Everyone's a collaborator. Everyone's a rebel*

Finch by Jeff  VanderMeer

                                                                                      

                                                                                          

         „… and he woke gasping for breath, afraid, so afraid, that he might forget this glimpse, this door into the Republic of Sonoria.”
"Republic of Sonoria", Jeff VanderMeer

Помните ли декадентския, кипящ от изкуство и потънал в меланхолия  Амбъргрис на Дънкан и Джанис Шрийк, зеления с хиляди отсенки на зеленото град на Джеф Вандермиър? Сто години оттогава и шест от преломния момент, вписан в историята като Надигането (The Rise), и този град изглежда като никога да не се е случвал.

С един голям скок във времето на света си, изграден и оживял първо в сборника разкази City of Saints and Madmen, после в псевдомемоара Shriek: An Afterword, Вандермиър спуска читателя си в точката на пълната промяна. В точката на последиците от пълната промяна по-точно. Амбъргрис, който невъзмутимо съществуваше и процъфтяваше върху пластовете си от травми – завоевателен геноцид, мистериозно изчезване на хиляди хора, опустошителна корпоративна гражданска война, кървави партизански набези откъм подземията – онзи самодоволен, самодостатъчен град във Finch (последният засега роман в тази вселена), е в състояние на тотална щета. Grey Caps – неописуемите и всъщност, неописаните досега гъбоподобни същества от предишните две книги – най-сетне са се вдигнали за окончателното си, резавоевателно въстание. И са го спечелили. Малка част от защитаващите града са останали в нещо като свободна зона, но само ‘нещо като’, защото тя е запечатана и изолирана чрез биомеханизмите на Сивите шапки и от нея излизане няма. Всички останали живеят в преструвка на нормалност под полунаркотичния, инжектиран с гигантски дози страх и насилие полицейски режим на окупаторите.

Но преди това. Преди да срещне новото лице на познатия си град (макар да не задължително да му е познат, защото романът е напълно самостоятелен), читателят ще срещне Финч. Ще постои с него в един привидно нормален  коридор на една привидно нормална сграда, ще го чуе да казва два пъти: "Аз не съм детектив."  След това детектив Джон Финч, призован от началниците си нечовеци да разследва двойно убийство – на мъж и сива шапка – ще мине през една врата и ще встъпи на местопрестъплението, където няма да е останало нищо нормално. Читателят ще мине с него през същата врата и ще встъпи в ударно започващата едновременно като криминален трилър и като new weird лудост история на този роман. Междувременно брилянтният Джеф Вандермиър само с няколко първоначални ‘кадъра’ ще е посадил в разказа си две много важни семена. Първото е подсказката, че оттук насетне почти никой няма да е съвсем това, което е (доста типичен noir елемент). Второто е един траен образ от творческия свят на този писател – вратата. Тя представлява мост (или граница?, или избор?) между минало и настояще; между обикновеното и необяснимото; между хора и сиви шапки; между сътрудници и бунтовници; между живота и смъртта. Между ранения град и градът, който ранява. Тази врата ще се връща нееднократно по-късно в романа за други преминавания, някои от които ще променят просто някого, а други ще променят света. От точно тези промени пък ще дойде много от странната фантастичност на Finch.

Но още преди преди това, ще е понеделник. Първият ден от бруталната процедура по разпита на Джон Финч, с която започва и свършва романа и която се ниже през цялото му протежение като въже за мъчения. Почти всичко, което се случва в книгата, е в ретроспекция между дните от седмицата и между изтръгнатите от Финч думи и викове. Чак до неделя читателят няма да знае цялата история: какво е станало, кой разпитва главния герой, защо, истина ли е изкопченото от него, жив ли е.

Ако приемем, че Джеф Вандермиър и Чайна Миевил са носещите стени на метаморфното и сравнително младо нещо, наречено New weird (иначе в основите му има излети Борхес, Анджела Картър, Кафка, донякъде Дилейни и други, все изключителни автори), то основната разлика между двамата е може би точно в един от най-базовите елементи на този (условно) поджанр – усещането за място. И у двамата мястото е усилено до степен да има функция на тих герой. Вандермиър обаче, за разлика от Миевил, не използва странността на сетинга си като наративен двигател сам за себе си, а неизменно му придава човешки облик. Доста грубо казано, Миевил създава обективен new weird,  Вандермиър – субективен. Във втория случай изхвърлящата читателя от всяка зона на познатост и сигурност шантава среда функционира преди всичко като елемент от характеризацията на другите, на ‘истинските’ герои или направо се въплъщава в тях. Но пак ‘истинските’ герои, техните драми и избори са тези, които задвижват историята, а не средата сама по себе си. Техниките за постигане на този ефект са различни, но асоциацията ‘място – ситуация – герой’ е винаги налице. В Шрийк Дънкан и Джанис Шрийк бяха персонификация на Града, те бяха негово творение и лице – две от лицата му – негова метафора. Ситуацията с Финч (героя и романа) е малко по-различна. Няма го усещането за съвпадение между човек и град. Джон Финч е по-скоро наблюдател на Амбъргрис, разследващ орган по неговия случай (защото, съвсем както е редно за детективски noir, престъплението се оказва много повече от обикновено престъпление), движи се по улиците му и като с камера на рамо го отразява на живо (докато Дънкан го отразяваше чрез тялото си, а Джанис чрез записаните си спомени). Кой е всъщност този мъж?

Финч е произволно име, лесно – на птица – избрано от човек, който изобщо не се казва така, човек, който е решил да не преживява Надигането, да излезе от него като измислен персонаж, който по нищо не прилича на прототипа си. Джон Финч е мъж, който по неволя е станал част от полицейския апарат на авторитарния режим  на Сивите шапки. Който изглежда на повече години, отколкото е, и трудно разпознава отражението си в сиво-зелената вода от каналите на Амбъргрис. Който от окупацията насам нанася промените в пейзажа не директно върху картата (за да не посяга върху миналото на града), а върху импровизиран допълнителен слой отгоре. Който трябва да яде чужди спомени (weird indeed) като част от длъжностната си характеристика и после да живее с тях. Блед и изтощен мъж с моменти на толкова силна дезориентация, че понякога се чуди дали важни хора в живота му не са всъщност измислица – персонажи без свой живот извън неговия собствен. През повечето време читателят няма да е сигурен в него, няма да го разбира, няма да знае предател на собствения си род ли е, или човек, който прави най-доброто с оглед обстоятелствата. Но той е и всичко, което читателят ще получи. Макар че този път разказът не е в първо лице, пак цялата информация идва от Финч. Колкото реши да предостави и както реши да я интерпретира. Вандермиър прави героя си лещата, която фокусира историята, а за читателя остава да се оправя с риска от възможни дефекти по нея. Финч е фокусът и връзката с историята и на всички останали герои – основни и периферни.

Чрез него и служебните му отношения с полицейския началник, чието нечовешко име той грешно произнася като Еретик, читателят за пръв път от три книги насам има директен достъп до Сивите шапки и възможност за някаква реална визуализация какво представляват тези странни същества.

Подобно на Дънкан Шрийк, Финч е общото звено между две силни връзки и две жени. В предишната книга от света на Амбъргрис Джанис Шрийк се опитваше да съхрани по своя си объркан начин историята на брат си и оттам – историята на самия град. А тук имаме Ратвен – младата жена, която живее в наводнен приземен етаж на изоставен хотел сред огънати от тежестта на спасени книги рафтове. При нея амбъргрисианци отиват, когато някакво изгубено минало трябва да бъде възстановено. При нея отива и Финч, когато е изгубен, тя е най-близкото до семейство нещо, което той ще има, и е може би единственият елемент на стабилност за него в люлеещия се от несигурност сетинг на Амбъргрис. Нищо че и Рат, както всеки друг в романа, не е съвсем това, за което се представя.

Там където в Шрийк беше Мери – (само)разрушителната любов на Дънкан, тук е Синтра – любимата, която плаши едновременно и с присъствието си, и с отсъствието си. Жената от странното племе, което заслужава да получи своя собствена история някога, в някоя друга творба. Тя е тази, за която се знае само, че живее на място с четири стени и таван, а съседите й са… временни. Любимата, която казва на Финч: "Аз мога да съм всеки, мога да съм някой, когото изобщо не харесваш."  И тези думи, както и всичко свързано с нея може да са лъжа, но може и да са самата истина. Така, както Мери беше несамостоятелен характер в Шрийк, изграден изцяло чрез ненавистта на Джанис и любовта Дънкан, така и тук Синтра не е много повече от представите и страховете на Финч за нея. Затова не се учудвайте, ако ви се стори леко безплътна.

Въпреки различния спрямо Shriek  подход при изграждане на "субективния сетинг",  тук отново градът се въплъщава – буквално или метафорично, само че не в централните герои:

 Партньорът на Финч Уайт – мъж с обсебено от спори тяло, човек преминаващ от развалина в свръхсъщество в развалина –  е Амбъргрис от настоящето, обсебеният град, градът на невъзможната промяната, след която не остава нищо от това, което някога е било.

И разбира се – Дамата в синьо. Последната надежда или пропагандният мит на Амбъргрис. Жената, която всеки е чувал (по радиото), но изглежда никой не е виждал. Мистериозната фигура, която ръководи Съпротивата, е оцелелият глас на истинския Амбъргрис, този отпреди окупацията, същевременно е и неговото изгубено лице в настоящето. Тя е един от инструментите на общата и за трите книги тема за паметта и историята. С нея започва и свършва всичко в романа, не с нея физически, а с идеята, с вярата за нея. Излишно е да се споменава, че Финч ще бъде ключова връзка и тук.

Finch безспорно е сюжетно напълно независим роман, но той би бил само половината от това, което е (и пак ще е достатъчно, за да е чудесен), без предишните две книги за Амбъргрис, особено Shriek. Самостоятелните творби в една и съща вселена със сигурност са предизвикателство. Преценката къде да стъпиш върху контекст, доколко да разчиташ на него, кога да изграждаш наново, е вероятно сложен процес. Наслагването на историите една върху друга обаче дава и възможности. От него могат да дойдат толкова много фини, майсторски моменти, които може и да нямат отношение към самия сюжет (а те често и имат), но прибавят на разказа и амбиция, и литературна стойност. Такъв момент е усещането за повтарящи се структури във Finch (умишлено направих аналогиите с героите по-горе). Ако странният механизъм, по който героите и отношенията в този роман уж на промяната се оглеждат в тези от Шрийк, не е случаен, то може би това е начин да разберем, че все пак Амбъргрис е град, който умее да се запазва, да се измъква от травмите си нов и различен и пак същият.

От наслагването на историите става ясно и още нещо: че въпреки и едновременно с казаното току що, Финч си остава роман на промяната. Роман, в който Амбъргрис от City of  Saints and Madmen  и  Shriek  присъства само като исторически облик. An ethereal beauty that no longer lives here.  

Настоящето е  динамично. Амбъргрис-сто-години-по-късно е изкуствено наводнен и лежи сред каналите като мъртво тяло. Изгубил е интензивния си зелен цвят и сега е във всички цветове и миризми на физическото и метафизическо разлагане (романът е изключително сетивен).  Освен в каналите, градът се дави и в тлъсти талази параноя: хората искат да вярват в знаците, че невидимата Съпротива наистина съществува някъде,  но в същото време знаят, че микроскопичните спори-агенти на Grey Caps могат да са навсякъде. Всеки би могъл да е под наблюдение, всеки подозира всеки, всеки е предател и всеки е бунтовник. Органичните технологии на Сивите шапки подлагат на гъбно-споровото си влияние всичко – живо и неживо. Хора, интериор и екстериор се променят постоянно. Режимът е създал и впрегнал в своя полза обсебените от спори еничари Partials. Съществуващите сгради се заоблят и залюляват, изникват и съвсем нови, нечовешки архитектури. Наложен е полицейски час. Функционират трудови лагери. Раздават се ежедневни порции храна, както и гъбопроизводни наркотици. На фона на всичко това се извисява една основна пейзажна неизвестна и един основен градски страх: какво са двете кули, върху чийто строеж Сивите шапки са така френетично съсредоточени? Независимо обаче как ще изберат да оцеляват в тези условия (дали по принуда ще работят за окупаторите, дали ще търгуват с информация, дали ще се крият и мизерстват), безумно странно е как Амбъргрис успява да задържа хората си в себе си, но успява – бягството не изглежда нито като правилното решение, нито дори като логична мисъл. 

Амбъргрис, който читателят ще види и усети през очите и мислите на Джон Финч, прилича на халюциногенната, тоталитарна Анексия от Голият обяд на Бъроуз; разказана посредством резки, дестилирани, често безглаголни изречения от крими-ноара на Елрой или Чандлър; филтрирана през погледа на олекотена версия на Джийн-Улфов неблагонадежден  разказвач; разположена в Балардова посткатастрофична среда; с разпадащите се/мултиплициращите се реалности на Филип Дик; с наркотично-контролираното население от Прекрасният нов свят на Хъксли. Поне половината от тези асоциации съм сигурна, че не изплуват в ума случайно. Афинитетът на Джеф Вандермиър към такива фини препратки е част от по-общата му любов към експеримента. Безспорно един от най-големите му успехи в тази творба, а и в speculative fiction зоната като цяло, е успешната демонстрация, че всеки фантастичен свят, стига добре да го управляваш, е способен да няма граници. И ти позволява да облечеш фентъзи сетинг, изграден от градски сюреализъм, наркотична психеделия и нечувани същества, в дрехата на криминален трилър, а по джобовете да скриеш типични sci-fi изненада като времеви портали и биотехнологични оръжия. Нещо повече, позволява ти да използваш noir дрехата като стилистичен балансьор, като зона на сигурност за читателя сред разюзданите редици на цялата останала странност.

Ако кажа, че тук за пореден път експериментът на Вандермиър е перфектно режисиран така, че да работи от една страна просто като интригуваща история, от друга  –  като смела литература, частта с режисурата няма да е точно метафора. За разлика от умишлено напълно нефилмируемия Шрийк, Финч е изключително и тенденциозно кинематографичен роман, написан с изключително внимание към подредбата и последователността на разкриване на всичко, което присъства "в кадър". И това е още една част от експеримента. Още първите страници започват с ударна кино-семантика: разпит – коридор – врата – трупове – първа среща с един от получовеците Partials – първа среща с Еретик – първа среща с Амбъргрис. До края на книгата сцените се наслагват все в този осмислен монтажен ритъм. За усещането помагат и откосните изречения (освен, че служат  и за формиращ елемент на криминално-трилърната реторика). А завършекът на медиумния кросоувър, който представлява този роман, е музиката на Murder of Death към него – тематична спрямо ключови сцени и герои, точна спрямо атмосферата и въобще – съвсем в добрите саундтрак традиции.  

В пряка експлоатация на една от най-трайните теми в работата на Джеф Вандермиър – значението на историята и връзките между това, което е било, и това, което е  – мога за пореден път да обявя този стъпил върху доста сериозни литературни традиции автор за едно от най-правилните проявления на настоящето на жанра. Остава ни да се надяваме, че бъдещето на жанра от своя страна пък ще стъпи върху възможностите, които Джеф Вандермиър демонстрира и използва.

Надявам се също така това да не е последната книга за Амбъргрис, защото този град има още толкова неща за разказване.

* Надпис върху стената на местопрестъплението от първата сцена на Finch.

(Материалът е публикуван в бр. 69 на Shadowdance)