As the world rolls round

Cloud Atlas by David Mitchell

"Some kind of change, some kind of spinning away

With every single line moving further out in time"

Sugar Ray „Spinning Away”

Англоезичната литературна атмосфера през 2008-2009 г. (в по-тесен смисъл частта от нея, която представляват моите англоезични библиофили) се отличаваше предимно с наличието на високи емисии Роберто Боланьо и Дейвид Мичъл. Имената Им се повтаряха като мантри, за книгите Им се пишеше повече отколкото за неиздададения роман на Набоков, възторзите се предаваха като вирусен щам. Роберто Боланьо не ми е на дневен ред засега, но по повод Дейвид Мичъл, написах на един приятел, че ако още веднъж някой каже колко гениален е Мичъл и колко феноменална „Cloud Atlas”, никога няма да я прочета, кълна се, защото просто вече ужасно ми омръзнахте с тоя overhypе, а и видя какво стана с Мураками! На което ми бе отговорено, че заради такова скверно дело съм щяла да се пържа в огъня на непрочетените страници в книжния ад. Или някаква подобна глупост. Ето как – макар че зареденото с чужди възторзи небе заплашваше да се стовари с трясък на площада – аз все пак се залових с картата на облаците, защото реших за всеки случай да не рискувам тая работа с книжния ад.

И както обикновено не се случва в ситуации като гореописаната, реалностите не се оказаха по-немощни от очакванията, подготовката за възприемането не замъгли самото възприемане, масовите реакции не се оказаха коленен рефлекс. С други думи, “Cloud Atlas” не ме разочарова. Нещо повече, Дейвид Мичъл може би наистина е гениален. :) А това изказване може дори да не е преувеличено, ако в страната на гениите освен за труднодостъпни светореорганизиращи умове има място и за просто нахално талантливи творци, които приканват, приласкават в колоритните си умни светове така, че ти се ще да останеш.

photo: Glenn Lowson, National Post

Дейвид Мичъл е на 40 години, написал е четири романа, окичени с куп признания от всякакъв вид и калибър, и с определена немалка част от света влюбена във всеки един от тях. Три номинации за Букър (това, че „Cloud Atlas” не го е спечелил, е поредният пример за готовността на журито на една от най-престижните литературни награди да действа скучно, предразсъдъчно и предвидимо ). Шортлист за „Небюла” и „Артър Кларк” за 2004 година отново за „Cloud Atlas” (защо чак сега книгата набра толкова голяма скорост е интересен, но отделен въпрос). Но най-важно от всичко е, че господин Мичъл и неговите впечатляващи творби са явно една от най-подло и изкусно пазените от България британски литературни тайни.

Сега. Какво толкова е „Cloud Atlas”. Ами доста неща, поне шест на пръв поглед. Но най-вече е виртуозен. Виртуозен в писателско отношение. От онези модерни днешни прози, в които структурата е част от разказа и неговия смисъл. Всичко започва от формата, макар да не приключва там. Фасетъчният наратив е добре отработен модел във всички книги на Мичъл, но тук е доведен до нова вселена от оригиналност и взаимосвързаност - вътре в себе си и с множество произведения извън. Наричат го кукли матрьошки. Доста неточно, защото това сравнение създава невярна представа за по-голяма история, която обхваща и скрива в себе си друга, по-малка, тя пък трета, още по-малка и така… Не. Представете си, че трябва да изкатерите пирамида (e, не точно пирамида, мислете фигуративно :). Пътят нагоре е съставен от прикачени един към друг сегменти-разкази, подредени хронологично от 19 век до далечното бъдеще, които започват от някъде и свършват никъде – върви си читателят през една история, тя внезапно свършва и започва нова, в друго време и на друго място. На върха на пирамидата е последният, шести подразказ, единствен той не е счупен на две. После, спускайки се надолу по огледалния склон, ще трябва в обратен ред да съберете завършеците на историите, точно от мястото, откъдето всяка една е била насилствено прекъсната, понякога буквално в средата на изречението, заради скока във времето. Накрая на пътя ще стане ясно каква е спойката между отделните сегменти. Или поне ще стане ясно донякъде. С други думи „Cloud Atlas” не е просто една книга. Той е музикално произведение в шест части: 'each in its own language of key, scale, and color. In the first set, each solo is interrupted by its successor; in the second, each interruption is recontinued, in order'.

1. Средата на 19ти век. Южен Пасифик. Приключенски роман. Пиано.

Всичко започва с морското пътешествие на американския нотариус Адам (как иначе?) Юинг около островите до Нова Зеландия. В дневника си той разказва за странните диви места, за срещите с туземците, за насилственото претопяване на едно племе от друго, за влиянието на ‘бялата’ цивилизация, както и за ежедневните си неволи на кораба „Prophetess”.

2. 1930 г. Белгия. Епистоларен Роман. Кларинет.

Тук имаме един млад англичанин – циничен, очарователен, арогантен, лишен от наследство, бисексуален, измамник. По съвместителство – ужасно талантлив музикант. Бягайки от дълговете си в посока Белгия, Робърт Фробишър разказва в серия писма до любовника си в Англия за замисъла и реализацията на плана си да се домогне до прочут, но много болен композитор; да му стане музикален чирак; да се възползва по какъвто начин намери от известността му, богатството му, къщата му, жените му; да напише творбата на живота си – „Cloud Atlas Sextet”.

3. 1970 г. Калифорния. Корпоративен трилър. Виолончело.

Журналистка от второразредно списание случайно попада на възрастен физик, който я пуска по следите на опасните нарушения на огромна енергийна компания и това задвижва серия от разкрития, среднощни гонитби и престрелки, корпоративни лицемерия, бягства и убийства.

4. Наши дни. Англия. Фарс. Флейта

и феноменалните неразбории, недоразумения и абсурди, в които се забърква полу-банкрутиралият лондонски издател Тимъти Кавендиш.

5. Близкото бъдеще. Корея. Антиутопия. Обой.

В близкото бъдеще консуматорското човечество естествено е достигнало до плутократична държавна уредба, в която животът и обществото са напълно подчинени на корпорациите. Хората от висшата класа се наричат 'клиенти' и за доброто им обслужване са грижат огромна кохорта клонинги – 'служители'. Това е едно изключително интересно общество на прикрито робовладелство, обожествяване на фирмени лога, превръщане на търговски марки в нарицателни (думата за телевизор е 'сони', за обувки - 'найк', за кола – 'форд' и т.н.), от което косата ти настръхва.

6. Далечното бъдеще. Хавай. Постапокалиптичен роман. Цигулка.

Това е историята от върха на пирамидата.Тук кръгът се затваря и цивилизацията се връща почти до мястото, от което е започнала. В своя неистов прогрес, човечеството успешно е регресирало до ниво на примитивизъм, безпаметен към 'славното' минало. Местното момче Закри разказва за живота сред природата, за сблъсъците с вражески племена, за срещата с изключително странна чужденка. И разказът му е ехо на този на Адам Юинг от 19ти век.

Да разказвам „Cloud Atlas” е като да разказвам шест книги. Отделни, но не съвсем. Всяка от историите има свой собствен автентичен глас (повечето са в първо лице), свой колоритен стил, стилът на съответния разказвач, – от възпитания и тих Адам, през арогантния, но готин Робърт и свръхсмешния Кавендиш, до момчето Закри и неговия невероятeн "далечнобъдещен" английски, своя музика. Всеки сегмент се разполага в различен жанр, реализиран е в собствена оригинална форма (дневник, писма, разпит) и носи максимално автентичната (предполагаема) атмосфера на съответната епоха. Всеки е по различен начин функционален за романа – частта на Адам Юинг например носи много голямо количество от идейната спойка на книгата. Композиторът Робърт Фробишър неслучайно е най-плътният и внимателно реализиран герой. Все пак на него се пада задачата да сътвори романа във вид на музикално произведение и честта да изкаже гласно опасенията на собствения си автор за резултата от това амбициозно начинание: 'Revolutionary or gimmicky? Shan't know until it's finished, and by then it'll be too late.' Робовладелческото, свръконсуматорско общество от близкото бъдеще пък е с най-силната история и най-интензивното проявление на една от основните за романа теми.

Мичъл успява да прескача през епохи – времеви и литературни, изключително добре скрит зад героите си. И все пак, все едно за да не се изгуби в ефектните метаморфози на собствения си свят, авторът е създал и нещо като фина физическа връзка между тях. Освен че едно родилно петно във формата на комета се прехвъля от рамо на рамо през годините, всеки сегмент крие и странно малки огледалца, които не просто отразяват част от предходните събития, но и мимоходом разкриват нещо ново за тях. Дневникът на Адам от първата история попада в ръцете на Робърт Фробишър от втората. Младият любовник на Робърт пък е възрастният физик, от когото тръгва разплитането на корпоративния скандал от третата. Романизирана версия на същия този сканадал от своя страна се озовава на издателското бюро на Тимъти Кавендиш и така нататък. Сцени се оглеждат в миналото. Този сложно замислен и елегантно реализиран план има един особено силен ефект – дава на човешките истории (легенди, митове, значителни или не ситуации или просто нечии случайни разкази, независимо колко са достоверни) магическата способност да бъдат свързващо звено между епохите. Превръща ги в нещо, което крепи човечеството цяло и единява световете в колективно съзнание. То крепи и романа цял, защото темата за паметта и историята е излята дълбоко в неговия фундамент.

Елементи от ницшеанската философия за цивилизацията, която не се развива хронологично, а просто преповтаря себе си (т.нар. eternal recurrence), изящно примесени с източните концепиции за прераждането (Мичъл дълги години е живял в Япония), се носи под повърхността на романа. То какво ли няма под повърхността й на тази книга. В текстурата на разказа е вплетена мрежа от влияния, признания и препратки - към книги, филми, литературни течения – някои съвсем буквални, други впечатляващо елегантни, трети вероятно изобщо не съм могла да схвана. От откровения Мелвил в морската история и кингслиеймиските комедии в преживелиците на Кавендиш, до пресъздаване на сцени от Абсолвентът и Сойлънт Грийн и вкарани разни чужди "реплики" в средата на изречението. Антиутопичният разказ създава силно усещане за нещо средно между „Прекрасният нов свят” на Хъксли и „The Handmaid’s Tale” на Маргарет Атууд. Докато четях постапокалиптичната идилия си мислех за „The Einstein Intersection” на Дилейни, а самият Мичъл разказва за силното влияние там на култовата за поджанра класика на Ръсел Хобан "Riddley Walker". Събитията от музикантския разказ бегло ползват за свой източник истинската история на композитора Фредерик Делиус и неговия помощник Ерик Фенби. Първият сегмент е вдъхновен и подсилен научно от антропологичното изследване на Джаред Даймънд "Guns, Germs, and Steel: The Fates of Human Societies". И разбира се, сглобката на всички неща, както неведнъж авторът е признавал, е поклон към Итало Калвино и е в известен смисъл завършек на неговия „Ако пътник в зимна нощ”, изграден само от началата на поредица истории.

На фона на това главозамайващо изброяване трябва да кажа, че Cloud Atlas не е просто упражнение по стил и ерудиция, а упражнение по стил е ерудиция, което служи ефективно на комплекс от идеи. Подобно на въпроса за "паметта на света", от разказ в разказ се вмъкват и различни експлоатации на темите за силата на езика, неизменното желание за власт, динамиката на отношенията индивидуално и колективно съзнание, зависимостите в триадата бъдеще-настояще-минало.

‘Може би всички човешки взаимодействия са свързани с искането и получаването. Това не е непременно толкова лошо, колкото звучи – последица на получаването би могло да бъде даването, до което пък в известен смисъл се свежда любовта’, казва в едно интервю Дейвид Мичъл. С което обобщава може би най-основните свръзки между шестте сегмента. До какво води хищническият инстинкт у човек през всички времена и докъде ще доведе цялото човечество в края на времето? Какво и колко трябва да бъде изгубено, за да се родят любовта и близостта, какви форми могат да приемат те и доколко могат да се противопоставят?

"Cloud Atlas" със сигурност не е съвършен роман. Всъщност той е страхотен, не въпреки, а заедно с няколкото си малки слабости. Да попаднеш на тази книга е като да те пускат в различни места, по различно време, в разгара на различни събития от всевъзможен калибър, а в края да те отдалечат в космоса, за да видиш как Земята, заедно с всичките прекрасни нови светове по нея, прави един пълен оборот, само че наобратно. И макар че точно тази вселена може вече никога да не види нов изгрев, както казва Артър Кларк - някъде другаде звездите са още млади, грее утринна зора и един ден човекът отново ще тръгне по пътеката, която някога е утъпкал.

***

Всички, които успяха да стигнат до края на този опус, получават за награда: Spinning Away, пренаправена от Sugar Ray все едно специално за „Cloud Atlas”. Плюс хубавата новина, че вторите по култовост братя в кино-индустрията – Уашовски, са се заели с екранизацията на романа.