Тhe Faith in Our Stars. Interstellar, Christopher Nolan

I’m asking you to take a leap of faith.

                                    Mal to Cobb, Inception

Interstellar е изключително дисонансен и объркан в естетическо отношение филм. Задъхан от недостиг на наративен потенциал, чрез който да реализира сложния си комплекс от теми и концепции. Със структура, която премята през пластовете си до световъртеж. Многословен, претъпкан с talking heads инструменти (сценарни плямпала, иначе казано), които току приклещват зрителя в кьошето, да му обяснят и това, и онова, и пак това, защото е важно!, точно когато той иска просто да му е тихо. С метафори, които често се стоварват с мощта на тежкотоварни композиции и то когато не са директно доставени с речта на героите.

Може би със сериозен потенциал за научни и логически противоречия – не съм сигурна, главата ми отказва да рационализира в тази посока, но интуитивно чувствам приплъзването на змията, която захапва опашката си в традиционния за тоя тип фантастични сюжети causality loop, който позволява на всичко всякога да се случи (и после да не се случи, нищо че вече се е случило), съвсем като в онази поема от книжката на Т.С. Елиът, която ‘призракът’ от филма бута от рафта на библиотеката:

Настоящето и миналото време
навярно заедно минават в бъдещето време,
а бъдещето се съдържа в миналото.
Ако цялото време винаги съществува,
цялото време е непоправимо.

С вероятно най-неудачните по отношение на звуковия дизайн решения на петилетката.

И не без връзка с горното, с Ханс Цимър, който… тук най-добре да перефразирам прочутата реплика на шотландския комик Били Конъли – дефиницията ми за интелектуалец е човек, който може да слуша Koyaanisqatsi и да не мисли за Interstellar.*
С няколко небрежни най-вече в сценарно, но дори и в техническо отношение епизода.
С твърде много минути екранно време, които пак не стигат.
С безкрайно досаден и ненужен двайсетминутен епилог.

Ако нищо друго визионерско не можете да видите в работата на Кристофър Нолан, можете поне автопророчеството в думите на Тесла от Престиж да му признаете: “The first time I changed the world, I was hailed as a visionary. The second time I was asked politely to retire.” Наистина, все по-очевидно е, че Нолан е далеч от изкуствено приписваната му полубожественост, все по-мейнстрийм е да го харесваш и все по-модно (и аргументирано) да не го. И то някак по силата на естествени и разбираеми процеси. Първо бяха смелите, ошеметяващи и в същото време с висок фактор на забавление филми, после мощният корпус от фенове, готов на кървави кръстоносни походи по земите на всяка повече или по-малко конструктивна критика, после няколкото откровено грешни стъпки, и постепенно се надигна контравълната. Третият закон на Нютон.

But I’m asking you to take a leap of faith.

Да, всичко това отгоре е вярно, и то не за първи път във филмографията на този режисьор, и е изключително обeзсърчаващо на фона на амбициите, да, но Интерстелар е хубав и важен филм.

Защото – встрани от закономерностите на класическата механика (и на социалната динамика) – в хода на тия десет години Кристофър Нолан направи нещо заслужаващо уважение – утвърди се като важна фигура в полето на наджанровостта. В изкуство, в което проблематизирането на дефинициите като цяло изостава в развитието си, Нолан е от шепата хора, които задълбочават жанровия дебат. Още по-малък е броят на хората, които могат да си позволят да го правят с натиска на 200 милиона върху плещите си, категорично и независимо от последиците. Никога не е било лесно творба плебей да се облагороди, да се възвиси над принадлежността си към ниските жанрове, като в същото време се възползва от всички тайни свободи, които те й предлагат. Но ето че не е невъзможно, макар не всякога да се получава добре. Неоспорим факт е, че Нолан видя пет измерения в триизмерния свят на пуканковия филм и постави началото на положителна промяна, на блокбъстъров ню уейв. Ако изобщо може да се каже, че Крис Нолан е auteur по смисъла на класическата кинокритика, а аз смятам, че може, то неговият разпознаваем авторски почерк е най-много в извеждането на преден план на модерна интелектуална нагласа, която трайно разчупи празноглавия патос на киното като забавление. Почти сюреалистично е комбинирането на Интерстелар и феноменалния нов филм на Алехандро Гонзалес Иняриту Birdman в точно тая линия на мисли, но това е тема на съвсем различна дискусия.

Интерстелар е наистина смущаващ в тоналния си дисонанс, но от друга страна естетическото  противоречие му позволява там, където не сработва научно и логически, да кликва (с малки изключения) в емоционално отношение и в крайна сметка да постигне кохерентност по един много по-прост и чисто разказвачески начин, на нивото на безкрайно несвойствената за този режисьор кротка история за баща, дете и раздяла, която се разроява и мигрира от герой на герой. Дали защото първоначално си беше негов проект, или просто защото е подхождало на по-дълбоките и интимни цели на следващия си ‘собственик’, Интерстелар е наполовина Спилбъргов филм. От съвременната ни позиция това е нещо като свой си жанр – милият, великолепно заснет семеен романс отпреди две-три десетилетия, с непогрешимото усещане за чудо на тоя режисьор и изключителното му боравене с всички възможности на занаята. Но в случая интерпретиран с атрибутите, интелектуални и визуални, на новото време. И още по-странно, интерпретиран от един от най-подчертано хладните и емоционално дистанцирани творчески умове в наши дни. Нолановата част и Спилбърговата част, толкова ясно са обособени, че няма как да ги объркате. Аз и досега се двоумя доколко очевидният сблъсък на естетики е функционален и доколко пречи, но със сигурност не е драматургично неоправдан.

В Интерстелар много се говори за любовта. Нейни вариации са посадени навсякъде в схемата на филма. В Нолановата част обаче темата функционира предимно чрез неловки сцени, в които емоционално нестабилни докторки по физика информират зрителя за способността на любовта да намери верния път. Тромавостта на Нолан с подобни базирани на сантимент концепции не е нелогична, защото киното на Нолан е кино на ума. Каквото и да става – амнезии, убийства, магове, сънища в сънищата, супергерои – сюжетът винаги се стреми към ума. Това все пак е човекът, който изрежисира Тесла във филм за фокусници и разпердушини магията в най-непробиваемото й скривалище – комиксовия филм. Това е творец, чиято прекомерна обсесия по науката и рационалното струи както от хладния му и обран визуален почерк, така и от наративния му подход. Нолан нито се интересува особено от връзката на зрителя с героите, нито от самите герои – те са само инструменти на сложен комплекс от идеологии. Когато идеологиите проработят добре, останалото престава да има значение; не успеят ли обаче, тъкмо неспособността на зрителя да участва става като че ли най-проблемна. Само че освен за черни дупки, това наистина е филм за силата на връзките да намират верния път. Ето къде идва на помощ тоналният шифт.

Както и преди съм казвала, киното на Спилбърг от своя страна е кино на чистата сетивност и няма нужда от задълбочени интелектуални процеси, то просто задейства мощни интуитивни спусъци. Кино на любовта. Но това не е стереотипизираната любов, за която се говори повече, отколкото е необходимо, в Интерстелар, а по-древна и първична любов на твореца към сътвореното. Тъкмо в тeзи части на филма, в които любовта е имплицитно вградена в естеството на самото кино, както прави винаги Спилбърг, както е успял някак, чрез осмоза, и Нолан тук, докато е отдавал почит на ‘Спилбърговия филм’, иначе трудната за измъкване от клишетата тема става наистина трансцендентна. Това са моментите, в които (свръх)естествената свързаност между родителя и детето проработва директно в осезанията и всички останали разсъждения на героите стават просто излишни.

Според мен Кристофър Нолан и в живота си (то е много трудно да е иначе) е

изключително резервиран и емоционално обран човек. Заради това си мисля, че освен за драматургичните цели от повърхността, той е забъркал тая странна амалгама от визуални и наративни техники и за друг, много по-дълбок себеразкриващ жест. Фактът, че първоначалният сценарий на Джонатан Нолан е много по-чиста, концептуална фантастика, както и едно изказване на режисьора, че смята Интерстелар за продължение на Генезис, потвърждават съмненията ми: Кристофър Нолан е взел умния, завъртян сюжет на брат си и чрез ритъма и кинематографичната фраза на Спилбърг – един от най-добрите фабулисти и говорители на чувства на модерното кино, го е пренаписал до потулена из пластовете алегория за бащата с мисия. Независимо дали мисията е да спасява света с космически кораби, уравнения, царевица, или филми. Точно както Генезис беше под нивата на съзнанията и подсъзнанията изповед какво е да си творец и да общуваш (да посаждаш идеи) чрез творенията си.

Тия почти терапевтични опити на Нолан изглеждат толкова изтощителни (най-малкото като проследи човек с колко ката са покрити), че първоначалната ми мисъл беше, че двата индивидуални акта ще се обединят в нещо като магнум опус на автора си и ще се приключи.  После обаче се размислих за една базова особеност на Нолановата работа – той е абсолютен майстор на три-актовата филмова структура. Липсата на желание за експеримент с възможно най-класическата постановка за структуриране на конфликт обаче се компенсира при него с интригуващото й пренасяне в самата история. Всички помним трите действия на магията от Престиж, трите компонента на Батмановата сага, трите персонификации на конфликта (и на самия Готъм) в Черния рицар. Това ме кара да предполагам, че ще има и още един филм, който да оформи изповедна трилогия – ‘престижът’. Само споменавам, че и тук, в нивото на режисьорските метаизявления не мога да си възпра асоциациите с Birdman, и спирам да търся контекст за споменаването на това заглавие, като разчитам, че съм ви провокирала любопитството достатъчно, за да не го пропуснете. На кино.

И като стана въпрос за неизбежни асоциации, няма как текст за Интерстелар да мине без споменаване на Гравитация и 2001: Космическа Одисея. За мен обаче такива препратки са колкото естествени, толкова и само на повърхността. Обединяващо между Нолан и Куарон е, че откъм техническа презентация са свършили огромна работа и постигнатото ниво е изключително високо; откъм представяне на историята, в случая на кризата, и в двата филма има интимна чувствителност към глобалното. И двата филма по своему се алегория на раздялата. Само че Нолан очевидно няма как да се спаси от типичния си циничен интелектуален червей дори в любовно писмо до децата си, което прави двата филма нещо като огледални образи – същите, само че наобратно. И по двете направления. В Гравитация мракът на личната криза излиза навън, става космос в изумителен, поетичен кинематографичен жест, който е абсолютно самодостатъчен. В Интерстелар посоката е по-скоро обратна – студеното, синкаво Необятно преминава през сложни физически процеси и феномени, за да се събере в романтично представена лична криза. Космосът на Нолан има нужда от “размисъл” защото е трудно обяснимо, но критично за оцеляването на човека място, но няма никаква нужда от лирична визуализация, защото е място, където „няма кой да те чуе“. Интерстелар е класическа научна фантастика от Златния век. Гравитация е поезия. Безкрайно много ми харесва обаче и в двата филма една много изначална концепция, още от Шехерезада, че сигурно и по-назад: “Ако Той можеше да чуе всичките ни истории, една по една, краят на света щеше винаги да се отлага” (по Георги Господинов).

И разбира се, Космическата одисея. От известно време се е установило сравнение на подхода на Нолан с този на Кубрик, вероятно заради подчертано дистанцираната естетика, което поради общата тематика в Интерстелар придоби абсолютно неотменен характер. Тази връзка също е естествена, доколкото във вселена, в която Одисеята вече съществува и е задала най-отличимата и знакова естетика във визуалния научно-фантастичен жанр, просто не е възможно който и да е космически сюжет, особено ако е с подобна, близка до документалното презентация, да не стъпи върху нейните основи. В същото време обаче, това са само дрехите, изпод полите си пренаписания от Кристофър Нолан сценарий е много, много повече филм на Спилбърг и Земекис, доказват го както простият сантимент на историята (несъвместим с Кубрик), така и окъпаните в златно милиони прашинки, летящите камери през безкрайни царевични поля и въобще, цялото топлоосветено, запрашено ретро-бъдеще.

Няма много какво да се добави относно техническия аспект на Интерстелар, това е най-безпроблемната и най-силната му страна. Поне по отношение на гледките. Нолан е от малкото останали режисьори, които държат да снимат на филм и се опитват така да се каже на поле да постигнат много от визуалните бравури, които иначе се правят от софтуер – труд, който заслужава уважение. Кинематографията в този му филм за пръв път като че ли има мисия сама по себе си, а не е просто необходим декор на идеите. Ако все още се чудите защо всички толкова опяват, че филмът трябва да се гледа на IMAX, отговорът е – защото затова е създаден. Поне половината сцени са снимани с IMAX камери, чието изображение разполага с около 10 пъти по-голяма резолюция от нормалния 35 mm филм и само IMAX екранът е достатъчно голям (най-вече на височина) и с достатъчна резолюция, за да събере напълно така сниманите сцени и да ги презентира с несравнима с нищо дълбочина на цвета и детайлност и чистота на образа. Човешкият превод на тази информация е: само на кино, и само в такова кино протегнатите докъдето и периферното зрение не стига широкообективни кадри на талантливия шведски оператор ще ви предоставят чистия спектакъл на киноизкуството във вида, в който е бил замислен; само на кино, и само в такова кино може да забележите как изключително обмислено и функционално се сменя форматът между сниманите с конвенционална камера и с IMAX камера сцени, или поне интуитивно да усетите как ‘отрязаната’ картина се разпъва почти необозримо всеки път, когато човекът отправи взор към небето или окото на камерата се измъкне от контролираната среда на космическите возила и се завърти в необятното.

Нолан е избрал доста симплифициран подход към работата с актьорите, което не е непременно лошо нещо, особено след серия изтощителни в това отношение образи. Матю Маконъхи (който е носител на наградата Майкъл Фасбендър за актьор, участвал във всички филми на сезон 2013-2014), за разлика от няколкото си шеметни и напълно ‘извън обхват’ миналогодишни превъплъщения, тук изнася smart ass татко персонажа си с абсолютно естествен южняшки чар и спокойствие, като в същото време операторът добре се е предпазил от пробутване на ъгли, които подчертават вече напълно прашасалия в миналото глуповат сексапил. Така че всичко с Матю е наред, без изобщо да цели висини и да може да се запомни с нещо. Което всъщност може да се каже и за всеки друг от каста на Интерстелар. Майкъл Кейн обаче е вече остарял и ми се струва, че не е абсолютно необходимо да му се измисля роля за всеки Ноланов филм.

Решението за подчертано изведена напред музика и за една като цяло постоянно дуднеща и боботеща звукова среда е верояно продиктувано пак от онова „в космоса няма кой да те чуе“, освен дето по мое мнение е подчертан мост към Кубрик, на когото точно такива силови звукови оформления и драматични преминавания към тишина са му почерк. Интересна идея и има логика в нея, което обаче не прави резултата по-малко смущаващ на практика, особено ако човек не разчита на субтитри и трябва да се напъва все пак да различи някакви думи. Саундтракът на Цимър през половината време не допринася за положителния ефект, с типичните си бумтящи басови прогресии и продънващи ушите перкусии. Като всичко в този филм обаче, и усещането за музиката е двояко. Споменатите преминавания към космическа тишина например работят много силно. Цимър разказва как далеч преди започването на каквато и да е работа по Интерстелар Нолан му изпратил на листче хартия история в две изречения за връзката между баща и син и го помолил да напише нещо и композиторът до вечерта изтворил четириминутна музикална интерпретация на собствените си отношения със сина си без да има каквато и да е представа от естеството на филма. Получило се е сърцето на саундтрака – основната тема за пиано и орган, която притежава драматургичен финес и интуиция като нищо друго Цимърово досега, освен може би онези налудни циклещи два тона, които предвестяваха всяка поява на Жокера.

За връзката с един велик композитор се изговори толкова, че едва ли мога да кажа нещо оригинално, но за мен да се говори общо за Филип Глас е пресилено. Извън характерните бумтящи блокбъстърови структури, музиката на Цимър в Интерстелар е очевидно търсен артистичен поклон конкретно към мистичния, трансцендентен звук на Koyaanisqatsi (който няма много общо с Филип Глас от Часовете да речем). При това реализиран далеч не зле, чуйте STAY например.

За прекалено многото словесна експозиция в Интерстелар няма никакво но. Щом иска да прави филми, които се въртят в сложни наративни и тематични елипси и с отворени финали, Нолан ще трябва да разчита повече и на интелекта на зрителя или поне да овладее по-добре литературното умение неизбежните обяснения да присъстват имплицитно в света. Аз определено имам нужда филмите му повече ‘да дишат’, не знам как точно, може би чрез посвиване на елипсите или намаляване на броя им. 

Spoiler Във филм с такава интелектуална амбиция нямат място например епизоди (с герои, чиито имена подсказват недвусмислено изменчивата им природа), в които се изговаря дума по дума „какво е искал да каже авторът.“ Частта с Мат Деймън е превърната в мултифункционален инструмент толкова безсрамно – да вкара антагонист, да ускори ритъма с екшън, да снесе основни смисли – че се е затлачила иначе хубавата идея за огледална интерпретация с картини от Земята и от друга планета на Прастарата история за брилянтния и смел Човек, който разпъва хоризонти, за пропадането и промяната, за изгубването на надежда и неизменния сблъсък с тъмната страна на тази инак всеможеща и всезнаеща раса. Дори задъханият паралелен монтаж, в който поначало Нолан е толкова силен, не успява да пренесе добре концепцията, просто защото тя е удавена в досадата от другото и единственото, което се случва, е да се убие напрежението. Spoiler

За социалните и културни стереотипи в образите на двете жени също нямам но. Много ми се иска с кинематографичния и идеен размах, който Нолан притежава, да започне да проблематизира и вътрешния свят поне толкова смело, колкото проблематизира всеки път външния. Встрани от тези безспорни пропрадания, Големият Проблем С Логиката на повечето критици на Интерстелар за мен не е толкова неразрешим. От чисто технически-драматургична гледна точка аз за разпад на причинно-следствени връзки не мога да докладвам, имаше само такива, които на второ гледане се оказа, че съм пропуснала в суматохата. За научния аспект ми е трудно да говоря, но е факт, че по-умните глави обявиха филма за математически и физически коректен, поне доколкото е възможно. “If you didn’t understand the plot, there is no published book to help you,” казва Нийл Деграс Тайсън. От трета страна, проблемите с мотивировката в развитието на конфликта са въпрос на настройка, с изключение на наистина неадекватното отношение към двата основни женски персонажа, не просто защото е твърде емоционално, а защото стъпва върху ужасно нечувствителни към съвремеменния свят клишета. Тайсън казва и още: “They go through a wormhole to another part of the galaxy so…  it’s sci-fi, ok?” Веднъж човек като приеме, че това е фантастичен филм, и по-точно семеен романтичен фантастичен филм – да, знам, че по него е работил професор по физика и че е трудно, но все пак, Интерстелар е много повече това, отколкото каквото и да е друго – след това да търси с лупа пробиви във формалната и емоционалната му логика е като да ги търси в Close Encounters или в E.T. Не че не може, ама защо му е да го прави? Още повече, че въпросът за ‘верския скок’ e трайна тема в работата на Нолан и формира симпатичен контраст с интелектуалния му скептицизъм – явно има някаква борба в него все пак. В Интерстелар, освен че е във всички разклонения на сюжета, и то много хубаво експлоатирана (Куп не вярва на Мърф за призрака, но ще повярва; братът не вярва на сестрата, че му предлага алтернатива, но ще повярва; Куп ще трябва да се довери на едно „почти разрешено“ уравнение и т.н.), темата работи и на режисьорско метаниво – като молба към зрителя за доверие и за участие, дори когато е странно.И на последно място това е поредният диалогичен жест към Генезис.

Онзи ден, като се разминавахме по улицата, разменихме две-три реплики за филма с една позната, бяхме се видели преди това на прожекцията, и сега се замислям, че изречението, което тя ми каза, сумира всичкото ми многословие: “Имаше абсурдни неща, но ме остави с едно такова, хубаво чувство.” Интерстелар си струва и защото направи нещо ново за Нолан. Досега този режисьор оставяше зрителя объркан, разярен за отговори, разочарован от липсата им, идейно надрусан, но просто хубаво чувство? Толкова просто, и… хубаво? Ето го пак Спилбърг.

И едно последно защото, за да се върнем откъдето почнахме съвсем като в сюжет за времето. Интерстелар е добър филм, защото, хей, това е двестамилионна продукция за космически кораби и пътуване във времето, която вгражда Дилън Томас в емоциите си и Т.С. Елиът в науката си и това, както е очевидно от реакциите, може да е…, тук неустоимо ме изкушава клишето за наполовина пълната или наполовина празната чаша. Познайте коя избирам. That’s relativity, folks.

*В оригиналния вариант Били Конъли казва: „Определението ми за интелектуалец е човек, който може да слуша увертюрата на Вилхелм Тел, без да мисли за Самотния рейнджър.“ (Б.ред. – Ханс Цимър използва попроменена и ‘дописана’ трактовка на встъплението от операта на Росини за завършек на саундтрака си към „Самотния Рейнджър“ на Вербински.)

* Първата картинка в текста -  non-official poster by Daniel Nash.

Tекст за Shadowdance