Parerga und Paralipomena - II част

(в свое оправдание ще кажа, че поне от десет дни се опитвам да намеря време да сглобя отдавна нахвърляните отделни части на този пост)

Странно е, че никога не съм писала за танци. Психологията може да проследи връзката ми с това изкуство повече от 20 години назад до един ранно-детски спомен: балетна зала, момичета, които тогава ми се струваха много големи, а всъщност са били на 14-15 години, буквално летят из нея, почти без да стъпват по земята; момчета хврълят и размятат собствената ми кака все едно е кукла!, всички задено се въртят скоростно около оста си и краката им заемат непривични позиции; някаква тънка, дребна жена крещи в истерия на всеки от танцуващите, който й попадне пред очите; аз се опитвам хем да виждам всичко, хем да се покрия така, че да избегна всяко възможно пипане на косата ми в почивките – като малка имах едни хубdви къдрици и непрекъснато някой ме скубеше; музиката е странна; баткото на пианото ме взема да седна при него; после в съблекалнята ми показват разкървавени крака и синки по цялото тяло… Помня, че тогава си казах, че и аз искам много да танцувам, обаче да е по-забавно от това. Нещо, което в определена степен можах да осъществя. За разлика от другите неща, за които пиша тук, за танците мога да кажа, че съм била и от двете страни – пред и на сцената (йей, че куул звучи!, ама то това е целта, нали... :D). Всъщност може би точно поради тая причина не пиша за танци. Когато знаеш какво е например една седмица да не излизаш от залата при 40 градусова жега, перспективата става по-различна, вероятно по-богата и пълна, но и по-ограничена и предпазлива в известен смисъл. А и танцовото изкуство, заедно с изобразителното, са в най-голяма степен чист и неподлежащ на вербализиране експириънс.

Но да не се отплесвам, за мен “Sofia Dance Week” – едно от много хубавите неща, които могат да се случат поне веднъж годишно на София, тази година имаше елемент на пътуване във времето, заради възможността да видя пак „в действие” един от героите на описания по-горе спомен. Затова ще се опитам да поразкажа нещо все пак.

Гледах неотдавна пак „Les uns et les autres” (известен и с английскто си заглавие „Boléro”) на Клод Льолуш. Това ми е един от любимите филми за война. Може би ми е по-любим дори от „Коса”, като се замисля. Защото е толкова неочакван. Самата война почти изобщо я няма, но в същото време я има интензивно. Пълен е с музика и танци и въобще не знаеш коя сцена в какво ще се превърне и дали няма, да речем, внезапно войнишки взвод да затанцува заедно с девойка в руска фолклорна носия под звуците на акордеон. Филмът не е мюзикъл, просто разказва историите на четири тясно свързани с музиката и танца семейства – руско, френско-еврейско, американско-френско и немско. Не ми беше мисълта за самия филм обаче, а за сцената, с която започва и завършва той. Нечовешкото Болеро на Сергей Итович е прескочило кинопределите и се е превърнало в емблема на танцьора, на хореографа, на режисьора и може би няма да е преувеличено ако кажа – на модерния танцов театър. Хорхе Дон, който играе Сергей, е бил като присъствие и популярност за танците през 70-те и 80-те това, което е днес Хоакин Кортес, с други думи – абсолютен култ. Хореограф е самият Морис Бежар. Ще ми се да се организирам някога да напиша нещо по-подробно за един от малко познатите, но безпрецедентни и безапелационни гении на 20-ти век. А творбата на Равел сама по себе си е за мен едно от най-красивите и вдъхновяващи неща в класическата музика изобщо. От такава комбинация не е и могло да излезе нещо по-малко значимо.

Това е по-любимата ми интерпретация на въпросното изпълнение (забележително е как телата маркират всеки отличим елемент на музиката; а включването на човешката верига от средата натам е...!!! ):
 

Интересното е, че започнах да си мисля как трябва непременно да гледам пак „Les uns et les autres” след Solo#2 – fréquences, с който завърши “Sofia Dance Week”. Спектакълът на Брис Льору/Красен Кръстев е все едно Болерото на Дон и Бежар, изстреляно в далечното бъдеще, изпълнено от искрящ хуманоид на място, където музиката е квантова механика. Не е случайно, че Красен Кръстев е бил в школата на Бежар Béjart Ballet Lausanne. Не съм гледала по-известното представление на Льору Quantum-Quintet, но за Solo#2 най-точната дума е хипнотично. Влизаш в напълно тъмен коридор, движиш се по светеща бяла линия на пода до камерна зала, където сто подредени в кръг метронома отмерват всеки своето си време. Светва синкава решетка, която очертава цилиндър. Постепенно от мрака в цилиндъра изплува човешки силует. Започват да се въртят. Със забавеното тракане на метрономите фигурата систематично повтаря и ускорява едни същи движения, които виждаш ту фронтално, ту в гръб. Само светлините и сенките се променят. Периодично точно пред погледа се отваря врата в цилиндъра (справка по-късно показа, че врата се е отваряла едновременно пред всеки един от подредените в кръг зрители) Геометрията на светещите линии е обсебила всичко, включително тялото на танцьора.Чувстваш, че си предмет на тотална манипулация със зрителното поле. Празното черно пространство в решетката често изглежда като че придобива релеф и се движи напред-назад. Понякога не си сигурен фигурата в средата човек ли е, или проекция, понякога ти се струва, че тръгва към теб, но съсредоточаване в краката показва, че изобщо не ги помръдва. В някакъв момент осъзнаваш, че цялото движение идва от торса нагоре и от въртенето на цилиндъра, а пространството е разделено на динамична горна и статична долна част, които обаче трудно различаваш. За по-малко от час този крайно минималистичен и тих спектакъл, с помощта на репетативното трак-трак-трак изхвърля всяка мисъл от главата ти и издърпва на повърхността максимална концентрация върху непрекъснато променящите се и взаимодействащи си композиция на тялото и композиция на светлината и тъмнината. След като изведнъж всичко изчезна публиката беше в такъв ступор и не само че не успя да пляска, ами се наложи и да обяват изрично, че това е бил краят. Наистина свръх модерно, експериментално, удивително космическо представление.

Останалите неща, които гледах, бяха приятни, но далеч не ме впечатлиха толкова. В Асфалт на другия звезден французин Пиер Ригал някакъв доста аматьорски и банален тон ми звънкаше през повечето време. Но имаше няколко много добри съчетания на визуални фокуси с хореография – един етюд пресъздаваше красиво хода на еволюцията; извънземни със светещи кубчета, вместо очи изтанцуваха ефектен танц; едно от момчетата беше уау! – все едно всяка костица в тялото му имаше собствен живот; а накрая всяко недоволство беше изкупено от фантастичния черно-бял финал от летящи хора! Плюс това е крайно готино да видиш стрийт денсъри на сцената на Националната опера, както и публика, скандално облечена в джинси и т-шъртки. Все пак обаче Асфалт не беше достатъчно основание да не си спестя голия задник и не само задник на мосю Ригал в другото му представление Ерекция.

Но така или инак Голямото Разочарование беше вече запазено за Compagnie Les Passagers. Събитието беше широко обявено като „подгряващ открит спектакъл на Sofia Dance Week”. А се оказа всъщност сбирка на бели якички и абсурдно облечени „рекламни” девойки по повод ребрандирането на БТК, и връзката му с понятието спектакъл се крепеше само на въжетата, от които четирима души висяха като дограмаджии на фасадата на Телефонната палата. „Нещото” започна с два часа закъснение и продължи 6 (словом шест) минути. Изобщо нямаше да си губя времето да го споменавам, но съм гледала части от два пърформънса на „висящите французи” – те не правят това. Правят нещо като циркова акробатика, театър и балет. Страхотно шоу, наистина.

*

Сега за Кралицата на морна или Босоногата дива, както толкова обичат да я наричат журналистите. Концертът на Сезария Евора беше точно такъв, какъвто подобава на една 70 годишна дама. Ама не каква да е, а кралица с разкошен одрезгавял глас. В първата част пя всичко в по-ниска тоналност и си мислех, че вече годините започват да си личат, но после се разпя и започна да извива така, както си знаем, че може. Сцената беше много пълна – седем членен бенд и брилянтният пианист Фернандо Андраде, който в света на латино-етно-джаза е съизмерим по мое мнение дори с Рубен Гонзалез. Звучаха много разнообразно и богато, много етно, много джази. Направиха всички любими песни, без една. Този беше от концертите, които дори и без да инжектират заряд емоции, се получават наистина, наистина чудесно.

*

И като казах инжектиране – за Източни пиеси сега. Изключително странна прогресия се разви между мен и този филм. Като тръгна с протяжните close-up-и и тромавата камера си рекох айде почна се пак. Постепенно обаче искреността и достоверността на историята започнаха да избутват мрънкащия ми глас на заден план и разбрах, че ако не друго, този път поне няма да изляза от салона с желание да наплескам някого, виновен за това! (защо чак толкова много ме изнервят бг-творенията? може би защото всеки път много ми се иска да се е получило). После, някъде във втората половина, при една конкретна сцена, която обективно би трябвало да е доста лейм, като ревнах… И така до края. Не знам какво ми стана. Мисля, че имаше някаква подмолна самота в тоя филм, която се натрупваше като блато и постепенно засмукваше по-болезнено от всички други проблеми, вкарани на място или не съвсем в него. Осъзнавам, че за да имам по-конструктивно мнение, трябва да гледам филма без течащи по лицето ми в последните двайсет минути сълзи и сополи. Безспорен кредит му е обаче, че за пръв път наш филм е изчистен от непоносимата преувеличеност на всичко, ама наистина всичко в бг-киното. Хубава есен се случи за филма на Камен Калев, много подходяща.