„Културната среда, изграждана в миналото от богове и епически поеми, днес се твори от реклами на прах за пране и супергерои“, бил казал Ролан Барт според един герой в Birdman. Културна среда, какво да я правиш, но пък каква само бележита година за киното и телевизията успя да си отгледа.
Знам, че настоящата годината преполови и на никого вече не му е на ум миналата, но някак не е редно 2014-та да изтече в историята несресана. Щом компаниите могат да си приемат годишните отчети през юни, защо ние да не можем? Да оставим стереотипите и ето ви ги – философи, културни среди, реклами, супергерои, супероператори, суперистории и други свръхестествени екранни създания, включително Хоакин Финикс – каквито излязоха изпод моя рехав юнски гребен:
Жанр на годината
Дори на фона на сюжетната криза на киното от последното десетилетие и активното рециклиране на истории, действителни или измислени, подчертаното присъствие в 2014-а на биографичния филм се откроява. Винаги ми се е струвало трудно да хванеш онзи миг – човек, решение, събитие – променил трайно нещо в света и да не се поддадеш на инерцията му, а напротив, да се оттласнеш от нея, вместо шлифования и лесен наратив на мита, да разкажеш нещо друго. Успехът в това начинание определя и успеха на този тип филми. Сред тазгодишните представители Селма остава най-класически, най-верен на легендата и белязан от липса на индивидуалност, и съответно най-безинтересен, без да е лош филм. В другия край на скалата е Birdman – биография на един конкретен актьор и на един конкретен герой, но и на актьора изобщо и на героя изобщо, разказани като множество вече разказани в киното и театъра истории, но и като нищо друго на света. Mr. Turner успява да се самоотличи, разчитайки изключително на възхитителна кинематография, за да представи по най-интуитивния възможен начин – като пейзаж – живота на един от най-големите художници на света. Близнаците Imitation Game и The Theory of Everything са някъде по средата. Интересно е как в тях покрайистинската история се саморазказва и втора, не знам дали по-важна, но със сигурност по-малко лична история – в първия за времената и нравите, във втория за, хм, май за всичко, но най-много за любовта. И в двата филма взаимодействието между двете истории можеше да бъде реализирано по-добре.
Извън Birdman, който може да бъде в която категория на тази година си поиска, но все пак не е съвсем-съвсем в тази, моят фаворит тук е Foxcatcher. Foxcatcher е толкова изстърган от какъвто и да е митопоетически блясък, толкова правдив и премерен, толкова семпъл в отделните си компоненти и силен и въздействащ като цялостен продукт, че не съм сигурна какво да кажа за него. Освен че Бенет Милър постепенно се очертава като един от най-големите майстори на документалната фикция на своето време.
“It’s The Truman Show!” на 2014
Четири от най-интересните филми на 2014-та изследват на различни нива интеракциите между действителността и измислицата. Макар на повърхността да остават верни на съответните си формули и конвенции – трилър, социална драма, комедия – всичките четири посипват постмодерен хаос във филмовите си реалности, като подават ръка през екрана към зрителя. Това са филми, да го кажа по академичному, които функционират по-силно в метарежим, отколкото на обикновено наративно ниво.
Birdman и в метааспекта си, като във всичко друго, e sui generis. Той е ту филм фантазия, който се случва изцяло в творческото съзнание на своя герой, и съответно никак не може от него да се очаква да е достоверен, ту филм театър, чиято реалност уж живее свой живот, но като всеки театър, винаги се възприема с едно наум, ту филм реалност, който откровено се опитва да дублира реалността на зрителя, включително като се развива в реално време, без монтаж.
С турският първенец от Кан Winter Sleep си приличат по това, чепочти изцяло театрализират сетингите, ситуациите и героите си и оставят толкова подчертано усещане за контрол на Главния кукловод, че обръщат suspension of disbelief правилото с главата надолу и насърчават зрителя да не вярва в случващото се на екрана, да търси нещо друго, някаква истина зад тази очевидна неистина. Истината за метаморфозата, която действителността претърпява при творческата си интерпретация и за непрестанната граничност на реалността, в която авторът и зрителят неизбежно живеят.Наградата в този раздел на годината се поделя обаче между шведската кандидат-оскарова комедия Force majeure и поредния Финчъров мастърклас Gone Girl.
Живеем във фасадна действителност и това явно е артистичната тема на деня.
Сценарий на годината
Всеки от филмите в предишната категория би могъл да бъде и тук, но Winter Sleep изостава заради протяжния си до загуба на концентрация диалог, а сложната концепция на Birdman е реализиранаколкото на ниво текст, толкова и кинематографично. Force majеure е минималистичен и прецизен, но Gone Girl печели състезанието с добавена отвън стойност. С него Финчър завършва нещо като трилогия, която драматизира не просто истории, а модерни митове. От маскулинизираната и MTV-изирана шарения на 90-те във Fight Club, през изобретяването на ефимерната полуреалност на новия век в The Social Network, до Gone Girl, където вечната легенда за жената и мъжа се претопява в постмодерния митос на последното поколение – животът в медийни, виртуални, визуални и какви ли не други наративи.Флин е взела най-правилното решение при адаптацията, като се е оттласнала от тематичната множественост на собствената си книга и е избрала да е по-фокусирана в сценария, защото e ясно, че книжният медиум има по-големи способности за контрол. После е заредила сюжета с капани, дето нямаше да са там, ако случващото се на екрана беше „наистина“, напълно е отнела правото на героите да са истински хора и ги е превърнала в инструменти, взела е дори трилъра от трилъра и го е превърнала във фарс. Така, чрез впрягане на онова, в което този пък медиум е най-добър – генерирането на убедителни изкуствени реалности, за пореден път под ръководството на Дейвид Финчър е излязла творба, в която зад нечия уж всекидневна (ако и малко особена) рутина се сглобява всъщност една от модерните истории на света.
Genre extravaganza на годината
Не че не мога спокойно да сложа при заигравките с реалността по-горе и Grand Hotel Budapest, но онова особено усещане, че си през цялото време в нечия глава, че героите са виртуозно раздвижени марионетки, е толкова характерна черта на Уесандерсъновите филми като цяло, че е по-скоро почерк на автора, отколкото целенасочена тема на конкретния филм. А конкретния го слагам тук, защото е най-смешната, най-необичайната алтернативна история, с която сте се сблъсквали. Като великолепно преспапие е – хем е играчка, хем вътре в него има модел на нещо истинско, хем ясно личат ръцете, които го разклащат, хем забравяш за тях, щом вътре се разхвърчат всички умни детайли и по неочакван начин се засвързват една с друга сред снежинките идеи и истории. Хем е красива вещ само по себе си, хем не е хич маловажен контекстът, в който неизбродимата чудатост на Уес Андерсън се сглобява в едно просто, да го наречем условно,послание: носталгичната нужда на киното да бъде изящен, изработен прецизно и с любов, непригоден за масова употреба трюфел, или пък ревностно пазещ класата и романтиката на миналото хотел.
Годишен представител на субжанра “Нещо-като-sci-fi филм с Ева Грийн и с пропилян потенциал”
Womb, Perfect Sense, тази година Sin City е за убиване. С все увеличеното количество дигитално генерирана картина, развитието на технологиите и вкаменяващия поглед на Ева, чаканото десет години завръщане на Родригес и Милър един към друг в A Dame to Kill For успява да изглежда удивително евтино, в него няма почти нищо от оригиналния неоноарски финес, с който предшественикът му се отнася към кича, и съвсем нищо to kill for, дамата в това число.
Наградата “Every story is a travel story”
Така се е произнесъл относно историите философът Мишел дьо Серто в своя труд “Изобретяване на всекидневието”. Така, върху един от най-старите и най-любими разказвачески сантименти – пътя – са се построили и четири важни филма на 2014-та.
Странно, но точно черно-бялата поствоенна историяIda остава най-вярна и визуално и контекстуално на класическата road movie постановка, в която придвижването от точка до точка и разрешаването на проблемите помежду е основният наративен инструмент за изграждане едновременно и на екстериора, на темите на филма и на характеровата идентичност. Горната постановка безспорно е налице и в Interstellar, но той за добро или лошосе отбива встрани от традицията, като разроява идейните си окръжности дотолкова, че пътят и неговата кинематографична функция почти се изгубват сред тях,отделно, че движението там е на космическо ниво. Отклонение от традицията в хубавия смисъл прави и Wild. Филм, в който една крехка жена бяга от себе си с огромна раница на гръб и стягащи обувки през целия икониченТихоокеански хребетен път, неизменно създава очакване за класика в духа на този тъй американски жанр. Само че с разпознаваемия си от Dallas Buyers Club суров и ненапудрен подход Жан-Марк Вале изненадва с обрана за мащабите на пейзажа визияи с нестандартно и функционално използване на ретроспекции, препратки към книги и музика, което в крайна сметка придава на филма (и пътуването) подчертано интровертен характер, превръща го в кинематографичен поток на съзнанието.
Победителят тук обаче е Locke. Locke e едновременно и въплъщението наroad movie мотива и неговото тотално отрицание. Най-краткото описание, което мога да му измисля, е tour-de-force, с бонус за играта на думи. Ако спомена и че с тоя tour-de-force по вкарването на преднамерено екстериорен жанр в напълно контролиран сетинг плюс пуснатия на воля ефектен британски акцент Том Харди най-после показва на какво е способен в актьорско отношение без за час и половина дори да си вдигне секссимволския задник от седалката на колата, ще изчерпя и почти всичко друго, което има да се каже за този филм, неочаквано финиширал в десетката на най-добрите за годината.
Най-интересният филм на 2014, който не сте гледали и вероятно няма да гледате
…след като разберете, че в него в продължение на два часа върху талантливата хубава глава на МайкълSoronprfbs. Но ще си е за ваша сметка, защото едно, че този ход (с точно такава глава върху точно тази глава) е сам по себе си смел и добре обмислен, и второ – Франк на доказано странния сред инди-средите ирландец Лени Ейбрахамсън е сред най-нежните, смешни, тъжни, демонстриращи нестандартен, но остър поглед към митологията на артиста филми на миналата година. Фасбендър има нахлузена глуповато опулена дървена глава, и той пее изпод нея с променлив успех песните на съчленената от всевъзможни психози ъндърграунд група.
Наградата “Аз съм друг. Другият е в мен“
Тази именувана по Юлия Кръстева награда получават два филма, които не съм сигурна, че се занимават точно с проблемите на идентичността, макар че се занимават и с това, и въобще, може да се каже, че не съм сигурна с какво точно се занимават сред сходната си дейвидлинчовска естетика, но определено заслужават специално внимание. Най-малкото, защото с тях Джейк Джиленхол и Джеси Айзенбърг затварят страхотна актьорска година с повече роли, отколкото филми. Ако не бях обещала в началото да има философи, щях просто да кръстя категорията “MVP на годината” и да ги отлича за суперефективното им двойно представяне съответно в Еnemy и The Double.
The Double e изпаднал от предходната категория филм, който не сте гледали, но със сигурност ще гледате, щом разберете, че в сюреален свят, различен от нашия, но не чак толкова, са забъркани Монти Пайтън, Гилиъм, Линч, Оруел и Кафка в мрачна абсурдистка комедия с отгласи от екзистенциализма. И е адаптация по Достоевски. И Айзенбърг е населил до пълно съвпадение двамата главни герои Саймън Джеймс и Джеймс Саймън с двете си разпознаваеми актьорски алтер-егота – опереният, арогантен отворко със светкавичен език и крива полуусмивка и забутаното, притеснително, момче с комуникационни проблеми.
Еnemy пък е от онези филми, на които още първата сцена те подготвя за потапяне в очевидно символен и нестабилен свят, свят-съзнание, след което безропотно се оставяш да ти бъркат в главата. И паяците, също като совите, съвсем не е са това, което са. И е на Дени Вилньов, за когото е крайно време да отпадне нуждата от допълнителни обяснения след името, защото е вече фактор в съвременното кино. И си носи типичното за режисьора умение да борави със съспенса с литературен финес (и препратки към Хегел), нищо че не е на нивото на Incendies и Prisoners. И Джейк Джиленхол се въплъщава в Антъни и Адам интуитивно, почти колкото Джеси Айзенберг в The Double. И е адаптация по романа на Жозе Сарамаго… The Double.
Годишна награда “Watch and learn, Junior, watch and learn”
Всяка година се появява по някой филм, който е поучителен по необичаен начин. Като гледах Night moves – много инди история, в която трима еко-активисти взривяват водна електроцентрала в Орегон, с много инди режисьорка, умно ситуиран в най-хипстърския щат на САЩ, и с третата от трите особено добри роли на Джеси Айзенбърг в рамките на два филма тази година – се сетих за една смешна статия (I Switched to a Standing Desk, So Now You Should, Too) в The New Yorker относно поредната мълниеносно разпространяваща се модерна малка митология – че трябва да работим прави, че седенето на бюро убива бавно, но неизбежно. Изненадваща аналогия от една страна, защотоNight moves е първо по сериозна и важна тема и второ, в него няма абсолютно нищо комично, това е потискащ и бавен филм, сниман доста внимателно и ефективно по трилъровите похвати, без обаче да мога с ръка на сърцето да кажа, че е трилър. Връзката не е изненадваща от друга страна обаче, защото в хода на филма еко посланието, в положителна или отрицателна посока, се размива, фокусира се все по-ясно отчуждението и историята става все по в тон с артистичната тема на деня, за която стана дума по-горе – живеем в наративи, които все по-агресивно изземват правото на самостоятелно мислене, и еко темата никак не е застрахована от превръщане в такъв.
Образ на годината
2014 беше силно доминирана от образа на гения. Хокинг, Търнър, Тюринг. Разбира се, Шерлок.
Като че ли най-ярък сред многото “свръхестествени” личности, които крачиха по екраните през годината, обаче ми остана напълно лишеният от фикционализация и дори героизация Арън Шуорц от документалния The Internet’s own boy. Сигурно си спомняте случая на компютърния младеж чудо, участвал на 15 в измислянето на лиценза Creative Commons, после съосновател на Reddit и деен интернет активист. Някъде по времето на аферата Сноудън, след поредните свързани с обмени на дигитална информация мракобесия оттатък океана, Шуорц е подгонен от прокуратурата за 13 федерални престъпления с ясно заявената цел: “Да послужи за пример“. Самоубива се на 26 години. Филмът за него е, както гласи цитатът от постера,“moving and maddening in almost equal measures.“ Разпространява се свободно в YouTube под Creative Commons.
Статия за Shadowdance.
No comments:
Post a Comment