замяна на остарели поетики с желание за възможно най-откровено представяне на света такъв какъвто е – флуиден, фрагментарен, нееднозначен, нелесен, не само един. Процесите на активно взаимодействие раждат и в двете полета – жанрово и извънжанрово, – една и до днес като че ли безотказно успешна, интригуваща и “модерна” формула на писане, комбинираща хитри наративни стратегии, напластени реалности, метафикции и разбира се, фантастичност. Някъде тогава, в края на 70-те, Прийст пише и първите си разкази за The Dream Archipelago. И логично, ако изобщо може да се каже, че съществува формула, с която да бъде решен красивият, убеглив свят на един от най-интелигентните британски фантасти, то тя е описаната по-горе.

Архипелагът на сънищата е образ, който в продължение на десетилетия придърпва

автора си обратно в своя изкусителен капан. Многообразният, предимно топъл, слънчев и зелен свят на свободни социални норми и чудати нрави, на времепространствени вортекси, които правят разбирането за място, разстояние и време в най-добрия случай уклончиво, на раздиплящи сетивата ветрове и смъртноопасни таралежоподобни, се появява през годините в отделни разкази, които в последствие са събрани в сборника The Dream Archipelago. Обединяващата арка, елементът, който дава усещане за общност на все още твърде фрагментарната представа за фикционалната вселена, е усещането за хищен еротичен магнетизъм на мястото.

The Affirmation от своя страна – може би най-трудният, най-литературният и фино боравещ с постмодерните нагласи роман на Прийст, – се връща към самото зачатие на образа на Архипелага и в ярко проявление на класическия метамодел, в който измислицата реферира към собствената си измисленост, го имплантира в главата на своя главен герой. The Affirmation разказва как фрустриран от неудачите си млад англичанин се уединява в къща до Лондон и се опитва да преосмисли живота си, като го запише в мемоар. Реалността от страниците обаче се изплъзва от контрол и захапва опашката си като видение на Мориц Ешер. Лондон се превръща в град Джетра, морето отсреща се пренаселва с острови и Питър тръгва на път между тях, както и между нивата на фикцията, в края на който го очаква най-високотехнологичната и морално проблематична процедура на Архипелага – атаназията. Късметлиите, изтеглили възможността за атаназия от архипелажката лотария, стават недостижими за смъртта. Каквито поначало са всички литературни герои.

Предшестващите книги не са непременно нужни за разбирането на Островитяни, но със сигурност подготвят за радикалните подходи на разказване на Прийст, за разглобяването на реалността и особено за изискването му към читателя да извлича и комбинира информация в повече от едно ниво на наратива.

В Островитяни образът на Архипелага достига до най-логичното си развитие – консолидира се, и то в няколко смисъла. В най-буквалния от тях разпиляното знание за множеството острови се събира в нареден по азбучен ред туристически справочник, където обичайната пътеводителска информация за местоположение, климат и други особености се смесва с емблематични фрагменти от местната памет и митология. Това е и първата станция на проблемите с определенията. Фасетъчната структура с множество самостойни подсветове, по един за всеки остров, предизвиква най-сериозния от серия когнитивни дисонанси в главата на читателя, който най-добронамерено е седнал да чете роман. От друга страна, самозаявената от самото начало справочна форма бързо се взривява отвътре от няколко типично “разказни” глави със сюжет, развитие и герои или от други нарушения в структурата като вмъкнат протокол от свидетелски разпит или писма на прохождаща писателка към нейния кумир. Нещата допълнително се усложняват и от очевидната в общия случай тенденциозност на тези много по-класически повествователни включвания. Някой, може би повече от един разказвач, се намесва в пътеводителя и явно го прави с цел.

С напредването в текста обаче става все по-очевидно, че грешка няма, това наистина е роман. Сюжети, споменати мимоходом, и набързо гастролирали герои получават развитие, нови гледни точки към тях се пръкват от неочаквани места – сглобяват се истории (основната е свързана с мистериозно убийство и може би ужасна съдебна грешка). После историите пускат пипала една към друга през различни кътчета на Архипелага в различни времена от неговото съществуване, за да се потвърдят, допълнят или отрекат една друга – сглобява се колективната памет на мястото. С напредването в текста все по-ясно се очертава една много по-глобална консолидация от събирането на отделните пъзелчета в единни разкази и от събирането на островите в справочник. Островитяни сглобява множество истории от множество времена в най-важната история на фантастичното – тази за създаването на другия свят.

Прийст изгражда света на Архипелага като миметичен модел, модел, който не разказва реалността, а я имитира, пресъздава я в собствената си структура. Две ключови идеи стоят в основата на Островитяни и двете, освен че са тематично интерпретирани многократно в хода на повествованието, са представени и чисто технически в наратологичните прийоми на Прийст. Първата – за света, чиито единствени сигурни характеристики са хаотичността и непознаваемостта, – се претворява във фрагментарния, флуиден разказ, в постоянното движение на повествованието в посоката на непредвидимото, в мултиплицирането на възможните отговори и истини, в автодиверсията на романа по отношение на собствената му действителност (добър пример в това отношение е главата за смъртта на известния писател Частър Каместън, автор на предговора на книгата и неин редактор); с вмешателствата на разказвачи, които са неблагонадеждни, не просто защото не познават себе си много по-добре от читателя, а защото може би имат интерес да излъжат.

Втората идея – за колективното съзнание, изградено от отпечатъка на множество истории, – се претворява в свободното прехождане на разказа от миналото към настоящето и обратно към миналото на Архипелага, както и в непрестанно оглеждащите се едни в други и по мъничко променящи се от оглеждането случки, места и хора. Това представлява митосът – множество психологически дири от истински събития и измислици, които съществуват метаморфни, променени от самите себе си, в безвремевото пространството на текстурата на света. Никой свят не помни и не разказва само една история. Тук в изпълнение на наративния си план Прийст като че ли налага върху романа моделите на фракталната геометрия, чиито основни характеристики са елиптичността и реферирането на елементите към самите себе си. Така реалността на Островитяни заприличва на един от най-ярките нейни (на фракталната геометрия) образи – човекът, поставен между две огледала. Вероятно не е случайно трайното присъствие на един силен мотив в книгата – стъклото и отражателните повърхности. В тази математическа аналогия няма нищо изненадващо, защото фракталите и олитературяването на теорията на хаоса са сред големите метафори на постмодернизма.

Споменатият по-горе миметичен модел има и още един смисъл – като мимезис се определя и реализмът в литература, пресъздаването на нашата реалност. Смисъл, който изглежда неотносим към Островитяни, но това е измамно. Защото реалността на Архипелага много прилича на нашата. В нея има интернет, плажове и плажуващи, самолети и високотехнологични ситита, тайни военни бази и безпилотни дрони. Сякаш това е нашата реалност, но претърпяла първо трансформация в нечии възприятия (вероятно тези на Питър от The Affirmation) и после претърпяла митологичен генезис в следствие на натрупването и колаборацията на множество истории. И тези две промени са й придали другостта и усещането за чудо.

На пръв поглед всичко това може да изглежда разглобяващо четенето и пораждащо твърде много въпроси, които да дразнят съзнанието. Но всъщност то е блестяща разказваческа стратегия, която проработва в мига, в който читателят се откаже от стереотипите си и осъзнае, че големият въпрос (и големият отговор) на Архипелага на сънищата не е дестинацията, а самото пътуване. Множеството пространства и множеството равнини на повествованието се стремят да концентрират читателя не върху разгадаването на тайната, а върху наблюдаването на мястото с всички му неразгадаеми тайни, върху живеенето в един множествен, измамен, обичан страстно свят (Прийст косвено стъпва по неговите пътеки отново и в последния си роман The Adjacent). Върху желанието никога да не си тръгнеш, да се връщаш. Върху усещането да си островитянин в Архипелага на сънищата.

Нещо повече, първоначалното очакване, че подобна книга трябва да бъде “трудна” се оказва не съвсем оправдано, защото Кристофър Прийст има забележителна способност да борави с динамиката на историята, дори когато се прави, че изобщо не разказва история, да манипулира очакването на читателя за отговор, дори когато е станало съвсем ясно, че Архипелагът е място на въпросите. Трябва да се признае обаче, че е възможно да възникне проблем при връзката с героите и съдбите им, оттам и при връзката със света, защото подобен тип фрагментарни и структурно сложни повествования не разчитат толкова на емоционален резонанс, колкото на активно аналитично участие на читателя, а това е нож с две остриета.

В стилово отношение писането на Прийст не е забележително по смисъла на ония отчетливи поезии, внедрени в редиците на прозата, за които се сещаме първо като помислим да речем за Бредбъри. Ще е пресилено да се каже и че е натоварено с особен семиотичен потенциал или сложни езикови експлоатации, какъвто е случаят с един от структурните му първообрази Pale Fire, както и въобще с всичко, излязло изпод синестетската глава на Владимир Набоков. Прийст пише стегнато, гладко и в известен смисъл дистанцирано. Последното има своето обяснение в неизясненото авторство на туристическия справочник. Няма как сборен продукт на повече или по-малко подготвени разказвачи да бъде компактен в езиково и емоционално отношение. Думите обаче пак вършат огромна работа в Островитяни преди всичко чрез сглобяването си в ярки образи. Това помни читателят. Не изливането на речта в стъпка и мелодия, а пълнещите се с прилива, пеещи тунели на авторката на “природни” инсталации Джорден Йо. Не сложните лингвистични конструкти, а странните кули, разпращащи подлудяващите си еманации над някои острови от Архипелага. Не езиковата екзотика, а самолетите, увиснали неподвижно във времевия вортекс над екватора.

Но писането на Прийст е силно най-вече заради идеите и многопластовото им инкорпориране в текста. Това ме връща към последния много важен смисъл на спояването на дълголетния образ на Архипелага. Островитяни е роман за връзките не само наратологично (с непрестанното пътуване на текста от остров на остров, от история на история), не само тематично (с всички причини в миналото и следствия в бъдещето; с личащите в днешните животи дири на предшественици), но и някак идеологически. Мултифасетъчният архипелагов  свят се разглобява и сглобява в интерпретация на толкова много постоянни теми и разказвателни модели на Кристофър Прийст – за разменените идентичности и огледалните образи, за (само)разрушителното желание и (само)разрушителното изкуство, за отчуждението, за изгубването на твореца в творбата, за безобидната сценична магия и опасното живо чудо и т.н. – че се превръща в символичен език, в митос на своя автор.

Голяма част от Прийстовите концепции произхождат от пренасянето на постмодернистични естетики върху фантастичен терен, поради което по естествен начин изграждат в главата на читателя мостове към други автори и творби, споделящи тези нагласи. Борхес по подобен начин дискредитира и мултиплицира действителността. В Хазарски речник Павич използва подобна ахронологична хипертекстова структура, за да пресъздаде фикционализираната история на Хазарите. Като изключим Набоковият Pale Fire, това е сякаш “най-топлата” външна връзка на Прийст. Безспорно сходната наративна техника от една страна, но освен това Островитяни дълбоко-дълбоко в алегориите си като че ли разказва и преживява какво е да си британец, тъй както Речникът разказва какво е да си сърбин.

Общият контекст със забележителния роман-поема на Набоков пък по мое мнение е вече открито заявен. За незапознатите, Pale Fire е поема, написана от измисления поет Джон Шейд, с предговор и множество бележки и вмешателства, често изменящи смисъла, добавени после от приятеля на Шейд, измисленият професор Чарлс Кинбоут. Референцията се появява първо в самото начало на Островитяни, с предговора на всевиждащия автор герой, който дава сигнал за предстоящи “външни” намеси в текста – Частър Каместън е най-малкото верен последовател на похватите на Чарлс Кинбоут (забележете инициалите), а тъй като говорим за Прийст все пак, нищо чудно да е и негов двойник или даже брат близнак. После, от всяко кътче на Островитяни изскачат стъклоподобни елементи, които отразяват и променят по мъничко посоката на отделните разкази така, както в Pale Fire реалността в поемата на Джон Шейд непрестанно се отразява и изопачава в прозореца. И накрая, Pale Fire започва със смъртта на птичето копринарче в измамната синева на стъклото, а в Островитяни, в основната история на романа (и в една от най-силните му глави) възможните обяснения за една мистериозна смърт/убийство се съдържат в опасно надвиснало сценично стъкло.

Ярките образи и ясно изкристализиралите интелигентни структури в текстовете на Прийст им придават още една свързаност – кинематографичната. При мен тя беше много плътна. През цялото време, докато четях, си мислех за Кешловски, защото и той разказва за пътеките на предшествениците и призраците на други животи, за дълбоко потъналите в материята на света връзки между хората и нещата. И неговият свят, като този на Прийст, пази тайна. И неговият свят, като този на Прийст, е разказан с жива, колоритна визуалност. Мислех си също и че не е никаква изненада, че братята Нолан така блестящо интерпретираха силните теми на Прийст за идентичността сама по себе си и идентичността на твореца, защото почти всичко, с което са се захванали преди и след Престиж, показва подчертано внимание към структурта като повествователен инструмент. Не е изненада и че Престиж се постави успешно на West End със съвсем различен идеен център от филмовия си събрат. Не спрях да си представям какво ли ще излезе, ако Нолан се захванат с A Separation – роман за разделени от обстоятелствата братя близнаци, които съвсем неслучайно са с едни и същи инициали. На два пъти различни хора ми казаха, че сцени от Островитяни били “снимани от Бергман”. Моята асоциация беше друга, вероятно защото много повече харесвам Кешловски от Бергман, но няма значение. Едно е сигурно, това са все аргументи за интензивен драматургичен потенциал, още един плюс в торбата с качествата на Кристофър Прийст.

Трудно е да се говори за Островитяни, защото тази книга всъщност не е почти всяко нещо, за което можеш да се захванеш, че е, и това проблематизиране на определеностите е сред проявленията на постмодерната формула, за която стана дума в началото. Най-накрая, след толкова други взривени нагласи, тихо, методично ерозира отвътре и водещата тема. Така, както е роман преди всичко за връзките между нещата, в сърцето си Островитяни най-много от всичко е за точно обратното – за загубата. Във всеки сегмент от време, през който преминава, с всеки герой, с когото ни среща, с всяко изкуство, което (се) създава, някъде дълбоко в дъното стои или предстои – в този тип реалност няма значение, – изгубването. Изгубването на пътя между измамните острови, изгубването на самите острови. Изгубването на множество животи и множество любими, на истината, на идентичността, на лесно обяснимите нишки на реалността.

Ако настояваме да мислим жанрово (или по-точно поджанрово), ще имаме още един сериозен проблем с дефинициите, защото тази книга в структурата си не носи нито желание, нито възможност да бъде едно нещо. Архипелагът се извива из главата като живо същество и не се поддава на картографиране. Островитяни просто качва читателя на ферибота и го оставя да потъне в колективната памет на островите. Ако в името на очакванията на читателите все пак се налага да бъде приобщен някъде, то сякаш най-уютно ще му бъде в слипстрийма. И то предимно защото това не е толкова кодифициран поджанр, колкото базисно усещане за, или от литературата, свързано с размиване на жанровите граници, с преливане от реализма към чудото, от нормата към експеримента, от обичайното към странното и обратно. Слипстриймът е може би преди всичко “неучтиво” разказване, такова, което безстрашно кара читателя да кипи с цялата прилежаща опасност, да го накара да прекипи. Без да бягаме от близостта му със слипстрийма, спокойно можем да наречем Островитяни (с уговорката за “нещо като” пред всяко определение) също така и постмодерен фрактален роман, книга-пъзел, хипертекст, мултижанров хибрид от готически хорър, научна фантастика, криминална мистерия, приключенски роман, модерна проза, и не само и не само. Всички опити за класификация и съотнасяне са наистина важни само в един аспект, те са доказателство, че Кристофър Прийст може да бъде какъвто писател си поиска.

Материал за Shadowdance и Сборище на трубадури