За красотата и пуканките – II част

“If God had been a liberal, we wouldn’t have the Ten Commandments, we’d have the Ten Suggestions.”

Malcolm Bradbury

Продължавам оттам, където свърши предният пост – масовото изкуство, което се мъчи да бъде сериозно, британския роман, способността за постигане на добра текстура чрез правилно отмерване съставките и „За Красотата” на Зейди Смит.

Да убедиш читателя си, че една почти стокилограмова чернокожа майка и съпруга е сред най-красивите същества, които са стъпвали по земята; че интелектуалността на академичния свят може да бъде повече смешна, отколкото умна; че хип хоп-речитативите на уличните братя крият смущаваща, но прелестна поезия; казано накратко – да преразкажеш историите на Е.М.Форстър с езика на Тупак Шакур, без да преминеш границите на поносимостта – ето това е успешна „сериозна поп-култура”.

Зейди Смит обявява по супер елегантен начин, още с първото си изречение, какво е намислила и как ще се съотнася „За Красотата” с една от любимите й английски класики. „One may as well begin with Jerome's e-mails to his father” – започва романът. А ето и началото на „Хауърдс енд” за сравнение: „One may as well begin with Helen's letters to her sister”. И така, подменяйки писмата на Хелън с и-мейлите на Джеръм, Смит успява да пренапише „Хауърдс Енд” на Едуард Форстър с изразните средства на 21 век. Успява да облече едно класическо произведение в дрехите на нов субжанр и цяла нова стилистика (т. нар. „кампус роман” е оформен през годините от писатели като Кингсли Еймис, Филип Рот, Дейвид Лодж, Малкълм Бредбъри). И то без крайният резултат да е Едгар Алън По, зле гримиран като Парис Хилтън (или обратното). Нещо повече, Зейди Смит успява в най-буквалния смисъл да събере почти необятната мултикултурност на света от наши дни в един дом, построен преди сто години. За целите на „За Красотата” имението Хауърдс Енд се е пренесло в покрайнините на Бостън, в измисленото академично градче Уелингтън, което прилича подозрително много на Кеймбридж с Харвардския университет в него. Във въпросния дом живеят либералният и доста циничен британски професор по история на изкуството Хауард Белси, чернокожата му, не толкова високообразована съпруга от Флорида Кики, и трите им деца – Джеръм (настойчиво религиозен, предимно, за да дразни баща си), Зора (студент-звезда: стриктна, упорита, пробивна, амбициозна) и Леви (мечтаещ за банди, бедност и Бронкс).

Понеже изброената дотук цветност на героите се е сторила на авторката недостатъчно всеобхватна, конфликтът в романа се гради както върху отношенията вътре в семейство Белси, така и върху взаимодействията им със семейството на друг лондончанин, тъкмо пристигнал да преподава в Уелингтън. Професор Монти Кипс за разнообразие е убеден християнин с дълбоко консервативни възгледи и се мъчи да поддържа този дух и сред роднините си. Макар че самият той е чернокож, Кипс смята протръбената навред из американската земя политическа коректност за вредна и открито до арогантност се противопоставя на показния либерализъм на Източния бряг, най-вече в лицето на колегата си проф. Белси и неговите нестандартни разбиранията за творчеството на Рембранд. И на всичко отгоре Кипс има дъщеря-красавица и прелъстителка, а Белси има задръстен син. От присъствието на тези две фамилии на академична земя и от взаимодействията им едни с други и с околния, шарен свят произтичат връзки и сблъсъци, които непрекъснато преливат едни в други, разменят страните си и оформят непредвидима и сложна геометрия: бедни и заможни; черни и бели; съпрузи и съпруги; братя и сестри; родители и деца; учители и ученици; влюбени младежи и безразлични младежи; професори-либерали и професори-консерватори; хора от улицата и хора от университета; хора на красотата и хора на цинизма.

Интересно е как една привидно толкова малка общност като градчето Уелингтън може да бъде така многообразна. Някъде в основата на нещата (както е и в „Хауърдс Енд”, но с още по-широк диапазон) стоят изключително сериозни теми – класови разногласия, етнически сблъсъци, интелектуална несъвместимост, сексизъм. Но хубавото е, че няма слогани, нравоучения и бухане с чука по главата как е редно да бъде приеман света в наши дни. Темите са наистина само това – основа, върху която стоят истински отношения на истински хора. Романът се изцяло character-driven и това, че декорите му плавно се нагаждат и променят, заедно с менящите се гледни точки на героите, е сред големите успехи на Зейди Смит. Стилът и гласът й са достатъчно гъвкави и с широк диапазон, за да обхванат успешно всички неочаквани интерпретации на този малък свят, който за хладния и разсъдлив професор Белси е един, за емоционалната му съпруга много по-различен, а за хаитянските емигранти, които продават разни боклуци на улицата – съвсем друга вселена.

Не само героите, а всичко в книгата е в състояние на двойственост и противопоставяне: От най-неочаквани места бликва любов, но тя е все някак разнопосочна, неслучена. Битието на периферно присъстващата хаитянската общност е на ръба на тоталната мизерия, но има особена красота в тяхната устойчивост и желание да намерят своето място. С еднаква сила присъстват както улицата с шумната си полифония, така и университетът с тържествената си тишина. Академичната среда впечатлява ту с либерализъм и интелект, ту с нелепа неподатливост към промяна. Горкият Рембранд се люшка между това да отегчава професори и да спира дъха на студенти. Но най-интересният оксиморон е как романът със своя комичен тон, а той през повечето време си е откровена комедия, разказва историята на герои, в които, все по-различни причини, се е натрупала ужасно много тъга.

Пет-шест герои са почти равнопоставени в романното си време и заради огромните разлики в мястото и отношението им към света, оформят нещо като самостоятелни подразкази, които непрекъснато се преплитат и взаимодействат. Кики Белси е силен образ, имам чувството, че е била замислена да съдържа голяма част от красотата от заглавието и в буквалния и в другия смисъл. Предметът на раздора между двете фамилии, който в „Хауърдс Енд” е самото имение, тук е една много скъпа картина, изобразяваща хаитянска богиня на плодородието. Аналогията със самата Кики, чиято екзотична хубост е вече позабравена, е много елегантна. Въпреки че би трябвало Кики да е най-сериозният антипод на съпруга си Хауърд Белси, за мен тази й роля тихомълком е отнета от най-малкия им син Леви, който като мощно подводно течение тегли в посока, коренно различна от тази на уморения му, циничен баща. Леви е любимият ми образ в книгата – тинейджър-хубавец, с нахлупена качулка и слушалки в ушите, с безкрайно нежно и състрадателно сърце и ужасно объркана глава, пълна с оплетени понятия за принадлежност и идентичност. Това тъмнокожо дете, отгледано в интелектуална среда от бял баща, най-много от всичко иска да говори езика на черните предградия. Само че черните предградия са държава, за която му е отказана виза. Леви е концентрирал в и около себе си почти всички конфликти, които стоят в основата на романа. През книгата върви страхотен паралел с обратен знак между него и един друг герой – уличния поет Карл. За Карл пък територията на университета до последно ще си остане крайно враждебна среда, дори и талантът му да заслужава място там много повече от други. Карл като цяло е изключително важен за историята. За челите Форстър моментално става ясно, че той е чернокожа, по аполоновски красива репродукция на Ленард Баст от „Хауърдс Енд”. Но, разбира се, централно място е отредено на двамата професори. Те обаче са основно комични – академични мъже на средна възраст, които при всичката си образованост и уж широк кръгозор (особено при единия), заради идеологическите си прегради се оказват не съвсем добре подготвени за мултинационалните, мултикултурни, мултиетнически, мултирелигиозни свят и общество, в които, вместо да се нищят, обсъждат, защитават, лекуват, е най-добре просто да се живее. Така и така вече са колкото неизменен, толкова и необратим факт.

Стилът на Зейди Смит е забавен, често уличен, с брилянтни диалози и в същото време със сложно структурирана история и богат език. Писането й е точно типът, който най-много харесвам – елегантно, умно, свързано с думите, но най вече свързано с героите, независимо какви са. Хората, които измисля, са й мили, ваяни са с внимание и обич. Личи си колко си ги харесва, въпреки недостатъците, така както харесваме собствените си най-любими приятели, независимо какви досадници са понякога. В този й емпатичен подход към героите и историята критиците сравняват Смит с Шекспир.

А защо „За Красотата”? Ами, защото в общи линии всеки герой в романа и всеки читател може да открие красотата. Макар не непременно една и съща красота и не непременно на едни и същи места. Но все някъде – в рап-поезията; при окаяните хаитянски емигранти; в картина, изобразяваща тъмна богиня; в неразбраната любов; в странната топлота и близост между жените на двама враждуващи интелектуалци; в Реквиема на Моцарт; в тлъстите сълзи, търкалящи се по бузите на младеж, който не може да реши дали да бъде професорски син или брат от гетото; в усмивката на един чернокож Аполон от предградията; в едрото тяло на една бивша красавица и настояща майка и съпруга.

***

Изумително безвкусното оформление на тази толкова стилна книга (то е обида дори за самата авторка – обявена от помня ли вече кое светско английско списание беше за една от десетте най-елегантни публични личности на Острова – като си говорим за поп-култура, нали… ) се компенсира от хубавия превод. Уличен сленг, игри с думи, препратки към хип-хоп строфи, академичен изказ – всичко си е на мястото. Много приятно съм изненадана.