As the world rolls round

Cloud Atlas by David Mitchell

"Some kind of change, some kind of spinning away

With every single line moving further out in time"

Sugar Ray „Spinning Away”

Англоезичната литературна атмосфера през 2008-2009 г. (в по-тесен смисъл частта от нея, която представляват моите англоезични библиофили) се отличаваше предимно с наличието на високи емисии Роберто Боланьо и Дейвид Мичъл. Имената Им се повтаряха като мантри, за книгите Им се пишеше повече отколкото за неиздададения роман на Набоков, възторзите се предаваха като вирусен щам. Роберто Боланьо не ми е на дневен ред засега, но по повод Дейвид Мичъл, написах на един приятел, че ако още веднъж някой каже колко гениален е Мичъл и колко феноменална „Cloud Atlas”, никога няма да я прочета, кълна се, защото просто вече ужасно ми омръзнахте с тоя overhypе, а и видя какво стана с Мураками! На което ми бе отговорено, че заради такова скверно дело съм щяла да се пържа в огъня на непрочетените страници в книжния ад. Или някаква подобна глупост. Ето как – макар че зареденото с чужди възторзи небе заплашваше да се стовари с трясък на площада – аз все пак се залових с картата на облаците, защото реших за всеки случай да не рискувам тая работа с книжния ад.

И както обикновено не се случва в ситуации като гореописаната, реалностите не се оказаха по-немощни от очакванията, подготовката за възприемането не замъгли самото възприемане, масовите реакции не се оказаха коленен рефлекс. С други думи, “Cloud Atlas” не ме разочарова. Нещо повече, Дейвид Мичъл може би наистина е гениален. :) А това изказване може дори да не е преувеличено, ако в страната на гениите освен за труднодостъпни светореорганизиращи умове има място и за просто нахално талантливи творци, които приканват, приласкават в колоритните си умни светове така, че ти се ще да останеш.

photo: Glenn Lowson, National Post

Дейвид Мичъл е на 40 години, написал е четири романа, окичени с куп признания от всякакъв вид и калибър, и с определена немалка част от света влюбена във всеки един от тях. Три номинации за Букър (това, че „Cloud Atlas” не го е спечелил, е поредният пример за готовността на журито на една от най-престижните литературни награди да действа скучно, предразсъдъчно и предвидимо ). Шортлист за „Небюла” и „Артър Кларк” за 2004 година отново за „Cloud Atlas” (защо чак сега книгата набра толкова голяма скорост е интересен, но отделен въпрос). Но най-важно от всичко е, че господин Мичъл и неговите впечатляващи творби са явно една от най-подло и изкусно пазените от България британски литературни тайни.

Сега. Какво толкова е „Cloud Atlas”. Ами доста неща, поне шест на пръв поглед. Но най-вече е виртуозен. Виртуозен в писателско отношение. От онези модерни днешни прози, в които структурата е част от разказа и неговия смисъл. Всичко започва от формата, макар да не приключва там. Фасетъчният наратив е добре отработен модел във всички книги на Мичъл, но тук е доведен до нова вселена от оригиналност и взаимосвързаност - вътре в себе си и с множество произведения извън. Наричат го кукли матрьошки. Доста неточно, защото това сравнение създава невярна представа за по-голяма история, която обхваща и скрива в себе си друга, по-малка, тя пък трета, още по-малка и така… Не. Представете си, че трябва да изкатерите пирамида (e, не точно пирамида, мислете фигуративно :). Пътят нагоре е съставен от прикачени един към друг сегменти-разкази, подредени хронологично от 19 век до далечното бъдеще, които започват от някъде и свършват никъде – върви си читателят през една история, тя внезапно свършва и започва нова, в друго време и на друго място. На върха на пирамидата е последният, шести подразказ, единствен той не е счупен на две. После, спускайки се надолу по огледалния склон, ще трябва в обратен ред да съберете завършеците на историите, точно от мястото, откъдето всяка една е била насилствено прекъсната, понякога буквално в средата на изречението, заради скока във времето. Накрая на пътя ще стане ясно каква е спойката между отделните сегменти. Или поне ще стане ясно донякъде. С други думи „Cloud Atlas” не е просто една книга. Той е музикално произведение в шест части: 'each in its own language of key, scale, and color. In the first set, each solo is interrupted by its successor; in the second, each interruption is recontinued, in order'.

1. Средата на 19ти век. Южен Пасифик. Приключенски роман. Пиано.

Всичко започва с морското пътешествие на американския нотариус Адам (как иначе?) Юинг около островите до Нова Зеландия. В дневника си той разказва за странните диви места, за срещите с туземците, за насилственото претопяване на едно племе от друго, за влиянието на ‘бялата’ цивилизация, както и за ежедневните си неволи на кораба „Prophetess”.

2. 1930 г. Белгия. Епистоларен Роман. Кларинет.

Тук имаме един млад англичанин – циничен, очарователен, арогантен, лишен от наследство, бисексуален, измамник. По съвместителство – ужасно талантлив музикант. Бягайки от дълговете си в посока Белгия, Робърт Фробишър разказва в серия писма до любовника си в Англия за замисъла и реализацията на плана си да се домогне до прочут, но много болен композитор; да му стане музикален чирак; да се възползва по какъвто начин намери от известността му, богатството му, къщата му, жените му; да напише творбата на живота си – „Cloud Atlas Sextet”.

3. 1970 г. Калифорния. Корпоративен трилър. Виолончело.

Журналистка от второразредно списание случайно попада на възрастен физик, който я пуска по следите на опасните нарушения на огромна енергийна компания и това задвижва серия от разкрития, среднощни гонитби и престрелки, корпоративни лицемерия, бягства и убийства.

4. Наши дни. Англия. Фарс. Флейта

и феноменалните неразбории, недоразумения и абсурди, в които се забърква полу-банкрутиралият лондонски издател Тимъти Кавендиш.

5. Близкото бъдеще. Корея. Антиутопия. Обой.

В близкото бъдеще консуматорското човечество естествено е достигнало до плутократична държавна уредба, в която животът и обществото са напълно подчинени на корпорациите. Хората от висшата класа се наричат 'клиенти' и за доброто им обслужване са грижат огромна кохорта клонинги – 'служители'. Това е едно изключително интересно общество на прикрито робовладелство, обожествяване на фирмени лога, превръщане на търговски марки в нарицателни (думата за телевизор е 'сони', за обувки - 'найк', за кола – 'форд' и т.н.), от което косата ти настръхва.

6. Далечното бъдеще. Хавай. Постапокалиптичен роман. Цигулка.

Това е историята от върха на пирамидата.Тук кръгът се затваря и цивилизацията се връща почти до мястото, от което е започнала. В своя неистов прогрес, човечеството успешно е регресирало до ниво на примитивизъм, безпаметен към 'славното' минало. Местното момче Закри разказва за живота сред природата, за сблъсъците с вражески племена, за срещата с изключително странна чужденка. И разказът му е ехо на този на Адам Юинг от 19ти век.

Да разказвам „Cloud Atlas” е като да разказвам шест книги. Отделни, но не съвсем. Всяка от историите има свой собствен автентичен глас (повечето са в първо лице), свой колоритен стил, стилът на съответния разказвач, – от възпитания и тих Адам, през арогантния, но готин Робърт и свръхсмешния Кавендиш, до момчето Закри и неговия невероятeн "далечнобъдещен" английски, своя музика. Всеки сегмент се разполага в различен жанр, реализиран е в собствена оригинална форма (дневник, писма, разпит) и носи максимално автентичната (предполагаема) атмосфера на съответната епоха. Всеки е по различен начин функционален за романа – частта на Адам Юинг например носи много голямо количество от идейната спойка на книгата. Композиторът Робърт Фробишър неслучайно е най-плътният и внимателно реализиран герой. Все пак на него се пада задачата да сътвори романа във вид на музикално произведение и честта да изкаже гласно опасенията на собствения си автор за резултата от това амбициозно начинание: 'Revolutionary or gimmicky? Shan't know until it's finished, and by then it'll be too late.' Робовладелческото, свръконсуматорско общество от близкото бъдеще пък е с най-силната история и най-интензивното проявление на една от основните за романа теми.

Мичъл успява да прескача през епохи – времеви и литературни, изключително добре скрит зад героите си. И все пак, все едно за да не се изгуби в ефектните метаморфози на собствения си свят, авторът е създал и нещо като фина физическа връзка между тях. Освен че едно родилно петно във формата на комета се прехвъля от рамо на рамо през годините, всеки сегмент крие и странно малки огледалца, които не просто отразяват част от предходните събития, но и мимоходом разкриват нещо ново за тях. Дневникът на Адам от първата история попада в ръцете на Робърт Фробишър от втората. Младият любовник на Робърт пък е възрастният физик, от когото тръгва разплитането на корпоративния скандал от третата. Романизирана версия на същия този сканадал от своя страна се озовава на издателското бюро на Тимъти Кавендиш и така нататък. Сцени се оглеждат в миналото. Този сложно замислен и елегантно реализиран план има един особено силен ефект – дава на човешките истории (легенди, митове, значителни или не ситуации или просто нечии случайни разкази, независимо колко са достоверни) магическата способност да бъдат свързващо звено между епохите. Превръща ги в нещо, което крепи човечеството цяло и единява световете в колективно съзнание. То крепи и романа цял, защото темата за паметта и историята е излята дълбоко в неговия фундамент.

Елементи от ницшеанската философия за цивилизацията, която не се развива хронологично, а просто преповтаря себе си (т.нар. eternal recurrence), изящно примесени с източните концепиции за прераждането (Мичъл дълги години е живял в Япония), се носи под повърхността на романа. То какво ли няма под повърхността й на тази книга. В текстурата на разказа е вплетена мрежа от влияния, признания и препратки - към книги, филми, литературни течения – някои съвсем буквални, други впечатляващо елегантни, трети вероятно изобщо не съм могла да схвана. От откровения Мелвил в морската история и кингслиеймиските комедии в преживелиците на Кавендиш, до пресъздаване на сцени от Абсолвентът и Сойлънт Грийн и вкарани разни чужди "реплики" в средата на изречението. Антиутопичният разказ създава силно усещане за нещо средно между „Прекрасният нов свят” на Хъксли и „The Handmaid’s Tale” на Маргарет Атууд. Докато четях постапокалиптичната идилия си мислех за „The Einstein Intersection” на Дилейни, а самият Мичъл разказва за силното влияние там на култовата за поджанра класика на Ръсел Хобан "Riddley Walker". Събитията от музикантския разказ бегло ползват за свой източник истинската история на композитора Фредерик Делиус и неговия помощник Ерик Фенби. Първият сегмент е вдъхновен и подсилен научно от антропологичното изследване на Джаред Даймънд "Guns, Germs, and Steel: The Fates of Human Societies". И разбира се, сглобката на всички неща, както неведнъж авторът е признавал, е поклон към Итало Калвино и е в известен смисъл завършек на неговия „Ако пътник в зимна нощ”, изграден само от началата на поредица истории.

На фона на това главозамайващо изброяване трябва да кажа, че Cloud Atlas не е просто упражнение по стил и ерудиция, а упражнение по стил е ерудиция, което служи ефективно на комплекс от идеи. Подобно на въпроса за "паметта на света", от разказ в разказ се вмъкват и различни експлоатации на темите за силата на езика, неизменното желание за власт, динамиката на отношенията индивидуално и колективно съзнание, зависимостите в триадата бъдеще-настояще-минало.

‘Може би всички човешки взаимодействия са свързани с искането и получаването. Това не е непременно толкова лошо, колкото звучи – последица на получаването би могло да бъде даването, до което пък в известен смисъл се свежда любовта’, казва в едно интервю Дейвид Мичъл. С което обобщава може би най-основните свръзки между шестте сегмента. До какво води хищническият инстинкт у човек през всички времена и докъде ще доведе цялото човечество в края на времето? Какво и колко трябва да бъде изгубено, за да се родят любовта и близостта, какви форми могат да приемат те и доколко могат да се противопоставят?

"Cloud Atlas" със сигурност не е съвършен роман. Всъщност той е страхотен, не въпреки, а заедно с няколкото си малки слабости. Да попаднеш на тази книга е като да те пускат в различни места, по различно време, в разгара на различни събития от всевъзможен калибър, а в края да те отдалечат в космоса, за да видиш как Земята, заедно с всичките прекрасни нови светове по нея, прави един пълен оборот, само че наобратно. И макар че точно тази вселена може вече никога да не види нов изгрев, както казва Артър Кларк - някъде другаде звездите са още млади, грее утринна зора и един ден човекът отново ще тръгне по пътеката, която някога е утъпкал.

***

Всички, които успяха да стигнат до края на този опус, получават за награда: Spinning Away, пренаправена от Sugar Ray все едно специално за „Cloud Atlas”. Плюс хубавата новина, че вторите по култовост братя в кино-индустрията – Уашовски, са се заели с екранизацията на романа.

This is not a sitcom - where everything’s alright

…this is not a prison - with terror through the night

Richard Kelly's 'Donnie Darko'
Tomas Alfredson's 'Let the Right One In'
John Crowley's 'Boy A'


Три начални сцени. В първата едно момче (тийнейджър) се събужда на асфалта и се усмихва разбиращо насред запустяло шосе, утринен сумрак, хълмове, дървета, камънак, захвърлено наблизо колело и "Never Tear Us Apart" на INXS. Във втората едно бледо, русо, почти прозрачно момче (пред-тийнейджърска възраст) опира длан в прозорец, който гледа към запустял, заснежен вътрешен двор на сграда и казва „Squeal, squeal like a pig!”. Третата – в аскетична, клаустрофобична стая – може би затвор? – мъж подарява на едно момче (след-тийнейджърска възраст) нещо явно много ценно, защото лицето и очите на момчето се напрягат, за да сдържат сълзите на благодарност; подаръкът е… маратонки.

Много си мислех за „Дони Дарко” (първата сцена), докато гледах наскоро шведския „Let the Right One In” (втората сцена). После си мислех и за двата, докато гледах британския “Boy A” (третата сцена). Великолепни начала – настоятелни, приковаващи, предвещаващи настроение и усещания.

Откъде идват мисловните мостове между трите филма? От града, училището, семейството, предградията и порастването... порастването в предградията. От мрака, който настъпва от стените на града към мислите и душите на децата, или пък е в мислите и душите на децата и настъпва навън, към стените на града. “Suburban” и “coming-of-age” драмите са се оформили в нещо като отделни поджанрове, които тук са обединени в едно. Но всъщност и трите филма са само в известен смисъл това и съдържат в себе си още доста смисли.

all around me are familiar faces
worn out places, worn out faces
bright and early for the daily races
going no where, going no where

От заснежените крайни квартали на Стокхолм, през влажния Манчестър и подредените семейни къщички на Мидълсекс, Вирджиния, ясно е, че движещият механизъм е неосъзнатата, мълчалива битка, която водят трите момчета (и още няколко герои около тях) с общността, на която едновременно принадлежат и не принадлежат. Но по-важен в случая е механизмът на режисьорите (сценаристите) - как традиционният случай на „социалния аутсайдер на крехка възраст” получава неочаквана, интригуваща и в два от случаите напълно неконвенционална обвивка и така се превръща в съвсем нова история – фантастичен разказ за пътуване във времето, хорър разказ за вампири, или просто разказ, в който битките са приключили и е дошъл ред на последиците.

В „Дони Дарко” емоционално-нестабилният, интелигентен над средното ниво и ходещ насън Дони се среща една нощ със зловещо нещо, което прилича на човек в заешки костюм – Франк. Франк го предупреждава, че светът ще свърши след 28 дни, 6 часа, 42 минути и 12 секунди. Странни събития започват да се случват (Кели избира интересна наративна техника, за да ги достави до зрителя), Дони все така се чувства ненамясто в училище и вкъщи; срещите с Франк продължават, както и тези с психоаналитика; появява се книгата с откачените теории за пътуване във времето на Робърта Спероу, която може би е е лудата баба от съседната къща; появява се и момиче, с което Дони може да говори на един език. Малкият свят на Дони се променя, а с него може би и големият.

В „Let the Right One In” 12 годишният Оскар живее в градско и човешко обкръжение, излязло все едно директно от главата на Аки Кауризмаки – студено, лишено от емоции, самотно, безпаметно, безсмислено. Той е плахо, затворено и системно малтретирано от училищните съдистчета дете. После обаче се появява странната малка Ели, която му е някак близка, макар че не е съвсем момиче, не е и съвсем човек, храни се с кръв, не може да излиза на светло и се катери по външните стени на сградите. Малкият свят на Оскар се променя, макар големият свят да е все така сив и враждебен.

Let the right one in
Let the old dreams die
Let the wrong ones go
They cannot, they cannot
They cannot do what you want them to do

Двата филма правят нещо много интересно, взимат особено емблематичен елемент на съответния жанр и го претопяват в своите символистични цели. Традиционното за фантастиката пътуване във времето си има собствена, изцяло нова концепция в „Дони Дарко”– тази от книгата на Робърта Спероу. В същото време несъвместимостта на Дони с обкръжаващия го свят не е нищо повече от пътуване във времето – той е някъде по-напред, обитава пространство, до което другите още не са достигнали. „Let the Right One In” пък изобщо не се притеснява да използва един от най-експлоатираните „вампирски” митове – този, че вампирът не може да влезе при човек, ако не бъде поканен. Но го превръща в леко зловещ, но иначе чудесен символ на близостта и допускането.

Утвърденият „холдън-колфийлдов” архетип е вече толкова пъти прекрояван и от литературата, и от киното. Той сам по себе си е сложна и заплетена история, която може да се интерпретира (говорейки за литература, сещам се сега за Филип Джиан и безпощадната дисекция на неговите напълно и безвъзвратно изгубени тийнейджъри от богаташкия хълм в „Нечистота”. Или пък за Теодора Димова и трескавите й опити да намери обяснение, и оттам да защити своите деца в „Майките”). Но в тези два филма има още нещо, много ценно. Разбира се, че фантастичният, съответно хорър елементът са мимикрия на отчуждеността, различността и събраната агресия, но макар алегорията да е повече от явна, нито един от двата сценария не посяга към истинността на историята си. Щеше да е много удобно и лесно да ни бъде ясно подсказано, че това, което се случва в „Дони Дарко”, се случва, просто защото Дони е спрял да пие хапчетата си. Или пък, че ставащото в „Let the Right One In” е просто изопачена от детското въображение интерпретация на натрупания гняв. Само че в единия случай имаме стройна теория на пътуванията във времето със схеми, изчисления и уравнения. А в другия – съвсем реални хора биват убити и съвсем реално им бива източена кръвта.

Всичко казано до момента не подготвя особено добре за забавната страна във филмите. Тя е доста дълбоко заровена в „Let the Right One In” и точно толкова мрачна, колкото трябва, за да подхожда на цялостния цвят на филма, но я има все пак (сцената с пудела в гората, примерно). „Дони Дарко” обаче е замислен да да бъде шантаво-забавен, без в никакъв случай да е смешен. Може би тъкмо това, че е елегантно изплъзваща се от конвенционалните трактовки сатира за лудостта,  е едно от нещата, които правят този филм толкова успешен. Страхотно е как абсурдни ситуации, комични реакции, хиперболизирано поведение и т.н. щуротии се самокомпозират накрая в една тъжна и ужасно самотна симфония.

По попкултурния си контекст двата филма също си приличат. С уговорката, че в „Дони Дарко” той е много по-засилен. Цялата вампирска митология си е чиста поп-култура. Но в "Let the Right One In" Томас Алфредсон я използва наистина оригинално. Популярното поверие за отражението например буквално се е преврърнало в композиционен елемент на филма и във всеки момент отнякъде някоя отразяваща повърхност може да (или да не) отрази по болезнено красив начин нещо. Ричард Кели пък вплита в разказа си и безброй елегантни отпратки към други филми (тези към "E.T." и "Лолита" са ми особено любими), пълно е с трудно забележими, но важни малки нещица. Вниманието му към детайла е почти любовно. Не всичко има скрит смисъл, но всичко може да има скрит смисъл. Затова потенциалът на нито една сцена не бива да бъде пропилян. Трябва да влезеш вътре в нея, да се разходиш по коридора, в стаята, на поляната пред къщата, да направиш връзките, да разгадаеш контекста и може би да откриеш още скрити възможности. Кели кара зрителя си широко да отвори очи и да внимава за всеки надпис, всяка фигурка на заек, която случайно се търкаля по-масата, или за всяка думичка от текста на песента, която в момeнта звучи.

Ah, let the right one slip in, slip in, slip in. And when at last it does, I'd say you were within your rights to bite the right one and say: "what kept you so long ?", пее Мориси в песента, от която е взето заглавието на „Let the Right One In”, (макар самата тя да не присъства във филма). Музиката е много важна. И двата филма имат въздействащ и добре премерен саундтрак. Песните, които звучат в „Дони Дарко”, отделно от инструменталните композиции на Майкъл Андрюс (които малко се сливат една в друга), са част от цялостната концепция за осемдесетарска „поп”-атмосфера и изключително плътно прилягат към прикрепената им сцена. Интересно е, че за финала Ричард Кели е искал да използва “MLK” на U2, но добре че не са са разбрали за правата, защото иначе как щеше да стане великолепният акустичен кавър на „Mad World ” (Tears for Fears), направен от Гари Джулс, емблема както на самия филм, така и на различността и отчуждението.

their tears are filling up their glasses
no expression, no expression
hide my head i wanna drown my sorrow
no tomorrow, no tomorrow

„Boy A” на Джон Кроули се случва след това. Дори съвсем буквално – действието му се развива в наши дни, а това на „Let the Right One In” и „Дони Дарко” – през 80-те. Но и иначе - той показва как изглежда светът после, какви са последствията. Има ли утре или обърканото, гневно и самотно хлапе винаги ще бъде жертва на вчерашния си ден. Филмът е адаптация по една от най-обсъжданите книги на Острова (със същото заглавие). Разказва за появата в обществото на едно бившо дете-престъпник и настоящ млад мъж – в нов град, под ново име (“Jack's his name. He chose it himself. Few people choose their own names…Normal but cool, that's why he likes it. Jack of all trades, Jack of hearts, Jack the lad, Jack in the box…Also Jack the Ripper, he didn't spot that until later.” – това е началото на книгата), с може би загърбено детство и, да се надяваме, с нов живот. Историята е свързана с практиката в Англия излежали присъдата си малолетни престъпници да се освобождават един вид под прикритие.

Всяко от двете момчетата, за които разказвах по-горе, може да бъде младежът, който избира да се нарече Джак. Ако двете други истории трябваше да продължат, лишени от ексцентричната си обвивка, може би щяха да продължат в история, много подобна на тази на Джак. Екстремната първа любовна близост (екстремна, както заради обстоятелствата, в които се случва, така и по своята вътрешна същност), която Оскар и Дони създават, при Джак има вече по зрял характер, но е все така ексцесивна, все така е много повече алианс срещу враждебната действителност, отколкото просто връзка.

„Boy A” носи нещо от сложността и неконвеционалността на другите два филма единствено във визуално отношение – много красив е и… знам ли… техничен. Камерата се крие из какви ли не ъгълчета, за да улови най-неочаквани и често спиращи дъха погледи, профили, изражения, цветове, светлини. Всичко друго е много просто. Може на някого да изглежда твърде драматично, твърде буквално. Може да ти разбие сърцето. Всеки един от трите филма е способен на това посвоему, но „Boy A” е най-целенасочен в това си намерение.

Изпълненията на децата и младите актьори в другите два филма са забележителни (първото голямо даказателство, че Джейк Джиленхол има много голям потенциал; а пък двете малки скандинавчета ме оставят без думи с професионализма си), но все пак Джак на 26 годишния Андрю Гарфийлд е толкова интензивен, че филмът се превръща във впечатляващ моноспектакъл. Уплахата в кошутските му очи, талазите крехкост и несигурност в цялостната му стойка, уязвимостта в усмивката му – всичко, всичко в него е почти непоносимо тъжно. И изведнъж – онази ненормална, великолепна сцена, когато танцува надрусан в Манчестърския нощен клуб… Тази година ще гледаме Андрю Гарфийлд в Имаджинариума на Тери Гилиъм, а догодина в екранизацията по Казуо Ишигуро „Никога не ме оставяй”– ще играе Томи, роля, която смятам за създадена за него. С което можем да считаме, че кариерата му е вече хукнала нагоре по хълма Холивуд, в добрия смисъл. Напълно заслужено.

Трите филма завършват така, както започват - със сцена, която казва много неща и много неща оставя неказани. Част от историята на всяко от момчетата приключва, друга част продължава да се случва на следващите подобни момчета. В една от финалните сцени думата „целувка” прозвучава чрез морзови знаци.

***

Mad World на Гари Джулс от "Дони Дарко"

“Let the Right One Slip In” - песента кръсница на Morrissey. Много са важни. Особено първата.

Заглавието на постинга пък e от "Stay" на Oingo Boingо - също от саундтрака на "Дони Дарко".

…to shine on those, living in the shadow

Има толкова филми (книги/музика), които остават в периферията на информационните потоци – защото са от вече неактуални времена, или защото са немаркетингови, или кой знае защо – и така вероятността човек (особено ако е средностатистически потребител, а не фен) да попадне на тях е твърде ниска, а пък това не е хубаво, предвид, че ако би попаднал, би си казал „Защо не съм попаднал на това досега?!”

Та, понеже гледам, че днес добре ми се получават засуканите conditional-и, ще обясня намерението си за този пост с още един – 3 филма, които допускам, че може да сте пропуснали, а аз на ваше място щях да съжалявам, ако бях. По-натам ще има продължение с още три. :)

*

Evening (Когато падне мрак), 2007

Lajos Koltai

Разказът следи преходите във времето на халюцинираща/спомняща си/умираща възрастна жена. От болничната стая, живота й и живота на двете й дъщери в наши дни, към един единствен уикенд през 50те. Миналото е обител на безделие и джаз, танци и богаташко пиянстване, зелено и океан, сватби, които може би не трябва да се случват, (не)казани и (не)направени неща, несподелени любови и непредотвратени нещастия в огромните стаи на пищна лятна вила. Настоящето е обител на последствията, за които обаче никой нищо не знае.

Evening e много интересно творение. Женското актьорско присъствие е като ефектен фоерверк, от онези дето се пръскат в небето като букет – Ванеса Редгрейв, Клеър Дейнс, Мерил Стрийп, Наташа Ричардсън, Глен Клоуз плюс едно момиче, което играе героинята на Мерил Стрийп на младини и толкова чудовищно прилича на нея, че се чудиш дали това все пак не е самата Мерил Стрийп на младини. В същността си това е един доста женски филм, не само буквално. Класически романс, при това със структура, използвана вече неведнъж. Но вероятно заради това, че си има именит кинематограф за режисьор – унгарецът Лайош Колтай, филмът е нещо като визуална симфония – красотата му е класическа и неоспорима. Ако си спомняте колко наситен и плътен беше сниманият от Колтай „Малена”, може би ще си представите в известен смисъл и картинността на Evening (в Малена, между другото, дори Моника Белучи, която намирам за безогледно слаба актриса, ми харесва). Но решаващо да не е Evening просто още едни от многото подобни филми, е, че си има именит писател за сценарист. Майкъл Кънингам е успял да пренесе във филма онзи утаен в романите му трагизъм, толкова тих и органичен, че е по-близо до обикновената тъга, отколкото до мелодрамата. И така в крайна сметка Evening се е превърнал в еуфорично красива, елегична Фитцджералдиада.

П.П. А Хю Данси успява, насред купищата звездни дами около себе си, да изнесе най-силната роля във филма. Той е нещо като Орландо Блум, само че с талант и с британски чар и освен това е един от най незаслужено малко използваните от киноиндустрията млади актьори.

*

House of Sand and Fog (Къщата от пясък и мъгла), 2003

Vadim Perelman

Въпреки изключително добрата реакция на кино-общността, този великолепен дебют на режисьора от украински произход Вадим Перелман така и не събра толкова публика, колкото според мен заслужава. Аз самата, макар да знаех за него, щях да го подмина, ако Хейзъл изрично не ми го беше препоръчала.

Алкохолизирана, депресирана и изоставена съпруга (Дженифър Конъли) изгубва дома си от чиста немарливост. Полицай (Рон Елдард), който от години емоционално е бежанец от дома си, има нужда само от лекичко побутване, за да го напусне и физически. Бивш ирански полковник (Бен Кингсли) и семейството му отчаяно си търсят нов дом, в който да започнат да подреждат някак скромния си емигрантски живот в Америка и съдбата им предоставя сгоден случай. Линиите, които свързват тези три точки, се пресичат в една малка къща с далечна гледка към океана. Нечие нещастие може да бъде щастие за другиго, или … още по-голямо нещастие.

Жената може да е изгубила всичко друго, но е решена на всяка цена да се бори за къщата си. Полицаят доброволно изгубва семейството си, но е решен на всяка цена да защити новата си любов. Иранското семейство е изгубило корените си, но е решено да се бори за създаването на нови. Полковникът може да е загубил униформата си, но поне е съхранил духа и достойнството си. Полицаят може да е изгубил решителността и силата си (или по-скоро никога да не ги е имал), но поне униформата все още е готова да му послужи. Младата жена може да е изгубила близките си, но чуждестранната съпруга на натрапника в собствената й къща ще се погрижи за нея, като за дъщеря. А филмът безпощадно ще разкаже за провала на добрите намерения. В къщата от пясък и мъгла всичко се разпада – животи, хора, достойнства, домове, мечти. Всички пътища от и към малката къща, а и сякаш от и към всеки друг дом на света, са задънени. Някой си тръгва доброволно, някой насилствено, някой пристига, но не може да остане, или не трябва. Всеки е чужденец навсякъде, никой не принадлежи на нищо…

Изключително интровертен филм, който протича някъде много дълбоко в сърцата и съдбите на героите.

Бен Кингсли и Дженифър Конъли (която е много близо до върха в класацията на любимите ми актриси ) са просто фантастични.

*

Running on Empty (Бягство към Живота – ако се чудите дали може да се преведе така, че да е повече обратно на оргиналното заглавие – не, не може ), 1988

Sidney Lumet

Има нещо много хубаво в непостоянството на Сидни Лъмет. Ясно е, че принадлежи към лигата на Големите. Сътворил е шедьоври като „12 Разгневени Мъже”, които са вече в учебниците. Но в същото време някак е успял да се предпази от Голямата Претенция. И често в кариерата си е правил малки, семпли филми, като че ли само за свое удоволствие. Running on Empty е някъде посредата между тези две крайности, все пак по-близо до първата.

В САЩ През 70-те, като реакция на виетнамските мракобесия, крайнолявата радикална студентска организация Weather Underground, подкрепена от харизматични личности като Тимъти Лиъри и Боб Дилън, се бори срещу Системата за своите либерални идеи с всякакви подривни средства, включително като организира серия бомбени атентати срещу правителствени сгради и банки. Филмът започва около петнадесет години след тези събития, когато една семейна двойка с двете си вече поотраснали момчета продължава да бяга от властите и да се крие из всички ъгли на страната, както и продължава да вярва, че може с действията си да промени света към по-добро (образите на Артър и Ани Поуп са изградени върху Бил Айърс и Бернадин Дорн от Weather Underground). Социалният контекст на историята обаче е само фон, тя е много лична и се занимава изключително с членовете на семейството, връзките между тях, вините и изкупленията, бягствата и завръщанията, съхраняването на идентичността в екстремни обстоятелства.

Това е един от любимите ми филми.

Защото ми напомня, че понякога simplicity is the key – колко по-лесни са били нещата за киното преди 20 години, когато всичко е могло да бъде едновременно и просто, и сполучливо. Сценарият на Running on Empty (с номинация за Оскар и Златен глобус), както и цялостната му концепция, при своята максимална изчистеност и лишеност от претенция, са нещо, което можеш лесно и дълго да помниш.

Защото, макар да разказва за четири дълбоко разстроени живота, историята се движи в нежна, странно спокойна и оптимистична посока, коренно различна от тази на предходния филм, за който писах.

Още, защото използва една от най–големите класики на седемдесетарския фолк-рок период (който е и емблематичен за тези размирни времена), на два пъти толкова работещо, че разплаква. Ето я.

И може би най-вече защото съм огромен фен на братята Финикс. Рядкост е да видиш толкова трогателно, автентично и добре обмислено „тийнейджърско” представяне, като това на тогава 18 годишния Ривър Финикс в Running on Empty, още повече, че coming-of-age ролите поначало са трудни. Със сигурност съм пристрастна, но в личната ми класация го надминава само едно, пет години по-късно, след което половината свят ще реши, че един от най-значимите днешни актьори – тогава на 19 – наистина е идиот. И пак ми се струва, че повече има къде да се заловиш, за да изиграеш идиот, отколкото напълно обикновено, добро, нормално момче, което живее в ненормални условия, и се бори с любовта към момиче, любовта към музиката и любовта към семейството си. Ривър Финикс има номинация за Оскар и Златен глобус за това си изпълнение, както и почти няма роля в краткия си живот и филмова кариера, която да не е посрещната възторжено (интересен факт е, че двамата с Хоакин са единствените братя, номинирани за двете награди). След като киното изгуби брат му, много се надявам поне Хоакин Финикс да се вразуми и да престане с тези кукундерски абдикации от нещото, което прави толкова добре.

Who, in realms of shade, a lyre dares to raise?

“The Einstein Intersection” by Samuel Delany

"Who, with the dead, on poppy dine,

need nevermore fear:

the true sweetness in his rhyme

shall never disappear."

Rainer Maria Rilke “The Sonnets to Orpheus”

“Go forwards, always down and never left or right.”

Theseus in the Labyrinth

Един свят пришълец се е самонастанил върху отломките от цивилизация, която хората отдавна са изоставили (дали в посока към звездите, или към царството на сенките остава загадка), защото са я изтощили до смърт. В света пришълец обаче съществува вяра, че целият живот е ритъм. А смъртта е ритъм, временно прекъснат – синкоп, преди животът да се завърне. Затова новодошлите нечовеци са се поселили в черупките от телата на напусналите земни, нарекли са се хора и са се заели със задачата да върнат ритъма, независимо колко променен би бил, използвайки завещания им материал: витаещи като призраци човешки фантазии и легенди; луди, порутени мегаполиси; тормозени от радиация хълмове и реки; мутирали джунгли, зверове, хора. И разбира се – изоставеното величие на The great Rock and the great Roll.

„Сечението на Айнщайн”. Чудя се как успява любимата ми книга на един от любимите ми автори за някакви 150 странички (нещо средно между роман и новела) да е толкова много неща едновременно. Приказността от първата среща с идиличния живот на ‘извънземните човеци’ в селото сред хълмовете и стадата бързо се примесва с усещане за постапокалиптика, когато читателят разбира, че ‘земните човеци’ са напуснали телата и земята си и са оставили радиация и мутации. Фантастични и фентъзи елементи се придвижват по страниците ръка в ръка - някъде наблизо в спокойната природа работи мощно електирическо депо, а в дебрите на близката пещера живеят както грамаден бикоподобен звяр, така и говорещ компютър. После, когато кракът на главния герой Лобей стъпва в големия, странен град, романът придобива очертанията на нещо, което доста години по-късно може би щеше да бъде наречено New Weird. Всъщност сега, след четиридесет години, вероятно с чисто сърце романът би могъл да бъде причислен от любителите на етикетите към т.нар slipstream литература, или както Брус Стърлинг хубаво обяснява: „this kind of writing which simply makes you feel very strange”. Но „Сечението на Айнщайн” е написана през 1967 г. и просто е заредена с най-доброто, на което е била способна Новата вълна. Типично за това толкова специално за sci-fi литературата време и вълненията му, а още по-типично за самия Самюел Дилейни – романът загребва дълбоко в сериозни неща като другост, пол и сексуалност, общества и място в тях, възприемане на реалността, език, памет, митология.

Но да поговорим за митология, Лобей.

Да се вмъкнеш в тялото на чужд свят, който при това никак не е млад, означава да използваш това тяло физически, примирявайки се с факта, че е доста разнебитено. Но още повече означава, че се примиряваш да живееш с чужда история, чужди мисли и фантазии, които също са прастари, пълни с вариации, мутирали, нерядко превърнали се в противоположност на това, което са били. Минали са толкова много години, новите ‘хора’ са различни, не разпознават и не интерпретират нещата съвсем правилно и всичко така красиво се обърква… Великолепна е тази концепция на Дилейни за паметта на света и функционалността й при новата цивилизация. Древна и не чак толкова древна човешка митология заживява в неочкван вид сред пришълците. Самите пришълци се опитват да живеят в нея, защото се опитват да бъдат хора. Ако Орфическият мит е гръбнакът на романа, то останалата част от скелета я изграждат всевъзможни и често силно изопачени библейски, легендарни, приказни и попкултурни фрагменти от земната ни история. Любимата на пастирчето Лобей е убита и сърцето му се къса от мъка. Походът за нейното връщане води към царството на Хлапето Смърт, което доста прилича на wild west легендата Billy the Kid, само че е с червена коса и хриле и вероятно е убило повече хора. Самото царство пък е скрито в един странен мегаполис (това може да е любимият на автора Ню Йорк, но може и да е примерно Лас Вегас). За да научи важни за спасението на тъмнокожата си Евридика факти, Лобей трябва първо да победи звяра в римейк на една от най-красивите древногръцки истории - за Тезей, Ариадна и Лабиринта на Минотавъра. После по пътя си към града на сенките Лобей се присъеднинява към водачите на стадо дракони. Тази група странници носи комичен отглас от каубойските времена, но в нея има и нещо от легендите за нордическите богове. Част от групата са двама важни герои – Spider и Green-eye, със своя особено силен митологичен заряд. Междувременно из текста изникват образите на Елвис Пресли, Фаедра (жената на Тезей и дъщерята на Крал Минос), Малкия Джон от Шеруудската гора, Бийтълс, известната актриса от 30-те Джийн Харлоу. Появяват се библейски архетипи – Пастирът, Блудницата, Предателят, Спасителят. Дали всичко ще свърши с разпятие, както е в един друг човешки завършек и дали ще се наложи на някого да се бори с фаталното желание да се обърне и да погледне назад? Възможно е и нищо да не е такова, каквото изглежда. Действителността в този объркан свят е толкова хлъзгава. Възможно е героите да продължат да се движат пипнешком из илюзорните коридори на голeмия музей на земната памет – The great Rock and the great Roll. Но е възможно и да осъзнаят, че имат силата да творят нови реалности, нови, съвсем различни легенди. Важно е Лобей да не спира да свири вълшебни мелодии с надупченото острие на ножа си, дори когато Хлапето Смърт диша в тила му. ‘You may be Orpheus; but you may be someone else, who dares death and succeeds.’ (Отклонение. Скоро четох за някакви гностически паралели между Исус и Орфей, които до ден днешен са предмет на много спекулации. В началото на миналия век била открита плочка вероятно от 3-4ти век, изобразяваща разпнат мъж, с надпис отдолу Orpheus Bakkikus – ‘Орфей на кръста’. Чудя се дали е възможно Дилейни да е знаел за тези проучвания и да ги е пренесъл в романа си, поизменени от радиацията? Изглежда доста вероятно.)

Сред сюреалистичните, митологични събития и видения Дилейни успява да не изгуби пулса на любимите си теми. Семиотичният му размах работи с пълна сила. Езикът, думите отново създават силна връзка между човека и общността, отново имат особено значение за изграждането на системи в отношенията, свързани с пол, сексуалност, отколонения от нормата. Сексуалността се е изменила, точно както и митовете. Не се възприема и не се проявява по стария начин. Всеки носи пола си като титла пред името - Lo, La и междинното Le. Свободата във връзките се насърчава – колкото повече се разменят гените, толкова по-добре. Още по-интересна е йеррахията на другостта, която построява авторът. Пак излизат напред въпросите за страха от ‘абнормата’, за приемането и мястото й сред различните проявления на ‘нормата’. Понеже се раждат твърде много деца с мутации, разделението на functional /functional enough /unfunctional е според годността им да станат ефективна част от общността. Онези, които се считат за functional и functional enough живеят свободно заедно, но все пак към вторите отношението е малко по-специално. Определените като unfunctional живеят отделени в клетки. Появява се обаче и друга категория – different. Те са ‘годни’, но притежават някакво допълнително умение, което ги прави ‘различни’. Лобей е различен, защото може по телепатичен път да измъква музика от мислите на хората. Фриза (любимата му) също е различна. А различните са в опасност, защото Хлапето Смърт ги прибира един по един.

Сам по себе си романът също следва оригинална система. На определени места са вмъкнати извадки от дневника на Дилейни с интересни подробности за писателския процес. Бележките на автора са основите, върху които е построен самият роман, светът, в чието тяло се е заселил. А всяка отделна глава започва с цитати, вариращи от Боб Дилън до Жан-Пол Сартр – те пък са пример за разхвърляните частички спомени, върху които се гради новата митология на пришълците в „Сечението на Айнщайн”. Комуникацията между двете двойки в тази система e много интересна, макар не винаги очевидна на пръв поглед. Мythopoesis, indeed.

Ще ми се да кажа нещо и за влиянията и връзките на „The Einstein Intersection” с други творби, защото доста мислех за това, докато го препрочитах съвсем наскоро. Неочаквано спокойната постапокалптична атмосфера, както и въпросите за паметта на света и оцеляването на неговите артефакти са получили елегична интерпретация в красивата „Еngine Summer” на Джон Кроули. Ако замените ‘елегична’ и ‘поетична’, със ‘смешна’ и ‘абсурдна’, ще получите пък интерпретацията на рециклирането и връщането на стари човешки истории към нов живот от Майкъл Мууркок в разкошната му сатирична трилогия „Танцьори в края на времето”. Обърканият мъж с име на библейски герой от “Veniss Underground” на Джеф Вандермиър много напомня на Лобей, когато предприема отчаян поход към изгубената си любима в недрата на мрачния и пулсиращ мегаполис Veniss. Разбира са, тези връзки са моя спекулация и не e задължително да са продукт на някаква писателска преднамереност (макар че за Мууркок съм почти готова да се обзаложа:). Вътре в самото творчеството на Дилейни много граници се размиват, много герои и елементи крачат спокойно от едно място към друго и съответно - много от техните пътища започват или преминават през „The Einstein Intersection”. Тук като че ли напълно се избистря емблематичният образ на босоногото момче с обезобразени от хапане пръсти, което после се озовава, седейки на един крак, в не малко други истории на създателя си. Има го познатото усещане от погледа на блестящи, зелени, зелени очи, макар че Green-eye всъщност има само едно око. Има го героят писател, нищо че Spider е и много други неща освен това. Драконите тук само загряват за лова, битките и изобщо, за впечатляващата си роля в „Stars in my Pocket Like Grains of Sand”. Появява се Хлапето! При това точно същото налудно хлапе Смърт от един от най-любимите ми разкази - “Night and Love of Joe Dicostanzo”. Близнаците, които довършват изреченията си, ще минат оттук преди да се озоват в „Nova”. И пак в “Nova” Mouse ще поддържа мелодията от необичаен музикален инструмент, засвирена от Лобей. They communicate, yes, and communication was fear and retreat. The music, though! Lord, the music! All life is a rhythm. All death is a rhythm suspended, a syncopation before life resumes.

Всъщност, хубаво е да завърша с музиката. Целият роман е наситен с трептяща музикалност. От една страна заради начина, по който е написан – леещите се почти с усещане за ритъм думи, подредбата, красивите, неочаквани изречения. („Attacked by flowers, a dragon was dying.” – това съчетание от четири думи, ако щете вярвайте, е за мен едно от най-великолепните, най-пълните с творчество изречения във фантастиката. Добро доказателство за този аспект на музикалността е и оригиналното заглавие на книгата: „A Fabulous Formless Darkness” - прочетете го няколко пъти на глас и ще разберете :). От друга страна – заради самата тема за музиката в романа. Музиката, която обезсилва ‘уменията’ на Смъртта. Която е преврънала Ринго Стар в герой от преданията. Която може да те измъкне от редиците на обичайните ‘functionals’ и да те направи нещо качествено по-различно (pun intended :) – ‘а different’. Която в крайна сметка е мостът през времена и вселени между някакво обикновено момче с грамадни, непохватни крайници и жестоко изгризани нокти (включително на краката) и една от най-енигматичните и красиви фигури от човешката митология; инструментът, чрез който тези два абсурдно несъвместими образа успяват да осъществят сюреалистичната си комуникация.

За красотата и пуканките – II част

“If God had been a liberal, we wouldn’t have the Ten Commandments, we’d have the Ten Suggestions.”

Malcolm Bradbury

Продължавам оттам, където свърши предният пост – масовото изкуство, което се мъчи да бъде сериозно, британския роман, способността за постигане на добра текстура чрез правилно отмерване съставките и „За Красотата” на Зейди Смит.

Да убедиш читателя си, че една почти стокилограмова чернокожа майка и съпруга е сред най-красивите същества, които са стъпвали по земята; че интелектуалността на академичния свят може да бъде повече смешна, отколкото умна; че хип хоп-речитативите на уличните братя крият смущаваща, но прелестна поезия; казано накратко – да преразкажеш историите на Е.М.Форстър с езика на Тупак Шакур, без да преминеш границите на поносимостта – ето това е успешна „сериозна поп-култура”.

Зейди Смит обявява по супер елегантен начин, още с първото си изречение, какво е намислила и как ще се съотнася „За Красотата” с една от любимите й английски класики. „One may as well begin with Jerome's e-mails to his father” – започва романът. А ето и началото на „Хауърдс енд” за сравнение: „One may as well begin with Helen's letters to her sister”. И така, подменяйки писмата на Хелън с и-мейлите на Джеръм, Смит успява да пренапише „Хауърдс Енд” на Едуард Форстър с изразните средства на 21 век. Успява да облече едно класическо произведение в дрехите на нов субжанр и цяла нова стилистика (т. нар. „кампус роман” е оформен през годините от писатели като Кингсли Еймис, Филип Рот, Дейвид Лодж, Малкълм Бредбъри). И то без крайният резултат да е Едгар Алън По, зле гримиран като Парис Хилтън (или обратното). Нещо повече, Зейди Смит успява в най-буквалния смисъл да събере почти необятната мултикултурност на света от наши дни в един дом, построен преди сто години. За целите на „За Красотата” имението Хауърдс Енд се е пренесло в покрайнините на Бостън, в измисленото академично градче Уелингтън, което прилича подозрително много на Кеймбридж с Харвардския университет в него. Във въпросния дом живеят либералният и доста циничен британски професор по история на изкуството Хауард Белси, чернокожата му, не толкова високообразована съпруга от Флорида Кики, и трите им деца – Джеръм (настойчиво религиозен, предимно, за да дразни баща си), Зора (студент-звезда: стриктна, упорита, пробивна, амбициозна) и Леви (мечтаещ за банди, бедност и Бронкс).

Понеже изброената дотук цветност на героите се е сторила на авторката недостатъчно всеобхватна, конфликтът в романа се гради както върху отношенията вътре в семейство Белси, така и върху взаимодействията им със семейството на друг лондончанин, тъкмо пристигнал да преподава в Уелингтън. Професор Монти Кипс за разнообразие е убеден християнин с дълбоко консервативни възгледи и се мъчи да поддържа този дух и сред роднините си. Макар че самият той е чернокож, Кипс смята протръбената навред из американската земя политическа коректност за вредна и открито до арогантност се противопоставя на показния либерализъм на Източния бряг, най-вече в лицето на колегата си проф. Белси и неговите нестандартни разбиранията за творчеството на Рембранд. И на всичко отгоре Кипс има дъщеря-красавица и прелъстителка, а Белси има задръстен син. От присъствието на тези две фамилии на академична земя и от взаимодействията им едни с други и с околния, шарен свят произтичат връзки и сблъсъци, които непрекъснато преливат едни в други, разменят страните си и оформят непредвидима и сложна геометрия: бедни и заможни; черни и бели; съпрузи и съпруги; братя и сестри; родители и деца; учители и ученици; влюбени младежи и безразлични младежи; професори-либерали и професори-консерватори; хора от улицата и хора от университета; хора на красотата и хора на цинизма.

Интересно е как една привидно толкова малка общност като градчето Уелингтън може да бъде така многообразна. Някъде в основата на нещата (както е и в „Хауърдс Енд”, но с още по-широк диапазон) стоят изключително сериозни теми – класови разногласия, етнически сблъсъци, интелектуална несъвместимост, сексизъм. Но хубавото е, че няма слогани, нравоучения и бухане с чука по главата как е редно да бъде приеман света в наши дни. Темите са наистина само това – основа, върху която стоят истински отношения на истински хора. Романът се изцяло character-driven и това, че декорите му плавно се нагаждат и променят, заедно с менящите се гледни точки на героите, е сред големите успехи на Зейди Смит. Стилът и гласът й са достатъчно гъвкави и с широк диапазон, за да обхванат успешно всички неочаквани интерпретации на този малък свят, който за хладния и разсъдлив професор Белси е един, за емоционалната му съпруга много по-различен, а за хаитянските емигранти, които продават разни боклуци на улицата – съвсем друга вселена.

Не само героите, а всичко в книгата е в състояние на двойственост и противопоставяне: От най-неочаквани места бликва любов, но тя е все някак разнопосочна, неслучена. Битието на периферно присъстващата хаитянската общност е на ръба на тоталната мизерия, но има особена красота в тяхната устойчивост и желание да намерят своето място. С еднаква сила присъстват както улицата с шумната си полифония, така и университетът с тържествената си тишина. Академичната среда впечатлява ту с либерализъм и интелект, ту с нелепа неподатливост към промяна. Горкият Рембранд се люшка между това да отегчава професори и да спира дъха на студенти. Но най-интересният оксиморон е как романът със своя комичен тон, а той през повечето време си е откровена комедия, разказва историята на герои, в които, все по-различни причини, се е натрупала ужасно много тъга.

Пет-шест герои са почти равнопоставени в романното си време и заради огромните разлики в мястото и отношението им към света, оформят нещо като самостоятелни подразкази, които непрекъснато се преплитат и взаимодействат. Кики Белси е силен образ, имам чувството, че е била замислена да съдържа голяма част от красотата от заглавието и в буквалния и в другия смисъл. Предметът на раздора между двете фамилии, който в „Хауърдс Енд” е самото имение, тук е една много скъпа картина, изобразяваща хаитянска богиня на плодородието. Аналогията със самата Кики, чиято екзотична хубост е вече позабравена, е много елегантна. Въпреки че би трябвало Кики да е най-сериозният антипод на съпруга си Хауърд Белси, за мен тази й роля тихомълком е отнета от най-малкия им син Леви, който като мощно подводно течение тегли в посока, коренно различна от тази на уморения му, циничен баща. Леви е любимият ми образ в книгата – тинейджър-хубавец, с нахлупена качулка и слушалки в ушите, с безкрайно нежно и състрадателно сърце и ужасно объркана глава, пълна с оплетени понятия за принадлежност и идентичност. Това тъмнокожо дете, отгледано в интелектуална среда от бял баща, най-много от всичко иска да говори езика на черните предградия. Само че черните предградия са държава, за която му е отказана виза. Леви е концентрирал в и около себе си почти всички конфликти, които стоят в основата на романа. През книгата върви страхотен паралел с обратен знак между него и един друг герой – уличния поет Карл. За Карл пък територията на университета до последно ще си остане крайно враждебна среда, дори и талантът му да заслужава място там много повече от други. Карл като цяло е изключително важен за историята. За челите Форстър моментално става ясно, че той е чернокожа, по аполоновски красива репродукция на Ленард Баст от „Хауърдс Енд”. Но, разбира се, централно място е отредено на двамата професори. Те обаче са основно комични – академични мъже на средна възраст, които при всичката си образованост и уж широк кръгозор (особено при единия), заради идеологическите си прегради се оказват не съвсем добре подготвени за мултинационалните, мултикултурни, мултиетнически, мултирелигиозни свят и общество, в които, вместо да се нищят, обсъждат, защитават, лекуват, е най-добре просто да се живее. Така и така вече са колкото неизменен, толкова и необратим факт.

Стилът на Зейди Смит е забавен, често уличен, с брилянтни диалози и в същото време със сложно структурирана история и богат език. Писането й е точно типът, който най-много харесвам – елегантно, умно, свързано с думите, но най вече свързано с героите, независимо какви са. Хората, които измисля, са й мили, ваяни са с внимание и обич. Личи си колко си ги харесва, въпреки недостатъците, така както харесваме собствените си най-любими приятели, независимо какви досадници са понякога. В този й емпатичен подход към героите и историята критиците сравняват Смит с Шекспир.

А защо „За Красотата”? Ами, защото в общи линии всеки герой в романа и всеки читател може да открие красотата. Макар не непременно една и съща красота и не непременно на едни и същи места. Но все някъде – в рап-поезията; при окаяните хаитянски емигранти; в картина, изобразяваща тъмна богиня; в неразбраната любов; в странната топлота и близост между жените на двама враждуващи интелектуалци; в Реквиема на Моцарт; в тлъстите сълзи, търкалящи се по бузите на младеж, който не може да реши дали да бъде професорски син или брат от гетото; в усмивката на един чернокож Аполон от предградията; в едрото тяло на една бивша красавица и настояща майка и съпруга.

***

Изумително безвкусното оформление на тази толкова стилна книга (то е обида дори за самата авторка – обявена от помня ли вече кое светско английско списание беше за една от десетте най-елегантни публични личности на Острова – като си говорим за поп-култура, нали… ) се компенсира от хубавия превод. Уличен сленг, игри с думи, препратки към хип-хоп строфи, академичен изказ – всичко си е на мястото. Много приятно съм изненадана.

За красотата и пуканките - I част

“There’re a lot of odd things going on—but I feel like I’m slowly getting closer to the truth.

Actually getting closer to a metaphorical truth? Or metaphorically getting closer to an actual truth? Or maybe they supplement each other?”

Haruki Murakami “Kafka on the Shore”

*

От няколко месеца материализирам във вид на разхвърляни изречения някакви свободни мисли, провокирани по различни поводи, но насочени приблизително в една посока – поп-културата. По конкретно сериозната поп-култура, тази дето се опитва – ще се изразя може би твърде образно – без да се отказва от модните дрешки и платинените коси, да убеди света, че дипломите й по право и МИО трябва да бъдат приемани сериозно. Та в един случай сериозната поп-култура (СПК) успява и съчетанието между тези наглед несъчетаеми крайности може да е наистина чудесно, точно заради своята неочакваност. Друг път се проваля, къде тихомълком, къде направо с гръм и трясък. Най-интересното обаче е как доста често се получава така, че някои неуспешни, или поне не съвсем успешни опити смогват да наберат огромно количество фенове и популярност.

Колкото и да не си личи, всъщност в този пост ще си говорим за книги. За две книги. „За Красотата” на Зейди Смит и „Кафка на Плажа” на Харуки Мураками. Идеята не е да правя някакъв паралел между двата романа, защото такъв няма – това са просто тотално различни вселени. Дори и способната на всевъзможни измишльотини yours truly не може да направи смислено и информативно сравнение между сладолед и патладжан (отдавна си търсех повод да напиша думата патладжан, която намирам за забележително синя на цвят). Но така, както нямат нищо общо, мисля че двата романа могат добре да ми послужат за общ знаменател на мислите от горния абзац. Защото първият е ужасно интелигентен, фин, по изненадващо масов и хумористичен начин. Другият пък е доста масов, но се опитва да е интелигентен по начин, който поне за мен е твърде повърхностен, за да е убедителен.

Мураками борави добре с думите. Стилът му е динамичен и грабващ вниманието. И всъщност може би нямаше да имам никакъв проблем с тази книга ако отношенията й с читателя бяха малко по-открити и честни. Има творби, които заявяват: „ще ти подавам трудни топки, ти решаваш дали искаш да играеш”, има и други, които подхождат с: „ще играя изцяло за теб, ти решаваш дали ти се занимава с ниски топки”. Разбира се, има и позиции, които са нейде посредата. „Кафка на Плажа” обаче, вместо да е точно от тези, средните, което щеше напълно да й отива, като че ли усилено се мъчи да е от първия тип. Преструва се, че високо цени читателя си, но това усилие не е особено добре подплатено.

След издаването на „Кафка на Плажа” се нароили сайтове, в които фенове задавали безброй въпроси какво точно става в романа и искали насоки за разбирането на идеите в него. Според Мураками обаче, читателят трябвало сам да стигне до отговорите – за всеки читател можело да има различен отговор. Аз съм последният човек на света, който ще се сърди на поставянето на въпроси без готови отговори в литературата. За мен огромният проблем в „Кафка на Плажа” не е, че липсват отговори, а че липсват самите въпроси. Липсва стройна система на идеите и концепциите, която да накара всеки читател с по-укротен уклон към енигматичност, да се запита нещо по-смислено от „абе, това защо е плеснато тук?!”. Оказва се обаче, че Мистификациите (ТМ) крият толкова силно обаяние, че и сами по себе си са способни на чудеса. Както братята Нолън демонстрираха преди известно време – човек е лесноманипулируемо същество, просто защото желае да бъде излъган :).

Разбирам, че за структурирането и построяването на романа са използвани разни източни философии, както и чисто психологически елементи, свързани с функционирането на подсъзнанието, което е чудесно. После, върху тези основи почват да се вихрят едни ефектни салта – от Едиповия мит и оживелия Джони Уокър, през говорещи котки и цитиращи Хегел проститутки, геноцидния проект на Адолф Айхман, музиката на Джон Колтрейн и Шуберт, живота на Бетовен, бомбардировките над Япония, та чак до Гьоте и Франц Кафка. Допускам, че е напълно възможно толкова разпасана команда от свободни частици да бъде стегната в стройна и елегантна редица, но като че ли не това се е случило в „Кафка на Плажа”. Целият микс на естетики, комбиниран с непрекъснатото публично настояване на автора, че е едно от лицата на поп-културата, е, знам ли … self-indulgent по един насилен и неестествен начин. Пълните с прикрити концепции творби са ми безкрайно любими. Да превърнеш разказа си във възел от елементи, които хем да са достатъчно шаренки, та читателят да им се радва, хем да са доволно загадъчни – та да си блъска главата върху значението на всеки от тях, може да е част от концепция, при това доста обещаваща. Но няма как да е цялата концепция. Поне не и в моите разбирания за добро писане. Обратното означава да повярваш, че обещанието за нещо е равно на самото нещо. Асоциирам го с друг интересен феномен – странната склонност на хората да се увличат по разни афористични изказвания, които звучат красиво и подредено, но всъщност нямат абсолютно никакъв смисъл. (Имам си тук един любим календар с мисли за всеки ден от годината. Чудни са просто - не може човечеството да е закичило толкова глупости в музея на мъдростта. Ето пример от наслуки отгърната страница: „Тишината е по-мелодична от всяка песен.” Хайде сега още веднъж, само че по-бавно: Тишината… по-мелодична… Добре. Достатъчно.) Слава богу, Мураками е доста по-умел писател от един мултитиражен бразилски 'мислител', та поне е успял да се предпази от сцени, в които двама камилари се срещат в пустинята и вместо да си кажат „Здрасти, к’во прайш?” почват да цепят сентенции, коя от коя по-дълбоки. Сега, вярно, че и петнадесет годишните момчета не въртят Джон Колтрейн на Ай Пода си, колкото и върху страниците да изглежда яко и многосмислено (не, и японските не го правят, готова съм да се обзаложа), но това е далеч по-лесно за понасяне.

Има една група читатели (по-голямата), които не се интересуват истински от литературата, в смисъл – не са изкушени да ръчкат из чарковете на литературното изкуство. Същевременно са достатъчно събудени умове, за да не им се четат булевардни писаници – точно те формират значителната част от огромното фенство на тоя тип СПК-творци и книги, които почнаха да се превръщат в тенденция напоследък. Което пък е показателно за добър пазарен усет у авторите, защото професионалното писане си е и бизнес в крайна сметка. (Още един пример е направилият огромни продажби псевдо-фантастичен дебют на Одри Нифнегър “The Time Traveler’s Wife”; авторката не притежава привлекателната образност на японеца и не борави толкова добре с езика, но като цяло са в доста близки графи). Механизмът на оформянето на тази част от фенската маса не е труден за обяснение и проследяване.

Мураками и „Кафка на Плажа” обаче успяват да си намерят немалко привърженици и сред истински внимателни читатели. Такива, които стоят върху достатъчно стабилни основи от прочетено, за да не се подават лесно на манипулации. Хора, чието мнение ми е много добро мерило за качество, вече неведнъж успяха аргументирано да ми разкажат защо (и как) са впечатлени. В никакъв случай не съм се прицелила по вкуса им и не поставям под въпрос възприятията им. Magic is in the eye of the beholder – да цитирам пак споменатите по-горе братя. Това, че не виждам магия, там, където толкова хора я виждат, може би си е мой проблем, нали така? Звучи логично поне.

Мен всъщност основно ме е яд. Защото Мураками има великолепно въображение. Създал е сънна, сюреалистична атмосфера, без да изгуби ритъма на сюжета си. Изпълнението на някои сцени е кинематографично красиво в своята странност (скулпторът Джони Уокър краде души на котки, за да прави от тях флейти!). Прочетох книгата за три-четири дни и нито за момент не ми доскуча. Но накрая, с все чудесния си потенциал, „Кафка на Плажа” се превръща в голяма кутия пуканки. От карамелизраните, дето са доста вкусни, но те оставят с известно чувство за вина, след като се справиш с тях. И причината не е в друго, а точно в недобре премерените усилия на автора й да я извади от графата на масовата литература. Като цяло съм забелязала, че сякаш на японците точно добрата дозировка им липсва в по-новото изкуството, за да напипат онова незнайно нещо, което прави даден арт-продукт стилен и изящен. Със задължителните за всяко добро правило изключения, разбира се. (Длъжна съм да кажа примерно, че това особено силно не важи за може би най-потъналия в безвкусица поджанр на киното – хоръра. Точно там – ти къде го чукаш, то къде се пука, така да се каже – японците вече са доставили на света тотално нова дефиниция на изисканото страхоизвличане.)

От друга страна, с британския роман (както и с британската музика, британския клубен футбол и изобщо, с всичко британско, естествено, че преувеличавам :)) нещата са точно на обратния полюс. Там всички съставки са все едно отмервани с електронна везна. Относно здравословните за правилото изключения вече се разбрахме. За читателска радост обаче, „За Красотата” на Зейди Смит не е сред изключенията. С риск да стъпя леко, или тежко встрани от общия поп-културен тон до момента, ще отделя малко внимание на този почти съвършен роман. Само че в друг пост, съвсем скоро, че и без друго вече достатъчно се разпрострях.

“If I can't hear the music and the audience is gone…

…I will dance here on my own”

James Blunt’s Lost Souls Tour –February 22 2009, Sofia, Bulgaria

Ще ви кажа защо реших, че би било срамота да подмина концерта на Джеймс Блънт в София, без да го включвам в писмените архиви, макар че, да, знам, че да разказваш за музика и концерти е като да описваш архитектура с танц и да, знам, че това ще е поредното прекрачване на установените норми на този уж тематичен, в смисъл на двутематичен, блог. Не че не мога винаги и за всяко нещо да си намеря оправдание… (ако един ден започна да ви занимавам с тактическите замисли на Пеп Гуардиола, считайте, че и последният бастион е паднал и е време да вземете мерки за спасяването си), но ето наистина защо:

1. Повечето концерти, на който съм присъствала, остават в личната ми история с някакъв ярък таглайн. Този на Стинг беше най-емоционалният по редица причини; „Ian Anderson and Classic FM Orchestra playing Jethro Tull” беше най-впечтляващият в ъъъ.. метеорологично отношение (концерт, предвиден за открито, грандиозна гръмотевична буря, тотално удавен Пловдив, закъсали автомобили и настойчиви мантри Милият Опел да повярва, че не е кола, а лодка); този на Маркъс – един от най-виртуозните и категорично мой най-любим, ever (shame за всеки джаз фен, неслушал на живо Маркъс Милър) и т.н. Концертът на Джеймс Блънт в София пък беше сред най-впечатляващите във вокално отношение, на които съм била. И много неочакван като енергия и заряд за музикант с толкова меланхолични излъчване (на екран поне) и музика.

2. Защото през цялото си световно турне Блънт е заедно със студийните си музиканти от „All the lost souls” – Пол Биърд (клавирни и вокали), Бен Касъл (китара и вокали), Малкълм Муур (бас) и Карл Бразил (ударни), което много помага за сработеното, хармонично звучене на живо. Джеймс е еднакво атрактивен и зад китарата, и зад пианото, но явно е, че предпочита струните. В София видяхме в ръцете му цяла колекция от електрически и акустични китари (една от които беше съвсем същата като моята, йеей! :).

3. Защото има поне три странно-интересни неща, свързани с Джеймс Блънт, които искам да споделя. Това, че той е първият британски офицер, влязъл в Прищина начело на част от едиколкоси хиляди натовски умиротворители, сигурно сте го прочели или чули от най-малко 20 места (самият Джеймс много колоритно разказва как написал “No Bravery”, лежейки край танка). Това само по себе си е странно, но още по странно става, като видите как изглежда споменатият офицер – нищо воинско няма в по момчешки милия му вид. И е наистина много неочаквано да наблюдаваш как този крехък, тънък и блед мъж успява да генерира такова количество заряд, че да напълни цяла зала с него и да му остане достатъчно, за да изглежда като навит на пружини, да се движи непрекъснато, да танцува, да сменя китара след китара и пиано след китара, да говори, да вика и сред толкова много хвърлени физически сили – да пее, без да обърка нито една нота, с онзи глас, който вече му е станал търговска марка. И който странно как след толкова дълго турне все още успява да не звучи уморен. Следващото интересно нещо е, че въпросният глас явно е напълно саморасъл, без никакво генетично и възпитателно поливане. Ето какво обявява публично музикантът за семейство си и музикантското си наследство: „A long line of warriors. Savages really. Not a musical bone in any one of their bodies. The only music he (James) heard growing up was “Happy Birthday” and “Silent Night”.

4. Защото изпяха и двата албума „All the lost souls” и „Back to Bedlam” почти изцяло. Повечето песни обаче бяха с по-различен аранжимент, което се превърна в една от основните причини, както споменах вече, концертът да звучи много по-живо от тихите и нежни албуми. Докато слушах на живо „Give Me Some love”, за пръв път осъзнах колко е бийтълсова, особено с „Хей Джуд”-ските китарни рифове, които рязко променят настроението. Страхотно им се получи. И не само тя.

5. Защото огромната популярност на британеца e всъщност лесно обяснима – той не е музикант, който оре в определен коловоз, съответно и публиката му е многолика. Джеймс Блънт умее да прибавя хубава, как да я нарека… брит-фолк украса към чистото си поп звучене, подобно на чудесните Кат Стивънс и Дейвид Грей, от които ми се струва, че се е учил. Умее да звучи задавено и сърцераздирателно като Демиън Райс и, както стана ясно на концерта – умее да бъде, когато поиска, истински rocker. Мисля, че публиката, свикнала с гласа от албумите, дето аха само прилепите да го чуват, ако се покачи още малко, остана приятно изненадана от това колко добре пее Блънт и в ниския регистър. И дори говори с онзи приятен английски акцент, при който минава известно време преди да осъзнаеш, че когато пита „А ю шуу?”, всъщност не иска да узнае дали си обувка.

6. Защото пианистът Paul Beard, който, противно на очакванията, нямаше брада, се оказа симпатичен младеж, способен на чудесни, мощни беквокали. А и беше много самоотвержен – за час и половина между синтезатора и пианото сигурно му се събра изтърчано разстояние, колкото за маратонска олимпийска дисциплина.

7. Защото българската публика беше извадила специално за събитието своя възможно най-добър фалцет и звучеше хармонично и мелодично като църковен хор :)). Освен това бе вдигната трайно на крака след третата песен някъде, а подът на Зала 1 се тресеше като при земетресение (не, не е метафора, съвсем наистина се тресеше). Големите количества луди по британеца момиченца си бяха научили добре урока и не само че пискаха достойно в промеждутъците, но и пяха всички песни, без да бъркат думичките и с чудесно произношение. А бяха и заразителни на всичкото отгоре, защото и аз едва успявах да си събера гласа поне един час след края.

8.

Изпълнението на „Cuz I love you” в София (част от него - на видеото) беше по-забавно от другите, на които съм гледала запис, защото го изпяха два пъти един след друг, защото публиката се включваше много успешно по сектори, защото скоро след това Джеймс разклати заплашително пианото, на което се беше покатерил, но успя да не падне и облече фланелка на националния отбор с №9, защото в зала 1 няма ограждения, което му позволи да търчи като луд из нея и в тази връзка…

9. Защото Джеймс Блънт е от звездите, които са ок с това да ги пипат стотици екзалтирани длани. Хвърлянето в обятията на феновете в средата на „Cuz I love you” му е любим концертен номер и доказано довежда залите/стадионите по света до тотална еуфория.

10. Защото това е добър контекст да изразя неодобрението си, че една от най-хубавите и категорично моя най-любима, песни в All the lost souls - "I can’t hear the music" (не обръщайте внимание на видеото), e и една от най-незабелязваните в албума. А тя е дала името му, оттам и на цялото турне – „And when you sell your soul for a leading role,/ will The Lost Souls be forgot?”. От тази песен е и заглавието и подзаглавието на поста. В нея има развития, достойни за арт рока, а в частта „So run, Yoshimi, run./'Cause Billy's got himself a gun” пианата са просто прелестни. И пак забележителните вокали, разбира се, но те са ясни. Намирам я за особено подходяща за край на лайв, ако и да е малко тъжна. Вместо това британецът обикновено завършва концертите си, нашия включително, със суперхитовата „1973”. Която също е чудесна и хората ужасно много й се радват. А “I can’t hear the music” изобщо не е в траклиста.

11. Защото е крайно време да развенчаем две много популярни неистини:

А. Музикантът бил отпразнувал в София 28-я си рожден ден. Джеймс Блънт е бил на 28 години, когато аз съм била на 21, което, колкото и да ми е неприятно да го кажа, не беше твърде скоро (това стана малко както, когато Рабо Карабекян даваше жокер на Сърк за скритото нещо в хангара и й каза, че е по-голямо от кибритена кутия и по-малко от Юпитер).

Б. Джеймс Блънт бил британският Бек. Общото между Блънт и Бек в общи линии се изчерпва с буквата Б. Е, също така и двамата са мъже. Ок, и двамата са от онези мъже, на които остаряването им коства особено големи усилия (със същия успех Джеймс Блънт може да бъде обявен за британския Леонардо ДиКаприо). А да, и двамата ги харесвам… Добре де, съгласих се – Джеймс Блънт е британският Бек.

12. Защото единият от Двамата Апостоли каза, че това му бил сред от най-яките лайфове изобщо и айде да ходим и на концерта в Белград! А, за да каже такова нещо човекът с най-рафинираното отношение към звука и музиката, когото познавам (отношение, придобило физическите измерения на аудио техника за хиляди пари и стотици дискове, всички с платени права), значи наистина трябва да е било много яко.

13. Защото всички изречения по-горе са сътворени от човек, който само преди две-три години вероятно щеше да реагира на новината, че приятел ще ходи на концерт на някого като Джеймс Блънт с коментар от типа: „Ти още малко и на концерт на Валди Тотев ще тръгнеш”. (Валди Тотев нищо не ми е направил човекът, не знам как се превърна в нарицателно през годините; всъщност знам как, де, ама това е друга история). Как само се променят хората…

V for Vladimir

Flicks&Frags: Vladimir Nabokov’s “The Real Life of Sebastian Knight"

 I am a mirror – looking at me you see yourself

I am a mirror – every face is someone else…

… And if it's all a crazy game you don't want to play

Tell me what you can say – it's a joke, it's the truth, it's a lie.

(The Alan Parsons Project "I am a Mirror")

V. тръгва по следите на наскоро починалия си по-голям брат – прочутия англоезичен писател от руски произход Себастиан Найт, когото така и не е успял да опознае истински, с когото така и не са успели да станат близки. Да напише и разкаже на света такава история за живота на Себастиан, каквато той заслужава, се превръща в нещо като изкупителна мисия за V.

Прочутият англоезичен писател от руски произход Владимир Набоков, от своя страна, почти през целия си живот ще се опитва да подреди и разбере правилно дългогодишните си противоречиви и трудни отношения с по-малкия си брат Сергей Набоков. Може би с мисия, подобна на тази на V., през 1941 на страниците на първия си англоезичен роман Набоков тръгва на завоалиран поход за спомени – бягството от Русия, студентството в Англия, пребиваването в Германия, Сергей…

Eто как се ражда „Истинският живот на Себастиан Найт” – полуизмисленият биографичен роман на V. и полуизмисленият автобиографичен роман на Владимир.

(Малко отклонение – въпросът за двойствеността на Набоков е прекалено дълбок и сложен, за да се занимавам с него сега, но освен че е емблематична, на моменти тя е така тотално безсрамна, че ако ставаше въпрос за друг, щеше да е непростима. Неведнъж например той открито се противопоставя на естетиката на Достоевски и същевременно прозата на Достоевски има огромно влияние върху не едно от творенията му, факт, който самият Набоков не отрича. По подобен начин той не крие отчуждението между него и Сергей, държи се към брат си демонстративно снизходително, отказът да го приеме и разбере е на границата на откритата хомофобия. И в същото време написва роман, в който братското отчуждение е изстрадано дълбоко и искрено и героят е буквално посветен на идеята да го компенсира , а „Истинският живот” дори не е единствената книга, чиито страници Набоков населява със спомени за Сергей. Тази амбивалентност някак странно е неотменна част от гения на руско-английския писател.)

Двойствеността важи с пълна сила и за самия роман всъщност. Ако приемем, че тази книга е само книга, каквато тя несъмнено е, тогава нещата са прости – имаме една чудесно написана, емоционална, нещо като детективска, нещо като писателска история, с неочаквани обрати и странен финал, която върви леко и интригуващо. Ако обаче приемем, че тази книга не е просто книга, а е загадка с променящо се условие и повече от един верен отговор, каквато тя също несъмнено е, тогава става интересно, защото читателят е въвлечен в нещо като игра. Игра, изящна по набоковски, пълна с нежни и измамни връзки и уловки, които могат да изскочат отвсякъде в текста – кой е писателят, кой е по-големият брат? Кой си е заминал от този свят и кой е останал? V. прототипът на Владимир, а Себастиан на Сергей ли е, или точно обратно, изобщо някой прототип на някого ли е? Изобщо кой кой е? Само за протокола – Набоков пише първите си произведения под псевдонима V. Sirin., а в романа има момент, в който героят получава съобщение, където брат му е наречен SeVastian – това е руската транскрипция на името му, обяснява V., но дали някой ще повярва, че този епизод и срещите и размените на S и V са случайни? Целият шизофреничен сблъсък между автобиография и фикция спокойно би могъл да бъде избегнат ако читателят гледа на романа изцяло художествено. Това обаче не са всички трикове, които мистър В.Н. ви е приготвил – и ето сега, преди идеята ми безвъзвратно да се е разсипала в многословие, е най-подходящият момент да се върна към първоначалното си намерение този пост да бъде стегнато и кратко представяне на двете ми любими сцени, които крият ключов за романа фокус:

Докато събира информация, V. задълбочено разсъждава върху творбите на Себастиан и в един момент запознава читателя с героя от известния разказ на брат си "Обратната страна на луната". Г-н Силър е хрисим дребен човечец, който в сюжета на разказа успява, чакайки влака, да помогне на трима закъсали пътници по три различни начина. „Та този г-н Силър - разказва V. - е може би най-живият образ от всички герои на Себастиан. Както определена идея избуява и добива истинско физическо съществуване, така г-н Силър се появява и ни се покланя дълбоко с всяка изящна чупка, на която е научен, осезаем и неповторим - рунтави вежди, скромни, тънки мустачки, мека яка и Адамова ябълка, която се движи като издутите очертания на подслушвач зад завеса, голям волеви нос, чиято форма кара човек да се чуди дали някъде не е изгубил гърбицата си ...черни, гъсти косми в ноздрите...”

После този епизод е забравен, докато не стигаме почти средата на романа. Следите на Себастиан просто са потънали в небитието, или по-скоро в едно дъждовно немско градче. Единствената малка надежда за разгадаване и сглобяване на картината за живота на писателя е последната му любов, но и тя е пълна загадка. И точно когато напълно изгубеният и отчаян V. потегля обратно към Англия, във влака се качва, сега внимавайте ...Силберман – дребен мъж с рунтави вежди и тънки мустачки, почесва се по големия лъскав нос, адамовата му ябълка играе нагоре-надолу докато говори. Внезапно се оказва, че той може да помогне на V. да открие следа към последната любима на Себастиан. "Човек не може да види обратната страна на луната - казва Силберман на раздяла - Миналото си е минало".

Този роман си има трима автори – Набоков, Себастиан и V. Последният е малко неопитен, което на доста места му изиграва лоша шега (всъщност неумелите писателски прояви на V. са най-силната подсказка, която Набоков дава на читателя си, за разгадаване на уловките). Героите също са три типа – от живота на Владимир и Сергей, от живота на Себастиан и V., от романите на Себастиан. Къде e краят на единия автор и къде започва следващият, къде герой от един тип прелива в герой от друг, докъде приключва истината и откъде се развихря измислицата… Това е детективската мисия на читателя. И не забравяйте, че V., а явно и Владимир, са решени да завършат тази „истинска” история за живота на Себастиан Найт на всяка цена и ограничаващите рамки на истинността са последното нещо, което ще ги спре. И тримата са творци все пак.

“Всички творби на Набоков са посветени на изясняване на отношенията между твореца и неговото създание” казва Александър Долинин, един от най-задълбочените изследователи на Владимир Набоков .