2010 unTOP with its head LIST

'I heard the Queen say only yesterday you deserved to be beheaded!'

Alice’s Adventures in Wonderland

Напоследък няколко филми ме инспирираха към странни размисли за изкуствените модели комерсиално vs. интелектуално кино (втф? всяко професионално изкуство е по един или друг начин комерсиално, некомерсиално е клипчето от телефона, разпространено в you tube) и за това колко е артси-дартси-куул да демнострираш принадлежност към ‘правилната’ страна на въпросните модели (тук феновете на фантастиката не може да не правят една доста неприятна асоциация). За мисленето в предварително зададени композиции и как точно подобен тип мислене формира, особено в малко по-крехките, все още не съвсем установени творци (и зрители), досадни, но трайни подмоделчета. Такова примерно е разбирането, с което ме оставят много млади европейски режисьори, че за да е арт, нещото задължително трябва да има entertainment value отрицателно число. Или че 'интелектуалното' е абсолютното оправдание да не си мръднеш изобщо пръста да мислиш за такива маловажни неща като композиция, цветове, светлини и изобщо – визия. Или пък обратното – абсолютно основание е да се развихриш във визуални и тематични истерии като изпуснато дете в сладкарница.
 
Но. Това са твърде сложни и объркани неща и няма да имам нито времето, нито желанието да ги доведа до вид, в който да не си ги разбирам единствено аз. Затова (а и, разбира се, защото ‘people like lists’ е най- успешната low-attention-span максима на интернет обществото :)) реших просто да събера филмите, които ме провокираха към въпросните мисли, плюс още няколко по-невинни (филми), в този странен Untop List. Това в никакъв случай не е класация на най-лошите филми на годината. Очевидно не е и на най-добрите. Не е и за филми, които не бих препоръчала, даже напротив – бих, защото статистически вероятността да ги харесате е по-голяма от тази да не ги. Curiouser and curiouser, както казва Алиса.
 
Това са 10 от критически най-добре приетите работи в киното през миналата година. Което никога не е било и не бива да бъде основание за каквото и да е в изкуството, нали така? :) Та, тази, така да се каже, декласация е продукт на повече или по-малко сериозните ми аргументи против високочестотното присъствие на изброените по-долу заглавия в 2010-TOP-нещо-си листове от какъв ли не порядък.
 

10. The Kids Are All Right, (Lisa Cholodenko) – за присъствието на този и следващия филм тук имам най-много угризения. Но поне са на престижните в случая последни места. Децата са добре е написан в точно преценен ритъм, съвсем правилно е дозиран по въпросите за визуалните трикове и тяхната функционалност (ще видите надолу какво става в тая връзка), изигран е много стабилно и май че съдържа едно от трите ми любими мъжки изпълнение на годината. Но аз поначало съм фен на умението на Марк Ръфало винаги в тих и напълно изчистен от ексцесии режим да укрепва филмите и останалите актьори около себе си. Откъде идват резервите ми. Джейсън Райтман (с нетърпимо кичозните Джуно и Up in the Air) и не само той, зададоха тон на една тенденция напоследък семпли, малки филми да яхват големи и сложни теми заради драматичния им и „награден” потенциал, после да потъват в демонстративно лековат тон и да се преструват, че изобщо не са за това, за което всъщност са. С уговорката, че The Kids Are All Right е във всички случаи по-обмислен филм от двата споменати по-горе, незаинтересоваността му към въпроса какво значи в наши дни гей двойка да отглежда тинейджъри е прекалено показна, за да е искрена. Което за съжаление го вкарва в същата група. По-неприятното е как този подход бива възприеман едва ли не като възможно най-елегантния и sooo contemporary начин изкуството да интерпретира разни травматични социални архетипи. В смисъл – начинът явно е да ги избутва в девета глуха. В никакъв случай не казвам, че сърцераздерателната хиперсериозна драма е единствената успешно приложима формула към такива проблемни теми, но пък и филми, които се правят, че темите (или по-скоро проблемите към тях) ги няма, когато същевременно разчитат точно те да им донесат кредит, ми докарват усещането, че газя в твърде плитки води.
 

9. Winter’s Bone, (Debra Granik) – Тук пък е любимото ми женско изпълнение на годината, със силен поддържащ ансамбъл и с добре работеща за сетинга и цялостната атмосфера ръчна камера.
Разбирам амбицията на филма да бъде безпощадно автентичен в пресъздаването на една напълно непозната rural-Amеrica. Проблемът е, че режисьорката така се е увлякла в арт-подхода си към другостта на мястото (в случая баирите на Мисури), че в един момент то престава да бъде самото себе си и се превръща в нечие артистично видение за него. Видение за това колко ще бъде яко върху главите на градската публика в мултиплексите да се стовари нещо почти свръхестествено непонятно - една полумистична различност на хора, сетинг и всичко, чието постигане на моменти е с цената на тотална липса на мотивация на събитията. Давам си сметка, че ако зрителят само успее да се потопи в странността, тя е толкова силна, че всичко останало до края ще се организира и движи успешно единствено от нея. Но аз не успях, защото дисбалансът между очевидно търсения реализъм и тенденциозната гротеска, в която историята завиваше с всяка нова сцена, ме караше да не спирам да усещам насред престорената автентичност внедрено безкрайно неместното присъствие на авторите на филма.
 

8. Confessions, (Tetsuya Nakashima) – японската обсесия по поведението в абнорма, честно казано, рядко успява да постигне у мен очаквания и търсен о, шок, о ужас! ефект. По-скоро ме уморява вече. Безспорно Confessions изпълнява всичките си заложени задачи, но какво от това? Филми като този са толкова очевидно манипулативни и тематично и визуално (защо е необходимо половината филм да минава в slo-mo?), че ми се ще да им фрасна един ей така, за спорта.
 

7. Never Let Me Go, (Mark Romanek) – Никога не ме оставяй е единственият филм от десетте, който май че не бе добре приет от професионалните критици. За сметка на това феновете като че ли масово го харесаха. Със сигурност беше едно от заглавията, натоварени с най-много очаквания. Заради ужасно талантливия по други визуални поприща Марк Романек , заради това, че е екранизация по една от най-значимите книги на миналото десетилетие и заради това, че със сценария се зае друг талантлив човек – Алекс Гарланд. Последното беше и първият притеснителен знак за мен. Харесвам Гарланд, но той е трескав, психеделичен, хиперенергичен автор – точно неща, които материалът категорично не изисква от него. Подобно на Пътят, може би и Никога не ме оставяй щеше да работи по-добре, ако го нямаше сравнението с базовия продукт. Може би и не е възможно да се подходи по друг, евентуално по-успешен начин към този точно материал. Не толкова самата история, а почти нечовешкото отстранение, с което е написана, прави романа това, което е. Пълната емоционална смиреност на историята е онова, от което в края те побиват тръпки. И Романек в избора си как да изглеждат определени сцени (онази с тръшкащия се пред колата Томи беше особено смущаваща), но и основно Гарланд са се подхлъзнали по драма-клишета, по прекомерно обясняване и улесняване на разказа. Което го осакатява, защото едно от най-ценните неща на тази история - тягостната и почти невъзможна за разбиране спокойна атмосфера (какво точно се случва? какви са тези хора? това фантастика ли е?), си е заминала и филмът е станал нещо много по-обикновено от това, което би могъл да бъде.
 

6. Dogtooth, (Giorgos Lanthimos) – С гръцкия филм нещата основно се свеждат до изгубен потенциал. Няма лошо младите европейски режисьори да се възхищават чрез работата си на един от най-добрите от нашата страна на океана, стига да привнесат и нещо свое. За съжаление в Dogtooth изключително интересната лингвистична нишка просто се разпокъсва в хода на филма, губи посока и в крайна сметка се оказва, че присъства в него просто така, без някаква сериозна мотивация, без каквото и да е развитие. А точно тя е нещото, което очаквах и исках да видя използвано. Защото всичко останало – partial framing трикове, ритуални убийства на животни, клокочеща налудност насред най-ежедневен сетинг, неокончателен финал – е нещо, което Михаел Ханеке вече е снимал, само че доста по-добре.
 

5. In a Better World, (Susanne Bier) – Първата дума, която ми идва наум за тазгодишния носител на Оскар за чуждоезичен филм е 'нагласен'. Нагласен почти като в училищна пиеса, честна дума. Не знам дали изобщо е можело да се намери по-кохерентен начин тази история да изнесе прекалено многото и прекалено разнопосочни теми, заложени в нея, но това не е мой проблем. Или да си бяха поразчистили темите, или да бяха мислили малко по в дълбочина при реализацията им. Защото иначе предвидени като екстра драматични моменти (с вършеещ из африканска колония злодей например) се обръщат на фарс. Кинематографията на моменти е красива, но и в много други визията страда от подобна на сценарната липса на плътност на решенията – случват се постоянно разни безразборни излизания от фокус, частични размазвания, които просто никому и за нищо не са нужни. Не помага и това, че всички актьори, без едното хлапе, звучат и стоят на екран все едно току що са им набутали сценария в ръцете и са им наложили скоростно да го наизустят.
 

4. Of Gods and Men, (Xavier Beauvois) – Това пък е победителят в Кан. За победителя в Кан нямам какво много повече да кажа освен, че е една безкрааааайна, протяяяяжна протяжност. С точно толкова гласни. Целта на филма е ясна – зрителят да бъде почти физически заведен при смиреното, кротко битие на няколко монаси в манастир в неопределена френска колония. 'Нарочно е така' обаче нито някога е било достатъчен аргумент за качество, нито някога ще бъде достатъчно оправдание, когато нещо не работи. Тук всякакви драматургични правила за функциониране на историята и изграждане на връзка със зрителя са запратени нейде в небитието, за да се постигне въпросния ефект. В резултат имаме безкрайна ротация на молене, пеене, гласуване, молене, пеене, гласуване и придвижване на произволен монах Х в продължение на две минути от т. А до т. B вътре в рамките на кадъра. Свързаната с терористи завръзка на сюжета се опитва да се надигне и да направи все пак нещо с тази история, но скоро и терористите затъват в блатото на всеобщата равност и бавност – и без друго никой не разбира какви са, за какво се борят, защо се държат ту възпитано, то брутално, и на никого не му пука. Политическата нишка от отношенията колонизатор – колонизиран като че ли се промъква някъде много изотдолу, но и тя заминава в блатото (нищо че, подозирам, тя е едно от нещата, които са се харесали на журито в Кан). В същността си идеята на този филм не е лоша, но просто в този вид, за този медиум не работи. В края има един момент, когато камерата се мести от монах на монах в едър план в продължение буквално на пет минути и нещата са просто на ръба да се сринат в тотална гротеска – тази сцена показва нагледно как такъв крайно агресивен към сетивата на зрителя подход може да е смел и амбициозен, но може и много лошо да си обърне посоката.
 

3. Somewhere, (Sofia Copola) – Ако не подозирах тайно украинеца в гениални математически прозрения, щях да нарека Somewhere квадратите на Малевич в кино вариант. А сега новото творение на звездното дете София Копола ми е само още едно дискретно потвърждение, че всяко нищо може да се нарече изкуство. В поредица от абсурдни (в контекста си) антонионевски кадри „Някъде” започва никъде, отива никъде и свършва никъде и май ще се окаже заключителният аргумент в прогресията на убеждаването ми, че The Virgin Suicides е толкова як, просто защото Джефри Юдженидис е толкова як. Малката крачка надолу беше Изгубени в превода, подготовката за катастрофата беше Мария Антоанета и ако това сега не е самата катастрофа, не ми се мисли кое ще е.
Стивън Дорф и шкембето му са отчайващ мискаст, който унищожава всяка наченка на звездна харизма в този уж 'звезден филм'. Едно хубаво нещо има в Somewhere – Ел Фанинг – и то ти се иска да го извадиш от там веднага, за да го спасиш от безумието, в което са го забъркали, възползвайки се от неговата недееспособност. Най-тъжното е, че творба, която има толкова потенциал да е изключително искрена се е превърнала в това дразнещо маниерно нещо (нищо).
 

2. Enter the Void, (Gaspar Noé) – но ако ще си говорим за дразнеща маниерност, за абсурдни кадри и искрящи технологични бравури, в които смисълът кънти като в поцинкована кофа – тази година безспорно принадлежи на Гаспар Ное. Тук имаме поредната свободна фройдистка интерпретация, украсена с визионерска амбиция: кадри от вагинална гледна точка, плюс натуралистични аборти, плюс фалически, хм…символи да речем, макар че никакви символи не са, плюс шарении, плюс сложете тук какъвто друг евтин шок се сетите, плюс уморителната, ужасно наивна баналност на темите... seriously monsieur Noé, get a grip, would you!
Enter the Void не само че не можа да се превърне в преживяване, не можа и да ме шокира, не можа дори да ме подразни. Просто ми беше безкрайно отегчителен.
 

1. The King’s Speech (Tom Hooper) – проблемът ми с The King’s Speech (както и с повечето филми тук) не е, че го намирам за наистина лош филм, а че го намирам за надценен филм. И тук случаят е най-брутален, всеки знае защо. Иначе този тип творения аз ги наричам учтиви – няма много за мислене, нищо не те притеснява, карат те да се чувстваш добре, може да те разплачат, но то не противоречи на предишното. И най-важното - накрая побеждава така непреклонният човешки дух. Проблемът е, че след няколко години този филм ще сме го забравили и поне още пет подобни на него ще са се пръкнали. След още няколко години и тях ще сме забравили. Проблем е също и нахалната визуална претенция, в която тая проста история е облечена. Шаренките и странни трикове на Том Хупър нямаше да изглеждат като евтин номер във филм на Жьоне или Гондри, но тук са напълно без контекст и в резултат имаме герои, които трябва от една страна да се справят с мелодрамата на сюжета си, от друга с карикатурността, в която камерата ги набутва непрекъснато.
Както би казал Ричард III: 'Off with his Head! So much for Buckingham!'