A decade under the influence - books

Обичам края на годината и всякаквите класации за всичко на света – добро сравнително мерило за вкусове са и още по-добра арена за сблъсъци на критерии. А сега е дори още по-яко, защото край на цели десет години си имаме. Реших и аз да взема участие в цялата работа с топ едикаквоси на десетилетието. Първо книгите, после музика и кино. Няма да ги класирам по значимост или световен отзвук, а само по лично въздействие. Сигурна съм, че изискването да съм чела/гледала/слушала нещото ощетява много страхотни заглавия, но бих могла да ъпдейтна в един момент. Там, където съм писала по-подробен пост по темата, ще слагам връзка, а ако книгата е превеждана - в скоби българското заглавие.


20. The Amber Spyglass (Кехлибареният далекоглед), Philip Pullman, 2000 – последната и най-силна част от трилогията на Пулман, която промени дефинициите за young adult писане и показа, че децата могат и да не бъдат подценявани.

19. Deadhouse Gates, Malazan Book of the Fallen, #2 (Дверите на скръбния дом, Малазанска книга на Мъртвите 2), Steven Erikson, 2000 – грандиозността, красотата, мащабите на Малазанския свят от втората книга са страховити. Разтърсващ и неочакван е и начинът, по който Ериксън избира да я завърши. Най-много ме впечатлиха обаче умно вплетените във фентъзи-структурата познания по антропология; внимателното разкриване и изследване, парелелно с екшъна, на социални и религиозни модели, на цивилизационни и обществени  (р)еволюции, които са ни доста познати. Това не превръща романа в алтернативна история, по-скоро авторът разчита на познанията на читателя за собствения му свят, не за да разбира какво се случва, а за да усети интуитивно какъв е по-глобалният смисъл зад случващото се.

18. Never Let Me Go (Никога не ме оставяй), Kazuo Ishiguro, 2005  –  Първоначално 'Never Let Me Go' ме обърка, изобщо не бях сигурна дали ми е харесала. Впоследствие обаче все повече се съгласявах с тенденциозно дистанцирания подход, разбирах смисъла на настойчивата обикновеност, с която тврърде необикновените събития бяха покрити. Днес мнението ми е, че да се напише такава книга, на такава тема, по начин, които едновременно заявява принадлежност към антиутопичното семейство, но откзава да спазва традииците му, е наистина впечатляващо постижение.

17. Atonement (Изкупление), Ian McEwan, 2001 – типична макюънска книга, прецизна във всеки детайл, по-мащабна по обхват на събитията от другите неща, които съм му чела, но все така камерна и интензивна в отразяването на вътрешния свят на героите; определено любимата ми на автора, а той има защо да е сред най-значимите литературни британци.

16. Persepolis, Marjane Satrapi, 2001 - 2002 – комикс, биографичен разказ, изповед за революционен Иран от края на 70-те посредством детски рисунки, нещо като Waltz with Bashir на хартия. И това не е точно книга в онзи смисъл, но е едно от много оригиналните и вълнуващи неща, с които десетилетието се сдоби.

15. Perdido Street Station (Станция Пердидо) China Mieville, 2000 - Миевил е от вълната вдъхновени млади писатели – при публикуването на Пердидо е бил на 28 – които дават на „нашите жанрове” добро име, нови измерения, нови лица. Дават освен това и отпор на "рицарите на литературността” и често, чрез писането си - или директно - откровено се присмиват на коленно-рефлексните им реакции. Щях да кажа, че тези писатели упорстват в опитите да проправят пътища извън литературното гето, но не … те по-скоро упорстват в желанието си да покажат (и докажат), че гетото е страхотно, колоритно, цветно, опасно и все още непознато място.

14. Doubt, John Patrick Shanley, 2004 – не знам дали мога да нарека 60 страничната наградена с Пулицър пиеса на Шейнли точно книга, но определено заслужава място сред значимата проза на последните десет години. Това е една безкрайно умно построена история, със стени, покрив и под от несигурност, със стаи, които се местят, менят перспективата и разколебават. Един от чудесните съвременни сюжети, на които изводите не са им цел, цел им е тежестта на съмнението. Все се сещам за една анотацията за кината на режисираната от самия Шейнли екранизация по пиесата, която казваше нещо в смисъл, че (заради другите положителни страни на филма) сме можели да му простим отворения финал! Ами правилно… защото затворения нямаше да можем да му го простим. Man!

13. Look to Windward, Iain Banks, 2002 – добре дошли на поредното късче територия, обитавано от едно от най-интересните, най-пълнокръвните и необичайни фантастични общества, с които сте се сблъсквали – Културата. Йейн Бенкс ще ви покаже как се творят Вселени и защо космическите светове не са отживелица.

12. Divisadero (Дивисадеро), Michael Ondaatje, 2007 – ще цитирам един книжен приятел: „Дивисадеро не е история за това как нещата са се случили, а за това как са били почувствани. А в разказването на истории за ‘почувстването’ няма по-добър жив писател от Ондатджи." Съвсем точно в целта, само мога да добвя, че значението на горното е по-глобално от обикновеното разкриване на емоционалната вътрешна вселена на героя. Тук става въпрос за това как историята на героите са отразява на самия свят, как светът чувства, помни и препредава.

11. Impuretés (Нечистота), Philippe Djian, 2005 – не се колебах много какво да избера за френскоезично присъствие на десетилетието. Изящният и безпощадният Филип Джиан,  неговите богаташки деца от хълма и вътрешната екзалтация, космическия танц, истеричната чистота, който напомнят на възрастните, че такъв живот съществува, но те не го заслужават, покровът от обреченост, сблъсъците с непоносимия, настръхнал свят, но всички те, и деца и възрастни – са този свят.

10. Колекционер на любовни изречения, Александър Секулов, 2007 – исках да има българска книга в класацията ми и тук също не се колебах. Защо не съм знаела по-рано, че в България някой пише така?! С безумно (често и в буквалния смисъл) въображение; с всяко изречение, криещо в себе си потенциал за нова история, с всеки разказ вътре в разказа, криещ в себе си потенциал за нов роман; с арогантен непукизъм към последователност и логика, но с впечатляваща всеотдайност към красотата на думите и изящната лудост на образите. Нещо като Барико, като Павич, като Борхес … нещо толкова, толкова ненашенско!
(Откъс от новата му книга.)

9. The Book of Illusions (Книга на Илюзиите), Paul Auster, 2002 – един човек снове между собствения си изтърбушен от мъка свят и симулираните реалности от филмите на енигматичен актьор от нямото кино; двама изгубени мъже (единият буквално, другият метафорично), си дават взаимно възможност да продължат да живеят. Типично по остърски – реалността губи плътност, а измислиците придобиват реални измерения, идентичностите се връзват на възел и както казва Шатобриан – никой не живее един и същ живот през цялото време. Това си остава любимата ми книга на Пол Остър, независимо от възхищението ми към безумно умната и литературна „Нюйоркска трилогия”.

8. Specimen Days (Дни Образци), Michael Cunnigham, 2005 – поредната сложно замислена и прекрасно реализирана книга на Кънингам. След Вирджиния Улф, сега мостът е към Уолт Уитман – три различни отражения на поезията му, три жанра, три епохи, три различни истории, нещо обаче остава същото – една порцеланова купа, няколко имена и старото човешко племе (“старото човешко племе, същото отвътре и отвън, лицата и сърцата същите, и чувствата, съгласията същите, оная съща древна обич и същата оная красота…” – Уолт Уитман).

7. Jonathan Strange & Mr Norrell (Джонатан Стрейндж и Мистър Норел), Susanna Clarke, 2004 – красива дикенсова проза, мъглива fairy tale атмосфера, абсурдни ситуации, ексцентрични и смешни английски господа, същностни елементи от британските дух и култура, клокочеща от (потенциална) магичност Викторианска Англия, митология, история и исторически личности… достатъчно, мисля.

6. Aye, and Gomorrah: And Other Stories, Samuel Delany, 2003 – добре, признавам, че това е чийт. Но след като той така и не написа продължението на 'Stars in my pocket like grains of sand', а аз така и не прочетох 'Dark reflections', това беше най-малко безсрамният начин да има Дилейни в класацията. Разказите, всички до един, са традиционно странни, разкошно фантастични, красиви, интригуващи, е да – и стари, но пък сборникът е нов. Значи се брои. :)

5. Veniss Underground,  Jeff VanderMeer, 2003 – Вандермиър е изключително оригинален, много добре дозиран, просто блестящ представител на онази вълна амбициозни фантастични творци, за която стана въпрос при №15. Той е завършен литературен автор, на когото „литературните автори” могат да се скъсат да завиждат за въображението. Veniss e първото му  от серия доказателства за горното. Освен това пише хубави статии и прави интересни интервюта, участва в редакторските екипи на важни антологии, организира криейтив лагери за деца и въобще е един от най-яките хора на света, ако ми простите крайното изказване. :)

4. On Beauty (За Красотата), Zadie Smith, 2005 – в повечето класации за десетилетието присъства другият роман на Смит - „White Teeth”. Не съм го чела още, но ако действително е по-добър от забавния, идеално структуриран и написан калейдоскоп на съвременното общество, който представлява On Beauty, мога да кажа само едно - еха!

3. Shriek, Jeff VanderMeer, 2006 – имам толкова голямо желание (и намерение) да пиша скоро подробно за този роман, дефиниращ понятието съвършенство в моята книжна вселена, че сама си стискам палци да не стане като с най-добрите планове на мишките и хората.

2. Cloud Atlas, David Mitchell, 2004 - след фурора, който предизвика сред критици и фенове за 10 години, на Мичъл оттук нататък му е нужно само да поддържа впечатляващия магнитуд на амбиция и възможности и великолепната хармония между тях, онагледени с Cloud Atlas. (А петият му роман една от най-очакваните книги за 2010. )

1. The Road (Пътят), Cormac McCarthy, 2006 – суровият, поетичен разказ за погрома и оцеляването на света и човека на един от най-значимите живи писатели заслужава върха на тази класация.