…to shine on those, living in the shadow

Има толкова филми (книги/музика), които остават в периферията на информационните потоци – защото са от вече неактуални времена, или защото са немаркетингови, или кой знае защо – и така вероятността човек (особено ако е средностатистически потребител, а не фен) да попадне на тях е твърде ниска, а пък това не е хубаво, предвид, че ако би попаднал, би си казал „Защо не съм попаднал на това досега?!”

Та, понеже гледам, че днес добре ми се получават засуканите conditional-и, ще обясня намерението си за този пост с още един – 3 филма, които допускам, че може да сте пропуснали, а аз на ваше място щях да съжалявам, ако бях. По-натам ще има продължение с още три. :)

*

Evening (Когато падне мрак), 2007

Lajos Koltai

Разказът следи преходите във времето на халюцинираща/спомняща си/умираща възрастна жена. От болничната стая, живота й и живота на двете й дъщери в наши дни, към един единствен уикенд през 50те. Миналото е обител на безделие и джаз, танци и богаташко пиянстване, зелено и океан, сватби, които може би не трябва да се случват, (не)казани и (не)направени неща, несподелени любови и непредотвратени нещастия в огромните стаи на пищна лятна вила. Настоящето е обител на последствията, за които обаче никой нищо не знае.

Evening e много интересно творение. Женското актьорско присъствие е като ефектен фоерверк, от онези дето се пръскат в небето като букет – Ванеса Редгрейв, Клеър Дейнс, Мерил Стрийп, Наташа Ричардсън, Глен Клоуз плюс едно момиче, което играе героинята на Мерил Стрийп на младини и толкова чудовищно прилича на нея, че се чудиш дали това все пак не е самата Мерил Стрийп на младини. В същността си това е един доста женски филм, не само буквално. Класически романс, при това със структура, използвана вече неведнъж. Но вероятно заради това, че си има именит кинематограф за режисьор – унгарецът Лайош Колтай, филмът е нещо като визуална симфония – красотата му е класическа и неоспорима. Ако си спомняте колко наситен и плътен беше сниманият от Колтай „Малена”, може би ще си представите в известен смисъл и картинността на Evening (в Малена, между другото, дори Моника Белучи, която намирам за безогледно слаба актриса, ми харесва). Но решаващо да не е Evening просто още едни от многото подобни филми, е, че си има именит писател за сценарист. Майкъл Кънингам е успял да пренесе във филма онзи утаен в романите му трагизъм, толкова тих и органичен, че е по-близо до обикновената тъга, отколкото до мелодрамата. И така в крайна сметка Evening се е превърнал в еуфорично красива, елегична Фитцджералдиада.

П.П. А Хю Данси успява, насред купищата звездни дами около себе си, да изнесе най-силната роля във филма. Той е нещо като Орландо Блум, само че с талант и с британски чар и освен това е един от най незаслужено малко използваните от киноиндустрията млади актьори.

*

House of Sand and Fog (Къщата от пясък и мъгла), 2003

Vadim Perelman

Въпреки изключително добрата реакция на кино-общността, този великолепен дебют на режисьора от украински произход Вадим Перелман така и не събра толкова публика, колкото според мен заслужава. Аз самата, макар да знаех за него, щях да го подмина, ако Хейзъл изрично не ми го беше препоръчала.

Алкохолизирана, депресирана и изоставена съпруга (Дженифър Конъли) изгубва дома си от чиста немарливост. Полицай (Рон Елдард), който от години емоционално е бежанец от дома си, има нужда само от лекичко побутване, за да го напусне и физически. Бивш ирански полковник (Бен Кингсли) и семейството му отчаяно си търсят нов дом, в който да започнат да подреждат някак скромния си емигрантски живот в Америка и съдбата им предоставя сгоден случай. Линиите, които свързват тези три точки, се пресичат в една малка къща с далечна гледка към океана. Нечие нещастие може да бъде щастие за другиго, или … още по-голямо нещастие.

Жената може да е изгубила всичко друго, но е решена на всяка цена да се бори за къщата си. Полицаят доброволно изгубва семейството си, но е решен на всяка цена да защити новата си любов. Иранското семейство е изгубило корените си, но е решено да се бори за създаването на нови. Полковникът може да е загубил униформата си, но поне е съхранил духа и достойнството си. Полицаят може да е изгубил решителността и силата си (или по-скоро никога да не ги е имал), но поне униформата все още е готова да му послужи. Младата жена може да е изгубила близките си, но чуждестранната съпруга на натрапника в собствената й къща ще се погрижи за нея, като за дъщеря. А филмът безпощадно ще разкаже за провала на добрите намерения. В къщата от пясък и мъгла всичко се разпада – животи, хора, достойнства, домове, мечти. Всички пътища от и към малката къща, а и сякаш от и към всеки друг дом на света, са задънени. Някой си тръгва доброволно, някой насилствено, някой пристига, но не може да остане, или не трябва. Всеки е чужденец навсякъде, никой не принадлежи на нищо…

Изключително интровертен филм, който протича някъде много дълбоко в сърцата и съдбите на героите.

Бен Кингсли и Дженифър Конъли (която е много близо до върха в класацията на любимите ми актриси ) са просто фантастични.

*

Running on Empty (Бягство към Живота – ако се чудите дали може да се преведе така, че да е повече обратно на оргиналното заглавие – не, не може ), 1988

Sidney Lumet

Има нещо много хубаво в непостоянството на Сидни Лъмет. Ясно е, че принадлежи към лигата на Големите. Сътворил е шедьоври като „12 Разгневени Мъже”, които са вече в учебниците. Но в същото време някак е успял да се предпази от Голямата Претенция. И често в кариерата си е правил малки, семпли филми, като че ли само за свое удоволствие. Running on Empty е някъде посредата между тези две крайности, все пак по-близо до първата.

В САЩ През 70-те, като реакция на виетнамските мракобесия, крайнолявата радикална студентска организация Weather Underground, подкрепена от харизматични личности като Тимъти Лиъри и Боб Дилън, се бори срещу Системата за своите либерални идеи с всякакви подривни средства, включително като организира серия бомбени атентати срещу правителствени сгради и банки. Филмът започва около петнадесет години след тези събития, когато една семейна двойка с двете си вече поотраснали момчета продължава да бяга от властите и да се крие из всички ъгли на страната, както и продължава да вярва, че може с действията си да промени света към по-добро (образите на Артър и Ани Поуп са изградени върху Бил Айърс и Бернадин Дорн от Weather Underground). Социалният контекст на историята обаче е само фон, тя е много лична и се занимава изключително с членовете на семейството, връзките между тях, вините и изкупленията, бягствата и завръщанията, съхраняването на идентичността в екстремни обстоятелства.

Това е един от любимите ми филми.

Защото ми напомня, че понякога simplicity is the key – колко по-лесни са били нещата за киното преди 20 години, когато всичко е могло да бъде едновременно и просто, и сполучливо. Сценарият на Running on Empty (с номинация за Оскар и Златен глобус), както и цялостната му концепция, при своята максимална изчистеност и лишеност от претенция, са нещо, което можеш лесно и дълго да помниш.

Защото, макар да разказва за четири дълбоко разстроени живота, историята се движи в нежна, странно спокойна и оптимистична посока, коренно различна от тази на предходния филм, за който писах.

Още, защото използва една от най–големите класики на седемдесетарския фолк-рок период (който е и емблематичен за тези размирни времена), на два пъти толкова работещо, че разплаква. Ето я.

И може би най-вече защото съм огромен фен на братята Финикс. Рядкост е да видиш толкова трогателно, автентично и добре обмислено „тийнейджърско” представяне, като това на тогава 18 годишния Ривър Финикс в Running on Empty, още повече, че coming-of-age ролите поначало са трудни. Със сигурност съм пристрастна, но в личната ми класация го надминава само едно, пет години по-късно, след което половината свят ще реши, че един от най-значимите днешни актьори – тогава на 19 – наистина е идиот. И пак ми се струва, че повече има къде да се заловиш, за да изиграеш идиот, отколкото напълно обикновено, добро, нормално момче, което живее в ненормални условия, и се бори с любовта към момиче, любовта към музиката и любовта към семейството си. Ривър Финикс има номинация за Оскар и Златен глобус за това си изпълнение, както и почти няма роля в краткия си живот и филмова кариера, която да не е посрещната възторжено (интересен факт е, че двамата с Хоакин са единствените братя, номинирани за двете награди). След като киното изгуби брат му, много се надявам поне Хоакин Финикс да се вразуми и да престане с тези кукундерски абдикации от нещото, което прави толкова добре.

Who, in realms of shade, a lyre dares to raise?

“The Einstein Intersection” by Samuel Delany

"Who, with the dead, on poppy dine,

need nevermore fear:

the true sweetness in his rhyme

shall never disappear."

Rainer Maria Rilke “The Sonnets to Orpheus”

“Go forwards, always down and never left or right.”

Theseus in the Labyrinth

Един свят пришълец се е самонастанил върху отломките от цивилизация, която хората отдавна са изоставили (дали в посока към звездите, или към царството на сенките остава загадка), защото са я изтощили до смърт. В света пришълец обаче съществува вяра, че целият живот е ритъм. А смъртта е ритъм, временно прекъснат – синкоп, преди животът да се завърне. Затова новодошлите нечовеци са се поселили в черупките от телата на напусналите земни, нарекли са се хора и са се заели със задачата да върнат ритъма, независимо колко променен би бил, използвайки завещания им материал: витаещи като призраци човешки фантазии и легенди; луди, порутени мегаполиси; тормозени от радиация хълмове и реки; мутирали джунгли, зверове, хора. И разбира се – изоставеното величие на The great Rock and the great Roll.

„Сечението на Айнщайн”. Чудя се как успява любимата ми книга на един от любимите ми автори за някакви 150 странички (нещо средно между роман и новела) да е толкова много неща едновременно. Приказността от първата среща с идиличния живот на ‘извънземните човеци’ в селото сред хълмовете и стадата бързо се примесва с усещане за постапокалиптика, когато читателят разбира, че ‘земните човеци’ са напуснали телата и земята си и са оставили радиация и мутации. Фантастични и фентъзи елементи се придвижват по страниците ръка в ръка - някъде наблизо в спокойната природа работи мощно електирическо депо, а в дебрите на близката пещера живеят както грамаден бикоподобен звяр, така и говорещ компютър. После, когато кракът на главния герой Лобей стъпва в големия, странен град, романът придобива очертанията на нещо, което доста години по-късно може би щеше да бъде наречено New Weird. Всъщност сега, след четиридесет години, вероятно с чисто сърце романът би могъл да бъде причислен от любителите на етикетите към т.нар slipstream литература, или както Брус Стърлинг хубаво обяснява: „this kind of writing which simply makes you feel very strange”. Но „Сечението на Айнщайн” е написана през 1967 г. и просто е заредена с най-доброто, на което е била способна Новата вълна. Типично за това толкова специално за sci-fi литературата време и вълненията му, а още по-типично за самия Самюел Дилейни – романът загребва дълбоко в сериозни неща като другост, пол и сексуалност, общества и място в тях, възприемане на реалността, език, памет, митология.

Но да поговорим за митология, Лобей.

Да се вмъкнеш в тялото на чужд свят, който при това никак не е млад, означава да използваш това тяло физически, примирявайки се с факта, че е доста разнебитено. Но още повече означава, че се примиряваш да живееш с чужда история, чужди мисли и фантазии, които също са прастари, пълни с вариации, мутирали, нерядко превърнали се в противоположност на това, което са били. Минали са толкова много години, новите ‘хора’ са различни, не разпознават и не интерпретират нещата съвсем правилно и всичко така красиво се обърква… Великолепна е тази концепция на Дилейни за паметта на света и функционалността й при новата цивилизация. Древна и не чак толкова древна човешка митология заживява в неочкван вид сред пришълците. Самите пришълци се опитват да живеят в нея, защото се опитват да бъдат хора. Ако Орфическият мит е гръбнакът на романа, то останалата част от скелета я изграждат всевъзможни и често силно изопачени библейски, легендарни, приказни и попкултурни фрагменти от земната ни история. Любимата на пастирчето Лобей е убита и сърцето му се къса от мъка. Походът за нейното връщане води към царството на Хлапето Смърт, което доста прилича на wild west легендата Billy the Kid, само че е с червена коса и хриле и вероятно е убило повече хора. Самото царство пък е скрито в един странен мегаполис (това може да е любимият на автора Ню Йорк, но може и да е примерно Лас Вегас). За да научи важни за спасението на тъмнокожата си Евридика факти, Лобей трябва първо да победи звяра в римейк на една от най-красивите древногръцки истории - за Тезей, Ариадна и Лабиринта на Минотавъра. После по пътя си към града на сенките Лобей се присъеднинява към водачите на стадо дракони. Тази група странници носи комичен отглас от каубойските времена, но в нея има и нещо от легендите за нордическите богове. Част от групата са двама важни герои – Spider и Green-eye, със своя особено силен митологичен заряд. Междувременно из текста изникват образите на Елвис Пресли, Фаедра (жената на Тезей и дъщерята на Крал Минос), Малкия Джон от Шеруудската гора, Бийтълс, известната актриса от 30-те Джийн Харлоу. Появяват се библейски архетипи – Пастирът, Блудницата, Предателят, Спасителят. Дали всичко ще свърши с разпятие, както е в един друг човешки завършек и дали ще се наложи на някого да се бори с фаталното желание да се обърне и да погледне назад? Възможно е и нищо да не е такова, каквото изглежда. Действителността в този объркан свят е толкова хлъзгава. Възможно е героите да продължат да се движат пипнешком из илюзорните коридори на голeмия музей на земната памет – The great Rock and the great Roll. Но е възможно и да осъзнаят, че имат силата да творят нови реалности, нови, съвсем различни легенди. Важно е Лобей да не спира да свири вълшебни мелодии с надупченото острие на ножа си, дори когато Хлапето Смърт диша в тила му. ‘You may be Orpheus; but you may be someone else, who dares death and succeeds.’ (Отклонение. Скоро четох за някакви гностически паралели между Исус и Орфей, които до ден днешен са предмет на много спекулации. В началото на миналия век била открита плочка вероятно от 3-4ти век, изобразяваща разпнат мъж, с надпис отдолу Orpheus Bakkikus – ‘Орфей на кръста’. Чудя се дали е възможно Дилейни да е знаел за тези проучвания и да ги е пренесъл в романа си, поизменени от радиацията? Изглежда доста вероятно.)

Сред сюреалистичните, митологични събития и видения Дилейни успява да не изгуби пулса на любимите си теми. Семиотичният му размах работи с пълна сила. Езикът, думите отново създават силна връзка между човека и общността, отново имат особено значение за изграждането на системи в отношенията, свързани с пол, сексуалност, отколонения от нормата. Сексуалността се е изменила, точно както и митовете. Не се възприема и не се проявява по стария начин. Всеки носи пола си като титла пред името - Lo, La и междинното Le. Свободата във връзките се насърчава – колкото повече се разменят гените, толкова по-добре. Още по-интересна е йеррахията на другостта, която построява авторът. Пак излизат напред въпросите за страха от ‘абнормата’, за приемането и мястото й сред различните проявления на ‘нормата’. Понеже се раждат твърде много деца с мутации, разделението на functional /functional enough /unfunctional е според годността им да станат ефективна част от общността. Онези, които се считат за functional и functional enough живеят свободно заедно, но все пак към вторите отношението е малко по-специално. Определените като unfunctional живеят отделени в клетки. Появява се обаче и друга категория – different. Те са ‘годни’, но притежават някакво допълнително умение, което ги прави ‘различни’. Лобей е различен, защото може по телепатичен път да измъква музика от мислите на хората. Фриза (любимата му) също е различна. А различните са в опасност, защото Хлапето Смърт ги прибира един по един.

Сам по себе си романът също следва оригинална система. На определени места са вмъкнати извадки от дневника на Дилейни с интересни подробности за писателския процес. Бележките на автора са основите, върху които е построен самият роман, светът, в чието тяло се е заселил. А всяка отделна глава започва с цитати, вариращи от Боб Дилън до Жан-Пол Сартр – те пък са пример за разхвърляните частички спомени, върху които се гради новата митология на пришълците в „Сечението на Айнщайн”. Комуникацията между двете двойки в тази система e много интересна, макар не винаги очевидна на пръв поглед. Мythopoesis, indeed.

Ще ми се да кажа нещо и за влиянията и връзките на „The Einstein Intersection” с други творби, защото доста мислех за това, докато го препрочитах съвсем наскоро. Неочаквано спокойната постапокалптична атмосфера, както и въпросите за паметта на света и оцеляването на неговите артефакти са получили елегична интерпретация в красивата „Еngine Summer” на Джон Кроули. Ако замените ‘елегична’ и ‘поетична’, със ‘смешна’ и ‘абсурдна’, ще получите пък интерпретацията на рециклирането и връщането на стари човешки истории към нов живот от Майкъл Мууркок в разкошната му сатирична трилогия „Танцьори в края на времето”. Обърканият мъж с име на библейски герой от “Veniss Underground” на Джеф Вандермиър много напомня на Лобей, когато предприема отчаян поход към изгубената си любима в недрата на мрачния и пулсиращ мегаполис Veniss. Разбира са, тези връзки са моя спекулация и не e задължително да са продукт на някаква писателска преднамереност (макар че за Мууркок съм почти готова да се обзаложа:). Вътре в самото творчеството на Дилейни много граници се размиват, много герои и елементи крачат спокойно от едно място към друго и съответно - много от техните пътища започват или преминават през „The Einstein Intersection”. Тук като че ли напълно се избистря емблематичният образ на босоногото момче с обезобразени от хапане пръсти, което после се озовава, седейки на един крак, в не малко други истории на създателя си. Има го познатото усещане от погледа на блестящи, зелени, зелени очи, макар че Green-eye всъщност има само едно око. Има го героят писател, нищо че Spider е и много други неща освен това. Драконите тук само загряват за лова, битките и изобщо, за впечатляващата си роля в „Stars in my Pocket Like Grains of Sand”. Появява се Хлапето! При това точно същото налудно хлапе Смърт от един от най-любимите ми разкази - “Night and Love of Joe Dicostanzo”. Близнаците, които довършват изреченията си, ще минат оттук преди да се озоват в „Nova”. И пак в “Nova” Mouse ще поддържа мелодията от необичаен музикален инструмент, засвирена от Лобей. They communicate, yes, and communication was fear and retreat. The music, though! Lord, the music! All life is a rhythm. All death is a rhythm suspended, a syncopation before life resumes.

Всъщност, хубаво е да завърша с музиката. Целият роман е наситен с трептяща музикалност. От една страна заради начина, по който е написан – леещите се почти с усещане за ритъм думи, подредбата, красивите, неочаквани изречения. („Attacked by flowers, a dragon was dying.” – това съчетание от четири думи, ако щете вярвайте, е за мен едно от най-великолепните, най-пълните с творчество изречения във фантастиката. Добро доказателство за този аспект на музикалността е и оригиналното заглавие на книгата: „A Fabulous Formless Darkness” - прочетете го няколко пъти на глас и ще разберете :). От друга страна – заради самата тема за музиката в романа. Музиката, която обезсилва ‘уменията’ на Смъртта. Която е преврънала Ринго Стар в герой от преданията. Която може да те измъкне от редиците на обичайните ‘functionals’ и да те направи нещо качествено по-различно (pun intended :) – ‘а different’. Която в крайна сметка е мостът през времена и вселени между някакво обикновено момче с грамадни, непохватни крайници и жестоко изгризани нокти (включително на краката) и една от най-енигматичните и красиви фигури от човешката митология; инструментът, чрез който тези два абсурдно несъвместими образа успяват да осъществят сюреалистичната си комуникация.

За красотата и пуканките – II част

“If God had been a liberal, we wouldn’t have the Ten Commandments, we’d have the Ten Suggestions.”

Malcolm Bradbury

Продължавам оттам, където свърши предният пост – масовото изкуство, което се мъчи да бъде сериозно, британския роман, способността за постигане на добра текстура чрез правилно отмерване съставките и „За Красотата” на Зейди Смит.

Да убедиш читателя си, че една почти стокилограмова чернокожа майка и съпруга е сред най-красивите същества, които са стъпвали по земята; че интелектуалността на академичния свят може да бъде повече смешна, отколкото умна; че хип хоп-речитативите на уличните братя крият смущаваща, но прелестна поезия; казано накратко – да преразкажеш историите на Е.М.Форстър с езика на Тупак Шакур, без да преминеш границите на поносимостта – ето това е успешна „сериозна поп-култура”.

Зейди Смит обявява по супер елегантен начин, още с първото си изречение, какво е намислила и как ще се съотнася „За Красотата” с една от любимите й английски класики. „One may as well begin with Jerome's e-mails to his father” – започва романът. А ето и началото на „Хауърдс енд” за сравнение: „One may as well begin with Helen's letters to her sister”. И така, подменяйки писмата на Хелън с и-мейлите на Джеръм, Смит успява да пренапише „Хауърдс Енд” на Едуард Форстър с изразните средства на 21 век. Успява да облече едно класическо произведение в дрехите на нов субжанр и цяла нова стилистика (т. нар. „кампус роман” е оформен през годините от писатели като Кингсли Еймис, Филип Рот, Дейвид Лодж, Малкълм Бредбъри). И то без крайният резултат да е Едгар Алън По, зле гримиран като Парис Хилтън (или обратното). Нещо повече, Зейди Смит успява в най-буквалния смисъл да събере почти необятната мултикултурност на света от наши дни в един дом, построен преди сто години. За целите на „За Красотата” имението Хауърдс Енд се е пренесло в покрайнините на Бостън, в измисленото академично градче Уелингтън, което прилича подозрително много на Кеймбридж с Харвардския университет в него. Във въпросния дом живеят либералният и доста циничен британски професор по история на изкуството Хауард Белси, чернокожата му, не толкова високообразована съпруга от Флорида Кики, и трите им деца – Джеръм (настойчиво религиозен, предимно, за да дразни баща си), Зора (студент-звезда: стриктна, упорита, пробивна, амбициозна) и Леви (мечтаещ за банди, бедност и Бронкс).

Понеже изброената дотук цветност на героите се е сторила на авторката недостатъчно всеобхватна, конфликтът в романа се гради както върху отношенията вътре в семейство Белси, така и върху взаимодействията им със семейството на друг лондончанин, тъкмо пристигнал да преподава в Уелингтън. Професор Монти Кипс за разнообразие е убеден християнин с дълбоко консервативни възгледи и се мъчи да поддържа този дух и сред роднините си. Макар че самият той е чернокож, Кипс смята протръбената навред из американската земя политическа коректност за вредна и открито до арогантност се противопоставя на показния либерализъм на Източния бряг, най-вече в лицето на колегата си проф. Белси и неговите нестандартни разбиранията за творчеството на Рембранд. И на всичко отгоре Кипс има дъщеря-красавица и прелъстителка, а Белси има задръстен син. От присъствието на тези две фамилии на академична земя и от взаимодействията им едни с други и с околния, шарен свят произтичат връзки и сблъсъци, които непрекъснато преливат едни в други, разменят страните си и оформят непредвидима и сложна геометрия: бедни и заможни; черни и бели; съпрузи и съпруги; братя и сестри; родители и деца; учители и ученици; влюбени младежи и безразлични младежи; професори-либерали и професори-консерватори; хора от улицата и хора от университета; хора на красотата и хора на цинизма.

Интересно е как една привидно толкова малка общност като градчето Уелингтън може да бъде така многообразна. Някъде в основата на нещата (както е и в „Хауърдс Енд”, но с още по-широк диапазон) стоят изключително сериозни теми – класови разногласия, етнически сблъсъци, интелектуална несъвместимост, сексизъм. Но хубавото е, че няма слогани, нравоучения и бухане с чука по главата как е редно да бъде приеман света в наши дни. Темите са наистина само това – основа, върху която стоят истински отношения на истински хора. Романът се изцяло character-driven и това, че декорите му плавно се нагаждат и променят, заедно с менящите се гледни точки на героите, е сред големите успехи на Зейди Смит. Стилът и гласът й са достатъчно гъвкави и с широк диапазон, за да обхванат успешно всички неочаквани интерпретации на този малък свят, който за хладния и разсъдлив професор Белси е един, за емоционалната му съпруга много по-различен, а за хаитянските емигранти, които продават разни боклуци на улицата – съвсем друга вселена.

Не само героите, а всичко в книгата е в състояние на двойственост и противопоставяне: От най-неочаквани места бликва любов, но тя е все някак разнопосочна, неслучена. Битието на периферно присъстващата хаитянската общност е на ръба на тоталната мизерия, но има особена красота в тяхната устойчивост и желание да намерят своето място. С еднаква сила присъстват както улицата с шумната си полифония, така и университетът с тържествената си тишина. Академичната среда впечатлява ту с либерализъм и интелект, ту с нелепа неподатливост към промяна. Горкият Рембранд се люшка между това да отегчава професори и да спира дъха на студенти. Но най-интересният оксиморон е как романът със своя комичен тон, а той през повечето време си е откровена комедия, разказва историята на герои, в които, все по-различни причини, се е натрупала ужасно много тъга.

Пет-шест герои са почти равнопоставени в романното си време и заради огромните разлики в мястото и отношението им към света, оформят нещо като самостоятелни подразкази, които непрекъснато се преплитат и взаимодействат. Кики Белси е силен образ, имам чувството, че е била замислена да съдържа голяма част от красотата от заглавието и в буквалния и в другия смисъл. Предметът на раздора между двете фамилии, който в „Хауърдс Енд” е самото имение, тук е една много скъпа картина, изобразяваща хаитянска богиня на плодородието. Аналогията със самата Кики, чиято екзотична хубост е вече позабравена, е много елегантна. Въпреки че би трябвало Кики да е най-сериозният антипод на съпруга си Хауърд Белси, за мен тази й роля тихомълком е отнета от най-малкия им син Леви, който като мощно подводно течение тегли в посока, коренно различна от тази на уморения му, циничен баща. Леви е любимият ми образ в книгата – тинейджър-хубавец, с нахлупена качулка и слушалки в ушите, с безкрайно нежно и състрадателно сърце и ужасно объркана глава, пълна с оплетени понятия за принадлежност и идентичност. Това тъмнокожо дете, отгледано в интелектуална среда от бял баща, най-много от всичко иска да говори езика на черните предградия. Само че черните предградия са държава, за която му е отказана виза. Леви е концентрирал в и около себе си почти всички конфликти, които стоят в основата на романа. През книгата върви страхотен паралел с обратен знак между него и един друг герой – уличния поет Карл. За Карл пък територията на университета до последно ще си остане крайно враждебна среда, дори и талантът му да заслужава място там много повече от други. Карл като цяло е изключително важен за историята. За челите Форстър моментално става ясно, че той е чернокожа, по аполоновски красива репродукция на Ленард Баст от „Хауърдс Енд”. Но, разбира се, централно място е отредено на двамата професори. Те обаче са основно комични – академични мъже на средна възраст, които при всичката си образованост и уж широк кръгозор (особено при единия), заради идеологическите си прегради се оказват не съвсем добре подготвени за мултинационалните, мултикултурни, мултиетнически, мултирелигиозни свят и общество, в които, вместо да се нищят, обсъждат, защитават, лекуват, е най-добре просто да се живее. Така и така вече са колкото неизменен, толкова и необратим факт.

Стилът на Зейди Смит е забавен, често уличен, с брилянтни диалози и в същото време със сложно структурирана история и богат език. Писането й е точно типът, който най-много харесвам – елегантно, умно, свързано с думите, но най вече свързано с героите, независимо какви са. Хората, които измисля, са й мили, ваяни са с внимание и обич. Личи си колко си ги харесва, въпреки недостатъците, така както харесваме собствените си най-любими приятели, независимо какви досадници са понякога. В този й емпатичен подход към героите и историята критиците сравняват Смит с Шекспир.

А защо „За Красотата”? Ами, защото в общи линии всеки герой в романа и всеки читател може да открие красотата. Макар не непременно една и съща красота и не непременно на едни и същи места. Но все някъде – в рап-поезията; при окаяните хаитянски емигранти; в картина, изобразяваща тъмна богиня; в неразбраната любов; в странната топлота и близост между жените на двама враждуващи интелектуалци; в Реквиема на Моцарт; в тлъстите сълзи, търкалящи се по бузите на младеж, който не може да реши дали да бъде професорски син или брат от гетото; в усмивката на един чернокож Аполон от предградията; в едрото тяло на една бивша красавица и настояща майка и съпруга.

***

Изумително безвкусното оформление на тази толкова стилна книга (то е обида дори за самата авторка – обявена от помня ли вече кое светско английско списание беше за една от десетте най-елегантни публични личности на Острова – като си говорим за поп-култура, нали… ) се компенсира от хубавия превод. Уличен сленг, игри с думи, препратки към хип-хоп строфи, академичен изказ – всичко си е на мястото. Много приятно съм изненадана.

За красотата и пуканките - I част

“There’re a lot of odd things going on—but I feel like I’m slowly getting closer to the truth.

Actually getting closer to a metaphorical truth? Or metaphorically getting closer to an actual truth? Or maybe they supplement each other?”

Haruki Murakami “Kafka on the Shore”

*

От няколко месеца материализирам във вид на разхвърляни изречения някакви свободни мисли, провокирани по различни поводи, но насочени приблизително в една посока – поп-културата. По конкретно сериозната поп-култура, тази дето се опитва – ще се изразя може би твърде образно – без да се отказва от модните дрешки и платинените коси, да убеди света, че дипломите й по право и МИО трябва да бъдат приемани сериозно. Та в един случай сериозната поп-култура (СПК) успява и съчетанието между тези наглед несъчетаеми крайности може да е наистина чудесно, точно заради своята неочакваност. Друг път се проваля, къде тихомълком, къде направо с гръм и трясък. Най-интересното обаче е как доста често се получава така, че някои неуспешни, или поне не съвсем успешни опити смогват да наберат огромно количество фенове и популярност.

Колкото и да не си личи, всъщност в този пост ще си говорим за книги. За две книги. „За Красотата” на Зейди Смит и „Кафка на Плажа” на Харуки Мураками. Идеята не е да правя някакъв паралел между двата романа, защото такъв няма – това са просто тотално различни вселени. Дори и способната на всевъзможни измишльотини yours truly не може да направи смислено и информативно сравнение между сладолед и патладжан (отдавна си търсех повод да напиша думата патладжан, която намирам за забележително синя на цвят). Но така, както нямат нищо общо, мисля че двата романа могат добре да ми послужат за общ знаменател на мислите от горния абзац. Защото първият е ужасно интелигентен, фин, по изненадващо масов и хумористичен начин. Другият пък е доста масов, но се опитва да е интелигентен по начин, който поне за мен е твърде повърхностен, за да е убедителен.

Мураками борави добре с думите. Стилът му е динамичен и грабващ вниманието. И всъщност може би нямаше да имам никакъв проблем с тази книга ако отношенията й с читателя бяха малко по-открити и честни. Има творби, които заявяват: „ще ти подавам трудни топки, ти решаваш дали искаш да играеш”, има и други, които подхождат с: „ще играя изцяло за теб, ти решаваш дали ти се занимава с ниски топки”. Разбира се, има и позиции, които са нейде посредата. „Кафка на Плажа” обаче, вместо да е точно от тези, средните, което щеше напълно да й отива, като че ли усилено се мъчи да е от първия тип. Преструва се, че високо цени читателя си, но това усилие не е особено добре подплатено.

След издаването на „Кафка на Плажа” се нароили сайтове, в които фенове задавали безброй въпроси какво точно става в романа и искали насоки за разбирането на идеите в него. Според Мураками обаче, читателят трябвало сам да стигне до отговорите – за всеки читател можело да има различен отговор. Аз съм последният човек на света, който ще се сърди на поставянето на въпроси без готови отговори в литературата. За мен огромният проблем в „Кафка на Плажа” не е, че липсват отговори, а че липсват самите въпроси. Липсва стройна система на идеите и концепциите, която да накара всеки читател с по-укротен уклон към енигматичност, да се запита нещо по-смислено от „абе, това защо е плеснато тук?!”. Оказва се обаче, че Мистификациите (ТМ) крият толкова силно обаяние, че и сами по себе си са способни на чудеса. Както братята Нолън демонстрираха преди известно време – човек е лесноманипулируемо същество, просто защото желае да бъде излъган :).

Разбирам, че за структурирането и построяването на романа са използвани разни източни философии, както и чисто психологически елементи, свързани с функционирането на подсъзнанието, което е чудесно. После, върху тези основи почват да се вихрят едни ефектни салта – от Едиповия мит и оживелия Джони Уокър, през говорещи котки и цитиращи Хегел проститутки, геноцидния проект на Адолф Айхман, музиката на Джон Колтрейн и Шуберт, живота на Бетовен, бомбардировките над Япония, та чак до Гьоте и Франц Кафка. Допускам, че е напълно възможно толкова разпасана команда от свободни частици да бъде стегната в стройна и елегантна редица, но като че ли не това се е случило в „Кафка на Плажа”. Целият микс на естетики, комбиниран с непрекъснатото публично настояване на автора, че е едно от лицата на поп-културата, е, знам ли … self-indulgent по един насилен и неестествен начин. Пълните с прикрити концепции творби са ми безкрайно любими. Да превърнеш разказа си във възел от елементи, които хем да са достатъчно шаренки, та читателят да им се радва, хем да са доволно загадъчни – та да си блъска главата върху значението на всеки от тях, може да е част от концепция, при това доста обещаваща. Но няма как да е цялата концепция. Поне не и в моите разбирания за добро писане. Обратното означава да повярваш, че обещанието за нещо е равно на самото нещо. Асоциирам го с друг интересен феномен – странната склонност на хората да се увличат по разни афористични изказвания, които звучат красиво и подредено, но всъщност нямат абсолютно никакъв смисъл. (Имам си тук един любим календар с мисли за всеки ден от годината. Чудни са просто - не може човечеството да е закичило толкова глупости в музея на мъдростта. Ето пример от наслуки отгърната страница: „Тишината е по-мелодична от всяка песен.” Хайде сега още веднъж, само че по-бавно: Тишината… по-мелодична… Добре. Достатъчно.) Слава богу, Мураками е доста по-умел писател от един мултитиражен бразилски 'мислител', та поне е успял да се предпази от сцени, в които двама камилари се срещат в пустинята и вместо да си кажат „Здрасти, к’во прайш?” почват да цепят сентенции, коя от коя по-дълбоки. Сега, вярно, че и петнадесет годишните момчета не въртят Джон Колтрейн на Ай Пода си, колкото и върху страниците да изглежда яко и многосмислено (не, и японските не го правят, готова съм да се обзаложа), но това е далеч по-лесно за понасяне.

Има една група читатели (по-голямата), които не се интересуват истински от литературата, в смисъл – не са изкушени да ръчкат из чарковете на литературното изкуство. Същевременно са достатъчно събудени умове, за да не им се четат булевардни писаници – точно те формират значителната част от огромното фенство на тоя тип СПК-творци и книги, които почнаха да се превръщат в тенденция напоследък. Което пък е показателно за добър пазарен усет у авторите, защото професионалното писане си е и бизнес в крайна сметка. (Още един пример е направилият огромни продажби псевдо-фантастичен дебют на Одри Нифнегър “The Time Traveler’s Wife”; авторката не притежава привлекателната образност на японеца и не борави толкова добре с езика, но като цяло са в доста близки графи). Механизмът на оформянето на тази част от фенската маса не е труден за обяснение и проследяване.

Мураками и „Кафка на Плажа” обаче успяват да си намерят немалко привърженици и сред истински внимателни читатели. Такива, които стоят върху достатъчно стабилни основи от прочетено, за да не се подават лесно на манипулации. Хора, чието мнение ми е много добро мерило за качество, вече неведнъж успяха аргументирано да ми разкажат защо (и как) са впечатлени. В никакъв случай не съм се прицелила по вкуса им и не поставям под въпрос възприятията им. Magic is in the eye of the beholder – да цитирам пак споменатите по-горе братя. Това, че не виждам магия, там, където толкова хора я виждат, може би си е мой проблем, нали така? Звучи логично поне.

Мен всъщност основно ме е яд. Защото Мураками има великолепно въображение. Създал е сънна, сюреалистична атмосфера, без да изгуби ритъма на сюжета си. Изпълнението на някои сцени е кинематографично красиво в своята странност (скулпторът Джони Уокър краде души на котки, за да прави от тях флейти!). Прочетох книгата за три-четири дни и нито за момент не ми доскуча. Но накрая, с все чудесния си потенциал, „Кафка на Плажа” се превръща в голяма кутия пуканки. От карамелизраните, дето са доста вкусни, но те оставят с известно чувство за вина, след като се справиш с тях. И причината не е в друго, а точно в недобре премерените усилия на автора й да я извади от графата на масовата литература. Като цяло съм забелязала, че сякаш на японците точно добрата дозировка им липсва в по-новото изкуството, за да напипат онова незнайно нещо, което прави даден арт-продукт стилен и изящен. Със задължителните за всяко добро правило изключения, разбира се. (Длъжна съм да кажа примерно, че това особено силно не важи за може би най-потъналия в безвкусица поджанр на киното – хоръра. Точно там – ти къде го чукаш, то къде се пука, така да се каже – японците вече са доставили на света тотално нова дефиниция на изисканото страхоизвличане.)

От друга страна, с британския роман (както и с британската музика, британския клубен футбол и изобщо, с всичко британско, естествено, че преувеличавам :)) нещата са точно на обратния полюс. Там всички съставки са все едно отмервани с електронна везна. Относно здравословните за правилото изключения вече се разбрахме. За читателска радост обаче, „За Красотата” на Зейди Смит не е сред изключенията. С риск да стъпя леко, или тежко встрани от общия поп-културен тон до момента, ще отделя малко внимание на този почти съвършен роман. Само че в друг пост, съвсем скоро, че и без друго вече достатъчно се разпрострях.

“If I can't hear the music and the audience is gone…

…I will dance here on my own”

James Blunt’s Lost Souls Tour –February 22 2009, Sofia, Bulgaria

Ще ви кажа защо реших, че би било срамота да подмина концерта на Джеймс Блънт в София, без да го включвам в писмените архиви, макар че, да, знам, че да разказваш за музика и концерти е като да описваш архитектура с танц и да, знам, че това ще е поредното прекрачване на установените норми на този уж тематичен, в смисъл на двутематичен, блог. Не че не мога винаги и за всяко нещо да си намеря оправдание… (ако един ден започна да ви занимавам с тактическите замисли на Пеп Гуардиола, считайте, че и последният бастион е паднал и е време да вземете мерки за спасяването си), но ето наистина защо:

1. Повечето концерти, на който съм присъствала, остават в личната ми история с някакъв ярък таглайн. Този на Стинг беше най-емоционалният по редица причини; „Ian Anderson and Classic FM Orchestra playing Jethro Tull” беше най-впечтляващият в ъъъ.. метеорологично отношение (концерт, предвиден за открито, грандиозна гръмотевична буря, тотално удавен Пловдив, закъсали автомобили и настойчиви мантри Милият Опел да повярва, че не е кола, а лодка); този на Маркъс – един от най-виртуозните и категорично мой най-любим, ever (shame за всеки джаз фен, неслушал на живо Маркъс Милър) и т.н. Концертът на Джеймс Блънт в София пък беше сред най-впечатляващите във вокално отношение, на които съм била. И много неочакван като енергия и заряд за музикант с толкова меланхолични излъчване (на екран поне) и музика.

2. Защото през цялото си световно турне Блънт е заедно със студийните си музиканти от „All the lost souls” – Пол Биърд (клавирни и вокали), Бен Касъл (китара и вокали), Малкълм Муур (бас) и Карл Бразил (ударни), което много помага за сработеното, хармонично звучене на живо. Джеймс е еднакво атрактивен и зад китарата, и зад пианото, но явно е, че предпочита струните. В София видяхме в ръцете му цяла колекция от електрически и акустични китари (една от които беше съвсем същата като моята, йеей! :).

3. Защото има поне три странно-интересни неща, свързани с Джеймс Блънт, които искам да споделя. Това, че той е първият британски офицер, влязъл в Прищина начело на част от едиколкоси хиляди натовски умиротворители, сигурно сте го прочели или чули от най-малко 20 места (самият Джеймс много колоритно разказва как написал “No Bravery”, лежейки край танка). Това само по себе си е странно, но още по странно става, като видите как изглежда споменатият офицер – нищо воинско няма в по момчешки милия му вид. И е наистина много неочаквано да наблюдаваш как този крехък, тънък и блед мъж успява да генерира такова количество заряд, че да напълни цяла зала с него и да му остане достатъчно, за да изглежда като навит на пружини, да се движи непрекъснато, да танцува, да сменя китара след китара и пиано след китара, да говори, да вика и сред толкова много хвърлени физически сили – да пее, без да обърка нито една нота, с онзи глас, който вече му е станал търговска марка. И който странно как след толкова дълго турне все още успява да не звучи уморен. Следващото интересно нещо е, че въпросният глас явно е напълно саморасъл, без никакво генетично и възпитателно поливане. Ето какво обявява публично музикантът за семейство си и музикантското си наследство: „A long line of warriors. Savages really. Not a musical bone in any one of their bodies. The only music he (James) heard growing up was “Happy Birthday” and “Silent Night”.

4. Защото изпяха и двата албума „All the lost souls” и „Back to Bedlam” почти изцяло. Повечето песни обаче бяха с по-различен аранжимент, което се превърна в една от основните причини, както споменах вече, концертът да звучи много по-живо от тихите и нежни албуми. Докато слушах на живо „Give Me Some love”, за пръв път осъзнах колко е бийтълсова, особено с „Хей Джуд”-ските китарни рифове, които рязко променят настроението. Страхотно им се получи. И не само тя.

5. Защото огромната популярност на британеца e всъщност лесно обяснима – той не е музикант, който оре в определен коловоз, съответно и публиката му е многолика. Джеймс Блънт умее да прибавя хубава, как да я нарека… брит-фолк украса към чистото си поп звучене, подобно на чудесните Кат Стивънс и Дейвид Грей, от които ми се струва, че се е учил. Умее да звучи задавено и сърцераздирателно като Демиън Райс и, както стана ясно на концерта – умее да бъде, когато поиска, истински rocker. Мисля, че публиката, свикнала с гласа от албумите, дето аха само прилепите да го чуват, ако се покачи още малко, остана приятно изненадана от това колко добре пее Блънт и в ниския регистър. И дори говори с онзи приятен английски акцент, при който минава известно време преди да осъзнаеш, че когато пита „А ю шуу?”, всъщност не иска да узнае дали си обувка.

6. Защото пианистът Paul Beard, който, противно на очакванията, нямаше брада, се оказа симпатичен младеж, способен на чудесни, мощни беквокали. А и беше много самоотвержен – за час и половина между синтезатора и пианото сигурно му се събра изтърчано разстояние, колкото за маратонска олимпийска дисциплина.

7. Защото българската публика беше извадила специално за събитието своя възможно най-добър фалцет и звучеше хармонично и мелодично като църковен хор :)). Освен това бе вдигната трайно на крака след третата песен някъде, а подът на Зала 1 се тресеше като при земетресение (не, не е метафора, съвсем наистина се тресеше). Големите количества луди по британеца момиченца си бяха научили добре урока и не само че пискаха достойно в промеждутъците, но и пяха всички песни, без да бъркат думичките и с чудесно произношение. А бяха и заразителни на всичкото отгоре, защото и аз едва успявах да си събера гласа поне един час след края.

8.

Изпълнението на „Cuz I love you” в София (част от него - на видеото) беше по-забавно от другите, на които съм гледала запис, защото го изпяха два пъти един след друг, защото публиката се включваше много успешно по сектори, защото скоро след това Джеймс разклати заплашително пианото, на което се беше покатерил, но успя да не падне и облече фланелка на националния отбор с №9, защото в зала 1 няма ограждения, което му позволи да търчи като луд из нея и в тази връзка…

9. Защото Джеймс Блънт е от звездите, които са ок с това да ги пипат стотици екзалтирани длани. Хвърлянето в обятията на феновете в средата на „Cuz I love you” му е любим концертен номер и доказано довежда залите/стадионите по света до тотална еуфория.

10. Защото това е добър контекст да изразя неодобрението си, че една от най-хубавите и категорично моя най-любима, песни в All the lost souls - "I can’t hear the music" (не обръщайте внимание на видеото), e и една от най-незабелязваните в албума. А тя е дала името му, оттам и на цялото турне – „And when you sell your soul for a leading role,/ will The Lost Souls be forgot?”. От тази песен е и заглавието и подзаглавието на поста. В нея има развития, достойни за арт рока, а в частта „So run, Yoshimi, run./'Cause Billy's got himself a gun” пианата са просто прелестни. И пак забележителните вокали, разбира се, но те са ясни. Намирам я за особено подходяща за край на лайв, ако и да е малко тъжна. Вместо това британецът обикновено завършва концертите си, нашия включително, със суперхитовата „1973”. Която също е чудесна и хората ужасно много й се радват. А “I can’t hear the music” изобщо не е в траклиста.

11. Защото е крайно време да развенчаем две много популярни неистини:

А. Музикантът бил отпразнувал в София 28-я си рожден ден. Джеймс Блънт е бил на 28 години, когато аз съм била на 21, което, колкото и да ми е неприятно да го кажа, не беше твърде скоро (това стана малко както, когато Рабо Карабекян даваше жокер на Сърк за скритото нещо в хангара и й каза, че е по-голямо от кибритена кутия и по-малко от Юпитер).

Б. Джеймс Блънт бил британският Бек. Общото между Блънт и Бек в общи линии се изчерпва с буквата Б. Е, също така и двамата са мъже. Ок, и двамата са от онези мъже, на които остаряването им коства особено големи усилия (със същия успех Джеймс Блънт може да бъде обявен за британския Леонардо ДиКаприо). А да, и двамата ги харесвам… Добре де, съгласих се – Джеймс Блънт е британският Бек.

12. Защото единият от Двамата Апостоли каза, че това му бил сред от най-яките лайфове изобщо и айде да ходим и на концерта в Белград! А, за да каже такова нещо човекът с най-рафинираното отношение към звука и музиката, когото познавам (отношение, придобило физическите измерения на аудио техника за хиляди пари и стотици дискове, всички с платени права), значи наистина трябва да е било много яко.

13. Защото всички изречения по-горе са сътворени от човек, който само преди две-три години вероятно щеше да реагира на новината, че приятел ще ходи на концерт на някого като Джеймс Блънт с коментар от типа: „Ти още малко и на концерт на Валди Тотев ще тръгнеш”. (Валди Тотев нищо не ми е направил човекът, не знам как се превърна в нарицателно през годините; всъщност знам как, де, ама това е друга история). Как само се променят хората…

V for Vladimir

Flicks&Frags: Vladimir Nabokov’s “The Real Life of Sebastian Knight"

 I am a mirror – looking at me you see yourself

I am a mirror – every face is someone else…

… And if it's all a crazy game you don't want to play

Tell me what you can say – it's a joke, it's the truth, it's a lie.

(The Alan Parsons Project "I am a Mirror")

V. тръгва по следите на наскоро починалия си по-голям брат – прочутия англоезичен писател от руски произход Себастиан Найт, когото така и не е успял да опознае истински, с когото така и не са успели да станат близки. Да напише и разкаже на света такава история за живота на Себастиан, каквато той заслужава, се превръща в нещо като изкупителна мисия за V.

Прочутият англоезичен писател от руски произход Владимир Набоков, от своя страна, почти през целия си живот ще се опитва да подреди и разбере правилно дългогодишните си противоречиви и трудни отношения с по-малкия си брат Сергей Набоков. Може би с мисия, подобна на тази на V., през 1941 на страниците на първия си англоезичен роман Набоков тръгва на завоалиран поход за спомени – бягството от Русия, студентството в Англия, пребиваването в Германия, Сергей…

Eто как се ражда „Истинският живот на Себастиан Найт” – полуизмисленият биографичен роман на V. и полуизмисленият автобиографичен роман на Владимир.

(Малко отклонение – въпросът за двойствеността на Набоков е прекалено дълбок и сложен, за да се занимавам с него сега, но освен че е емблематична, на моменти тя е така тотално безсрамна, че ако ставаше въпрос за друг, щеше да е непростима. Неведнъж например той открито се противопоставя на естетиката на Достоевски и същевременно прозата на Достоевски има огромно влияние върху не едно от творенията му, факт, който самият Набоков не отрича. По подобен начин той не крие отчуждението между него и Сергей, държи се към брат си демонстративно снизходително, отказът да го приеме и разбере е на границата на откритата хомофобия. И в същото време написва роман, в който братското отчуждение е изстрадано дълбоко и искрено и героят е буквално посветен на идеята да го компенсира , а „Истинският живот” дори не е единствената книга, чиито страници Набоков населява със спомени за Сергей. Тази амбивалентност някак странно е неотменна част от гения на руско-английския писател.)

Двойствеността важи с пълна сила и за самия роман всъщност. Ако приемем, че тази книга е само книга, каквато тя несъмнено е, тогава нещата са прости – имаме една чудесно написана, емоционална, нещо като детективска, нещо като писателска история, с неочаквани обрати и странен финал, която върви леко и интригуващо. Ако обаче приемем, че тази книга не е просто книга, а е загадка с променящо се условие и повече от един верен отговор, каквато тя също несъмнено е, тогава става интересно, защото читателят е въвлечен в нещо като игра. Игра, изящна по набоковски, пълна с нежни и измамни връзки и уловки, които могат да изскочат отвсякъде в текста – кой е писателят, кой е по-големият брат? Кой си е заминал от този свят и кой е останал? V. прототипът на Владимир, а Себастиан на Сергей ли е, или точно обратно, изобщо някой прототип на някого ли е? Изобщо кой кой е? Само за протокола – Набоков пише първите си произведения под псевдонима V. Sirin., а в романа има момент, в който героят получава съобщение, където брат му е наречен SeVastian – това е руската транскрипция на името му, обяснява V., но дали някой ще повярва, че този епизод и срещите и размените на S и V са случайни? Целият шизофреничен сблъсък между автобиография и фикция спокойно би могъл да бъде избегнат ако читателят гледа на романа изцяло художествено. Това обаче не са всички трикове, които мистър В.Н. ви е приготвил – и ето сега, преди идеята ми безвъзвратно да се е разсипала в многословие, е най-подходящият момент да се върна към първоначалното си намерение този пост да бъде стегнато и кратко представяне на двете ми любими сцени, които крият ключов за романа фокус:

Докато събира информация, V. задълбочено разсъждава върху творбите на Себастиан и в един момент запознава читателя с героя от известния разказ на брат си "Обратната страна на луната". Г-н Силър е хрисим дребен човечец, който в сюжета на разказа успява, чакайки влака, да помогне на трима закъсали пътници по три различни начина. „Та този г-н Силър - разказва V. - е може би най-живият образ от всички герои на Себастиан. Както определена идея избуява и добива истинско физическо съществуване, така г-н Силър се появява и ни се покланя дълбоко с всяка изящна чупка, на която е научен, осезаем и неповторим - рунтави вежди, скромни, тънки мустачки, мека яка и Адамова ябълка, която се движи като издутите очертания на подслушвач зад завеса, голям волеви нос, чиято форма кара човек да се чуди дали някъде не е изгубил гърбицата си ...черни, гъсти косми в ноздрите...”

После този епизод е забравен, докато не стигаме почти средата на романа. Следите на Себастиан просто са потънали в небитието, или по-скоро в едно дъждовно немско градче. Единствената малка надежда за разгадаване и сглобяване на картината за живота на писателя е последната му любов, но и тя е пълна загадка. И точно когато напълно изгубеният и отчаян V. потегля обратно към Англия, във влака се качва, сега внимавайте ...Силберман – дребен мъж с рунтави вежди и тънки мустачки, почесва се по големия лъскав нос, адамовата му ябълка играе нагоре-надолу докато говори. Внезапно се оказва, че той може да помогне на V. да открие следа към последната любима на Себастиан. "Човек не може да види обратната страна на луната - казва Силберман на раздяла - Миналото си е минало".

Този роман си има трима автори – Набоков, Себастиан и V. Последният е малко неопитен, което на доста места му изиграва лоша шега (всъщност неумелите писателски прояви на V. са най-силната подсказка, която Набоков дава на читателя си, за разгадаване на уловките). Героите също са три типа – от живота на Владимир и Сергей, от живота на Себастиан и V., от романите на Себастиан. Къде e краят на единия автор и къде започва следващият, къде герой от един тип прелива в герой от друг, докъде приключва истината и откъде се развихря измислицата… Това е детективската мисия на читателя. И не забравяйте, че V., а явно и Владимир, са решени да завършат тази „истинска” история за живота на Себастиан Найт на всяка цена и ограничаващите рамки на истинността са последното нещо, което ще ги спре. И тримата са творци все пак.

“Всички творби на Набоков са посветени на изясняване на отношенията между твореца и неговото създание” казва Александър Долинин, един от най-задълбочените изследователи на Владимир Набоков .

Somewhere over the rainbow

Baz Luhrmann’s „Australia”

- Аз отивам при Великия Оз да го помоля да ми даде мозък - каза Плашилото, - защото главата ми е пълна със слама.

- А пък аз отивам да искам сърце - обясни Тенекиеният дървар.

- А аз отивам да поискам да върне Тото и мен в Канзас - добави Дороти.

- Мислите ли, че Оз може да ми даде смелост? - попита Страхливият лъв.

Лиман Франк Баум, „Магьосникът от Оз”

***

Винаги, когато стане въпрос за „Властелинът на пръстените”, казвам, че от всички неща, които този филм е, най-много е сбъднатата мечта на един човек. При това сбъдвана последователно, с толкова устрем и обич и накрая – сбъдната толкова цялостно и мащабно, че сърце не ти остава за претенции. Може би гледането през такъв бинокъл не е най- правилното нещо с оглед кино-обективността, но според мен то дава най-пълната и подходяща за правилното отсъждане перспектива. Ако се чудите има ли това нещо общо с „Австралия” на Баз Лурман – има доста.

Преди да кажа какво е то обаче, искам да изпиша (всички глаголи с „из” са ми особено неприятни, между другото, звучат нецензурно, но ето това вече няма абсолютно нищо общо с „Австралия” на Баз Лурман) най-важните си мисли, свързани с днешното писание, тезата един вид:

Австралия е великолепен филм. Прекрасен просто. Честно. Не позволявайте на суперкритичнитекритици да ви разубедят да го гледате и най-вече - да го харесате.

Преди да гледам филма умишлено не бях прочела нито едно мнение за него (поначало не обичам да трупам предварителни очаквания), макар че бях подучула негативни отзиви. След като го гледах ми стана супер интересно на какво се дължи недоволството, защото първата ми мисъл беше „ама то няма какво да не му харесаш”. После го гледах втори път и установих, че голяма част от нещата, които са подразнили критиците, сами по себе си са верни. И не съвсем:

Критиците казват, че филмът се опитвал да събере в себе си едновременно твърде много неща. Така е, да. Но тези много неща за мен са всъщност едно нещо – признание. Към музиката, към мюзикъла, към романтичния период на киното и, обобщено – към родната земя на режисьора и онова, което тя му е дала и на което го е научила. Баз Лурман казва в едно интервю, че искал да покаже на децата си родината им, защото от пътуване покрай работата на родителите им не оставало време да я опознаят. И им е показал своята най-лична Австралия – Лурман е израснало сред австралийската шир през 60те години дете на учителка по танци и собственик на кино-салон. Go figure. :)

Критиците казват, героите били дразнещо еднопластови и архетипини. Така е, да. Как да не са еднопластови и архетипни, като са герои от детска приказка? При това, разказана от дете. Това е едно от най-хубавите неща в този филм – „Австралия” е „Магьосникът от Оз” за възрастни. Дали в началото на филма красивата английска аристократка Лейди Ашли, също като Плашилото, няма нужда от магия, за да стане пълната й със слама глава пълна с ум? Дали каубоят-скитник няма нужда от магия, за да се научи как да използва пак сърцето си, подобно на Тенекиения дървар? Дали отново лейди Ашли по-натам в разказа няма да има нужда, също като Страхливия Лъв, от магическа смелост, за да се справи с изпитанията? И може ли едно полуаборигенско дете да бъде нужният им магьосник (дори буквално: „Mama say, I Galapa. I magic-man. I wizard-man!”)? Освен че е вълшебник, малкият Нула в същото време много прилича и на самата Дороти от Канзас, защото, бидейки със смесена кръв, той не знае къде точно е домът му. Пък и куче си има. Паралелът с „Магьосникът от Оз” – по-скоро с музикалната екранизацията на книгата, е очевиден, но приятно ненатрапчив в целия филм. Предполагам, че гледалите прочутия мюзикъл от края на 30-те години с Джуди Гарланд ще могат да оценят връзките и поклона на режисьора към този жанр на киното още по-пълно.

Критиците казват, имало цели сцени, отмъкнати от други филми. Това също е вярно. Дори не са само сцени – цялата първа част е като римейк на страхотния „Out of Africa” от 80-те с Мерил Стрийп и Робърт Редфорд. Нещо като отношението между „Секс игри” и „Опасни връзки” – неофициално, но повече от очевидно. Преди да гледам „Австралия” нямах представа за връзката между двата филма, а тя наистина е много явна, та ми беше изключително интересно дали Лурман говори за нея. Оказа се – да, режисьорът нееднократно споменава „Отвъд Африка”, разказвайки за любовта към романтичното кино, която искал да демонстрира и в „Австралия”. Отделно от това е вмъкването на малки огледала към класически, олд-скуул моменти. Примерно Никол Кидман е някак визуално изтънена, вероятно за да напомня на Скарелт О’Хара, с прословутата й 50 сантиметрова талия, още повече, че има една сцена, която е точно копие на сцена от „Отнесени от вихъра” (тази с цветето в косите). И такива неща, но е направено изключително елегантно – просто промъкващи се елементи или картини, хем ги разпознаваш, хем не изглеждат съшити с бели конци и насилени. Тук за мен обяснението идва заедно с онова дете, отраснало в киносалона на баща си, за което споменах по-горе. Всичко е част от признанието. Част от Австралия-та на Баз Лурман. И наистина не разбирам как точно успява да е лошо.

Критиците казват, жанрът бил объркан и неопределяем. Поомесен е, да. Аз обаче, с редки изключения, не смятам затварянето в тесни рамки за предимство, а прекрачването на граници – за недостатък. Откровено комични елементи са разбъркани с романтика и драма. Има напрежение, интрига, сблъсъци, но те не натоварват и цялостно филмът остава лежерен, въпреки че не му липсват напечени моменти. Освен това е изключително наситен с мелодия, не буквално, а някак, като от всяка сцена да трепти желание за музика. Казано накратко, „Австралия” изглежда точно така, както трябва да изглежда немюзикъл, направен от режисьор на мюзикъли. От добър режисьор на мюзикъли, който освен това е луд по „филмите от едно време”. А ако някой очаква от „Австралия” само най-обикновено, чисто приключение – ок, той си е чисто приключение (какво пък им е на приключенията?!), макар не чак толкова обикновено и е чудесно забавление.

Структурата била нестройна. Хмм. Много странно, но точно построяването на филма, заедно с наситената му музикалност, бяха нещата, който ме плениха на абсолютно първосигнално ниво. Да започнеш с тежките дни, да минеш през заслуженото щастие точно като от финал на приказка и внезапно пак да се върнеш към тежките дни най-малкото е нестандартно и само заради това заслужава внимание. Дори и да не следваше така хубаво австралийската метеорология - сезонът на слънцето и жегите е време за справяне, за преживяване; после идва краткият дъждовен период, когато всичко цъфти и избуява, докато лятото не се стовари обратно. При това с неочакваното обръщане нагоре с краката на клишето слънце – радост, дъжд – тъга.

И накрая. Прочетох някъде, че сцената с втурналото се към пропастта стадо била една от най-нелепите за годината. Признавам откровено, че срещу това дори не мога да измисля разумни аргументи. Дано някой не се обиди, но за мен трябва просто да си повреден, за да го мислиш искрено. На мен сърцето ми щеше да спре (а Боби щеше да счупи ръката на любимия си от стискане). Не само в тази сцена, но начело с нея, от всички ъгълчета на филма са процежда едно фино, меко вълшебничество (mind the difference: вълшебничеството не е като вълшебството; вълшебничеството е magic craftsmanship, него някой го твори, измагьосва го; вълшебството просто съществува само по себе си – бел. ав.). В същото време камерата не е виртуозна за сметка на истинността на пейзажите, не е красива заради спиращи дъха операторски трикове, а по начина, по който е красиво да гледаш отвисоко пищни природни картини. Комбинацията на магичност, която се посипва върху целия сюжет точно като ситния прах на австралийската пустош, с успокояващо-реалистичния изглед на същата тая пустош прави филма … все едно се е родил изпод перото на някакъв аборигенски Маркес.

Всъщност филмът не е чак толкова онеправдан, колкото изглежда от написаното дотук, за него има и много положителни мнения, но просто на мен процентът на недоволните ми изглежда несправедлив, а фокусът на критиките - изместен. Този филм е много личен. Той е отдаване на почит към нещата, които са оказали най-силно влияние върху живота и работата на един човек. И подобно на ситуацията с „Властелинът на пръстените”, тази страна, макар силно некинаджийска, според мен е най-важната му. Страната, според която е редно да бъде възприеман и преценяван, ако иска човек да го разбере правилно.

Дори и нищо друго да нямаше, „Австралия” си струва и само заради ужасно красивата реплика на Нула към лейди Ашли: „I’ll sing you to me”. :)

***

Заглавието на поста се пее на няколко пъти във филма – това е най-популярната песен от мюзикъла „Магьосникът от Оз”, която до ден днешен се изпълнява в какви ли не варианти. Понеже любимият ми сред тях на изпълнителя с непроизносимото име Израел Някойси не е достъпен, ето един пак чудесен на Нора Джоунс.

Баз Лурман е заснел шест алтернативни финала. Сигурна съм, че единият от тях е финалът на „Отвъд Африка”. Филмът наистина може да завърши по много начини. Вариантът, който е приет за окончателен, е избран от продуцентите. Ако зависело от режисьора – изборът щял да бъде друг.

Първоначално Лурман много искал Ръсел Кроу за ролята на Каубоя, но нещо не се разбрали. Жалко. Щеше да е по-добре. Не, че Хю Джакман е лош, но Кроу е просто тооолкова подходящ…

Happy New Top 100!

Нещо забавно, като за начало на годината. В този период равносметките стават особено модни. Тъй като не можах да равносметна нищо по свое хрумване, мисля безсрамно да изплагиатствам една класация на английското филмово списание Empire, за която вече може и да сте прочели – интересна, хубаво направена и с точното количество глупости в нея, за да и предадат цвят. :) Състезанието е за стоте най-запомнящи филмови персонажи в киното изобщо, а кампанията по допитването била доста широка. Топ 10 с наш (императорското „наш”) коментар:

10. "A man that doesn't spend time with his family can never be a real man." Vito Corleone

Played By: Marlon Brando

Film: The Godfather

Марлон Брандо вероятно е бил голям култ преди 30 години. Но аз не помня, защото не съм била родена. И ми е малко прашна цялата работа, позахабена от времето и промените, които киното е преживяло (както ще каже самият Инди, няколоко реда по-надолу: „Не е от изминалите години, мила, а от изминатото разстояние. ”). Пък и не ми стигнаха съвсем силите да му схвана целия куулнес на този филм, съответно герой.

9. “Get away from her, you bitch!" Ellen Ripley

Played By: Sigourney Weaver

Film: Alien 1-4

Добре де, може ли единственият женски персонаж успял да докопа предни позиции в суровите киномански сърца да е нежената Елън Рипли?! Но си е истина - Елън Рипли е просто колосално внушителен неженски персонаж.

8. "I think we've all arrived at a very special place. Spiritually, ecumenically, grammatically." Captain Jack Sparrow

Played By: Johnny Depp

Film: Pirates Of The Caribbean 1-3

Склонна съм да се съглася, че Джак Спароу е уникален чешит. Имаше един момент в третата част, мисля, на който се смях много шумно и невъзпитано приблизително 5 минути и после през целия филм, като си го припомнех, започвах пак… Но чак топ 10? Да не забравяме все пак, че пиратството ограбва.

7. "Yeah, well, that's just, like... your opinion, man." The Dude

Played By: Jeff Bridges

Film: The Big Lebowski

Джеф Бридижис си е пич – обявила съм това за факт още от “Кралят на рибарите” насам. Пича, от своя страна, е най-яркият, колоритен и любим герой на страхотния сценарен Коен-тандем и си заслужава всяка точка, която е получил.

6. "It's not the years, honey - it's the mileage." Indiana Jones

Played By: Harrison Ford

Film: Raiders Of The Lost Ark

Стига вече fortune and glory, kid… (сега ако отнякъде се появи и Хан Соло, вече няма да знам какво да си мисля за иначе толкова симпатичните британци). “Това е, защото не си момченце” - обобщи конфликтната ситуацията един разбиращ човек.

5. "I do wish we could chat longer, but I'm having an old friend for dinner." Dr. Hannibal Lecter

Played By: Sir Anthony Hopkins

Film: The Silence Of The Lambs, Hannibal, Red Dragon

Един от четиримата най-велики злодей, излизали изпод ръцете на киното. Обещавам ви до края на този пост да се сблъскате и с останалите трима. Creepy...

4. "Hokey religions and ancient weapons are no match for a good blaster at your side, kid." Han Solo

Played By: Harrison Ford

Film: Star Wars

Не съм момченце и това си е. Остава ми само тихо да си гледам футбол. А да, наистина, не знам вече какво да си мисля за иначе толкова симпатичните британци. Добре, че поне са дали на света Ливърпул (Ливърпул не e име на град, нали е ясно?).

3. "I'm an agent of chaos." The Joker

Played By: Heath Ledger

Film: The Dark Knight

Ужасно много талант в тази роля, в този ужасен герой. Винаги ми е тъжно като го видя.

2. "I find your lack of faith disturbing." Darth Vader

Played By: David Prowse / James Earl Jones (voice)

Film: Star Wars

Ок, тук, за разлика от №4, съм съгласна. Признавам си, че аз съм едно от онези деца в Галактиката, които неведнъж са чували онзи глас да им диша застрашително в тила. A message from the dark side this is.

Ааaand, the winner…

1. "You're not your job. You're not how much money you have in the bank. You're not the car you drive. You're not the contents of your wallet. You're not your fucking khakis. You're the all-singing, all-dancing crap of the world." Tyler Durden

Played By: Brad Pitt

Film: Fight Club

Ако е вярно твърдението, че Дейвид Финчър е един от най-значимите и стилни режисьори на „новото” кино, а Тайлър Дърдън е неговото най-знаменателно чедо, то няма нищо нелогично в това класиране. А твърдението е вярно. Без значение, че е възможно да e само на един Бенджамин Бътън разстояние да се промени съществено като “един от” отиде да седи не след Дейвид Финчър, а след Тайлър Дърдън. В случай, че никой не разбра какво искам да кажа, ето го синтезирано – стискаме палци г-н Финчър да отвее всичко/и по пътя на нераздадените филмови награди. :)

***

И понеже просто така да преразказвам ми е леко скучно (пък и ме гложди усещане за несправедливост – повтарям, как може единственият женски образ да е нежената, или дори ажената Елън Рипли?! И да няма нито една Кейт Бланшет, дори в стотицата?! А?!), Еmpire получават две поправки и две кралици Елизабет от мен.

А. Номер 10 отпада, за да влезе на негово място:

„It seems that envy is my sin.” John Doe

Played By: Kevin Spacey

Film: Se7en

Финалът на "Седем" е един от най-съвършените завършеци на филм, които киното помни. Той е шедьовър, след който не можеш да говориш (обещавам да се напъна до края на този пост да не правя повече такива генерализации). С около 15 минутното си присъствие във филма, концентрирано именно във финала, Джон Доу е сред основните причини за това.

B. Номер 46 и номер 4 си сменят местата, така вместо невзрачния Хан Соло получаваме:

"Call it, friend-o." Anton Chigurh

Played By: Javier Bardem

Film: No Country For Old Men

Нали обещах, че ще ги видите и четиримата? Между другото, ако трябва да направя вътрешна класация в света на измисленото злодейство, героят на Коенови (и на Кормак МакКарти) определено ще я оглави.

C. Махаме Инди (номер 6), за да направи място на:

„I know something of a woman in a man's profession. Yes, by God, I do know about that.” Queen Elizabeth I

Played By: Dame Judi Dench

Film: Shakespeare in Love

Интензитетът на тази героиня е обратно пропорционален на екранното й време (мисля, че ролята е приблизително 7 минутна ). Не знам дали има човек, който да не си спомня първо нея, когато си помисли за „Влюбеният Шекспир”. Лейди Джуди Денч е фантастична. Истинска кралица.

D. Пиратският Капитан да ходи някъде по-назад, с благородната цел да има Кейт Бланшет в десетката:

„Observe, Lord Burghley, I am married... to England.” Queen Elizabeth I

Played By: Cate Blanchett

Film: Elizabeth, Elizabeth: The Golden Age

Двете части на „Елизабет” са впечатляващи почти-моноспектакли. Когато бях в Лондон, в Уестминстърското Абатство при гробницата на Мери и Елизабет някой разказваше историята им и в един момент осъзнах, че през цялото време си мисля всъщност за Кейт Бланшет. След като го споделих, се оказа, че не съм само аз. Това не е чак толкова странно. Но със сигурност е показателно за силата на образа. Кейт също е кралица, елфска включително. Освен това ми е любимата актриса.

***

Пълната класация с истинските :) коментари - тук.

Чудни филми, книги, музики, работи да се случват на всички през вече остарялата с половин месец година. :)