Wednesday 17 February 2010

A decade under the influence - movies


С филмите се оказа най-трудно. Тук изходният материал е най-много, а фенството - най-сгъстено откъм обекти. Промених си мнението за вида на този пост поне двуцифрен брой пъти. Успях някак да се удържа да не увелича числото на класираните филми на 30, но сега трябва да понасям гузната си съвест, че хора, чиято работа по дефиниция толкова харесвам, останаха зад борда – Алфонсо Куарон, Уонг Кар Вай, ОМГ!Дейвид Финчъромг!, Спайк Джоунз, Китано, Тарантино, П.Т. Андерсън, Гас Ван Сант... Ужас!
(пак слагам връзки към неща, които съм писала преди за някои от филмите/режисьорите)

20. Paris, je t'aime! (Париж, обичам те!), 2006 – Merveilleux! Magnifique! Splendide! Enchanteur! Добре, спирам. :D. Истината е, че не ефектните ми Френски Епитети, макар че твърдо стоя зад тях, са причина да пренебрегна по-харсесвани филми, за сметка на този. Беше важно да му направя място, защото е сред най-представителните (и мои любими) дефиниции на една от важните кино-тенденции на десетилетието – тази на „етюдното кино”.

19. Big Fish (Голяма риба), Tim Burton, 2004 – нямаше как да минем без поне една еуфория от цветове, налудности и инфантилности на човека, които превърна името си в нарицателно за тип кино; един от най-ярките и разпознаваеми режисьори в наши дни, втория голям майстор на приказно-фантастично-реалните светове, по-спокойния и по-щадящия Тери Гилиъм.

18. Sunshine (Проектът Съншайн), Danny Boyle, 2007 – Съншайн е: 1. Осиновено от Пришълецът и Смъртоносен хоризонт, незаконно дете на кубриковата Космическа Одисея и Соларис на Тарковски. 2. Комбинация от качествата и да, за съжаление - недостатъците, на две много различни жанрови наследства. 3. Симбиоза между окъпана в слънчево-жълто визуална меланхолия (via Дани Бойл) и трескава, психеделична подповърхност (via Алекс Гарланд). 4. Една от най-амбициозните и отличими фантастични естетики на последните 10 години, въпреки противоречивото му приемане.

17. 21 grams (21 грама), Alejandro Gonsales Inaritu, 2003 – време е да поговорим за едно важно кино събитие на десетилетието: издигането откъм Латинска Америка на нов култ, стоварването му със пълна сила върху останалия свят и оформянето на устойчива маса от поклонници и тълкуватели. Поднаправлението, наречено Алехандро Гонзалез Иняриту, очерта силното си влияние върху развитието на култа първо с великолепния 'Amorres Perros', а после особено категорично и с '21 грама'. И в двата случая не без отчетливото сценарно присъствие на забележителния Гилермо Ариага и неговите странни писателски общувания с мрака и смъртта.

16. Hunger (Глад), Steve McQueen, 2008/ Good Night, and Good Luck (Лека нощ и късмет), George Clooney, 2005 – просто не можах да избера.Нямат нищо общо, но аргументацията ми за присъствието им тук е абсолютно идентична и за двата – едни от най-интересните взаимоотношения между исторически реализъм и художествена стилизация и едно от най-впечатляващите мъжки актьорски изпълнения на десетилетието. 

15. United 93 (Юнайтед 93), Paul Greengrass, 2006 – говорейки за естетика на историческите факти в изкуството, случилото се на 11.09.2001 имаше нужда да бъде показано така, както още с 'Bloody Sunday' Пол Грийнграс показа, че може да интерпретира значими събития – без желание да дава посока на зрителските емоции, с документална прецизност и безпристрастност, но без да излиза от категорично художествената обвивика. Моментът е такъв, че е лесно чрез трикове от героизъм и драма да накараш зрителя да си изплаче очите. По-трудно е да го качиш на предназначения за разбиване самолет. Да изцедиш всичките му сили не чрез съпричастие, а чрез участие. И само с едно парченце от септемврийския ден да стовариш усещането за цялата му невъзможност.

14. Mulholland Dr. (Мълхоланд Драйв), David Lynch, 2001 – в класацията ми има поне четирима творци, достойни за престижното звание Кино-ку-ку на десетилетието. Истината обаче е, че присъствието на Дейвид Линч обезсмисля всяка надпревара в тази категория. Защото тази категория Дейвид Линч я е измислил. Няма друг, чиято оригиналност на прага (често отвъд) на налудността, да е толкова иконична.

13. Blindness (Слепота), Fernando Meirelles, 2008 – връщаме се към култа, за който стана дума при №17. Членовете на пантеона му са доста различни и сравнително равностойни, но все пак Фернандо Мейрелеш като че ли се откроява с особено безапелационната си способност да превръща творбите си в тема на деня. На доста дни. Защо предпочетох 'Blindness' пред истинския фурор на Мейрелеш 'City of God'? Може би заради темата, заради трудния изходен материал на Сарамаго, заради цветовете на филма и ако щете дори толкова правилната музика на Uakti, или пък заради чудесната Джулиан Мур, на чието изпълнение никой не обърна внимание, а трябваше… Не знам. Всъщност спокойно бих могла да сложа тук и 'City of God'.

12. No Country For Old Men (Няма място за старите кучета), Joel and Ethan Coen,  2007 – обожавам 'О, братко, къде си?' и изобщо – ясно е, че братята написаха една от най-светлите страници в кино-архивите. No Country обаче сътвори своя собствена история като даде ново име на филмовото злодейство и като постави Кормак Маккарти на екран толкова добре, колкото изобщо е възможно. (Може би с филмирането на 'Blood Meridian' историята ще се прекрои в тази си част и ще покаже, че е възможно и по-добре. Дано.)

11. Tideland (Земя на приливите), Terry Gilliam, 2005 – за мен – най-силният филм на Тери Гилиъм до момента. Типичните конвенции на доизмисляне на света от героите, на търсене на съучастие в този процес, на опитващи да се вместят в едно измерение паралелни вселени, тук са най-изчистени и в известен смисъл дори катализирани.

10. Revolutionary Road (Пътят на промените), Sam Mendes, 2008 – романът на Ричард Йейтс се оказва полето, което най-после идеално ще напасне драматурга Сам Мендес към кино-режисьора Сам Мендес. Филмът - продукт на въпросния интегриран талант  - излива в основите на самата си сценарна, сюжетна и визуална концепция двата вида изкуство. Имаме историята на една лоша актриса, която играе в живота си така, както и в театъра; имаме нейния съпруг, който много иска да е бохем, но всъщност е чиновник; имаме усещането (на двамата герои) за живота в поствоенните американски предградия, като за живот сред овехтели декори; имаме дори лудия, който изземва ролята на Хора от класическата древногръцка драма. С други думи – имаме елегантна корелация между форма и смисъл, театрална драматургия, брилянтно облечена във въздействащ кино-образ и един от най-майсторските филми на 2008, защо не и на целите 00’s.

9. Le fabuleux destin d'Amélie Poulain (Невероятната съдба на Амели Пулен), Jean-Pierre Jeunet, 2001 – това десетилетие има една особена гордост – новото, по-умно, по-забавно, по-оригинално, по-красиво, по-добре изпълнено технически, по-откачено и (странно, предвид последното определениe – ) по-естествено лице на романтичния филм. Тази гордост се разделя на три почти равни части между 'Амели Пулен' и 'Най-дългият годеж' на Жан Жьоне и 5-тото място по-долу в този списък  на още един ужасно готин французин.

8. Hable con ella (Говори с нея), Pedro Almodovar, 2002 – Алмодовар почти безотказно, с всеки следващ филм, е чудесен по своя специфичен, малко неловък и бъбрив, малко мелодраматичен начин. И се надявам да разбирате, че подчертано положителният смисъл на предишното изречение би бил просто невъзможен извън Алмодоваровия контекст. Това е, което той прави – придава на битовото и обикновеното магия, изцежда от клишетата емоция, изненадва с хумор в най-неочаквани моменти и при наистина сложни теми, кара те да недоумяваш защо границите изглеждат преминати, а всъщност не са. И в целия си режисьорски опит го прави най-прекрасно и задълбочено в 'Говори с нея'.

7. The Lord of the Rings (Властелинът на пръстените), Peter Jackson, 2001–2003 – и преди съм казвала, че над всичко друго, този филм (то си е един филм в три части) е мечта – упорито осъществявана много години и накрая осъществена достатъчно мащабно и грандиозно, за да се превърне в една от големите случки на киното изобщо.

6. The White Ribbon (Бялата лента), Michael Haneke, 2009 – pure class act! Иронично е, че именно чрез алегории и символика, по особен начин резониращи ларсфонтриеровия 'Догвил', 'The White Ribbon' ме убеди окончателно, че ако го нямаше Ларс, нямаше да има кой да оспори на Ханеке режисьорския трон на Континентална Европа.

5. Eternal Sunshine of the Spotless Mind (Блясъкът на чистия ум), Michelle Gondry, 2004 – виж № 9. Иначе в областта на неповторимите кино простотии в най-хубавия смисъл Чарли Кауфман е класика, независимо дали по оста Кауфман – Мишел Гондри или Кауфман – Спайк Джоунз.

4. Dancer in the Dark (Танцьорка в мрака), Lars von Trier, 2001 – Ларс фон Триер е любимиЯТ ми режисьор. Може би. Никога не съм напълно сигурна, когато казвам нещо такова, но знам, че е близо. От всички, май че той е най-близо. Възхищавам се почти на всеки елемент от работата му, но сякаш най-впечатляващо и отчетливо е онова, което успява да постигне с женските образи във филмите си. Достатъчно ви е напълно обсебеното от малката, птича Бьорк пространство на 'Танцьорка в мрака', за да разберете какво имам предвид.

3. The Prestige (Престиж), Christopher Nolan, 2006 – ей така, както си се носи върху инерцията на целия си чудесен, олд-скуул “pure entertainment” заряд, 'Престиж' успява да предизвика вълнение вътре в самия процес по гледане на кино, като се опитва да го измъкне от пасивното съзерцание и да го превърне в активно занимание. Ужасно обаятелен и двойно повече (но това го разбираш при второ-трето гледане) изобретателен, интелигентен… просто много, много добре направен филм.

2. Donnie Darko (Дони Дарко), Richard Kelly, 2001 – може би фокусът е в умелото преливане от обичания coming-of-age жанр във фантастика, в семейна драма, в психотрилър, в хорър, в комедия и пак във фантастика; може би е в оригиналната концепция и интересния подход при развитието на историята; може да е изключително точната музика, или сложната наративна техника, или диалогът с други изкуства, чрез поредица от хитри референции. Може би е най-много във финия сатиричен воал, метнат небрежно върху всичко в този филм, включително и върху дефиниращата го 'подводна' тъга.
Може би целият е един магичен фокус, демонстриращ метаморфоза от лошо представяне в бокс-офисите в началото на десетилетието до статут на кино-артефакт в края му.

1. Dogville (Догвил), Lars von Trier, 2003 – онова, което казах при 'Престиж' за превръщането на гледането от пасивен в активен процес, важи още по-силно и за 'Догвил', само че по различен начин. 'Догвил' е филм, който не ти показва неща, а ти помага да ги измислиш. Това важи колкото за физическите предели на историята (декорите й), толкова и за самата история, защото и в нея, както и в нарисувания с тебешир свят, има много повече, отколкото е видно. Това е филм, в който всяко едно решение на ниво теми и тяхното използване и поднасяне, актьорска игра, драматургия, визия, музика – носи потенциал да бъде The Kiss of Death. Обаче се превръща Събитие. На Ларс фон Триер никога не му е липсвала смелост – до степен това често да се бърка с безочие – а Догвил е филм, с който просто влиза в къщата на киното и я взривява.

16 comments:

Кал said...

Специално заради подобно високите места при Скротума изгледах "Престижът" преди десетина дни.

Следва идиосинкратично, СИЛНО субективно преживяване:

Бях ужасЕн.

За втори път след последния "Батман" на Нолън.

Човекът наистина разбира от патологични състояния. Цар е - и в образа на Жокера, и тука с героя на Крисчън Бейл.

Но не разбира НИЩИЧКО от обикновена, простичка емоция. Сякаш някой му е отрязал емоционалната кора (ако такава имаше...) и му я е прикачил към психаро-анализаторската.

Поради което у мен нямаше грам съпреживяване, докато гледах онова чудовище, маскирано като магьосник. И понеже ДЪРЖА на преживяването, като гледам филм - тоя го бях забравил още на другия ден...

Което ме подсеща: ти азиатско кино обичаш ли, Жен?

П.П. "Дони Дарко" няма да си го причиня пак, не мога още от същото...

vladimir said...

Много ме радва присъствието на Blindness! Този филм май го оплюха или поне не го приеха с ентусиазма, който, според мен, заслужаваше. А всичко - статии, ревюта, номинации, награди - което игнорира Джулиан Мур, за мен не съществува. Затова тази година няма да има оскари, нищо, че не съм гледал още A Single Man :D.

Ларс май наистина е човекЪТ на киновселената на това десетилетие. Аз още не мога да реша дали Dogville , или Manderlay ми е по-любим, но везните май клонят към първия, защото вторият ми се видя малко като филм, правен да улесни студенти по кино и социология в писането на анализи. (Което го има и при District 9, между другото. И в Антихрист, с цялата Фройд vs Когнитивистите&Бихейвиористите работа.)

Дони е номер едно при мен - откакто си припомних, че Магнолия е от 1999 :D.

City of God - някъде в топ 5, заедно с Tideland.

Не знам дали ще събера 20 филма, но от твоята класация виждам 7 и за моята :).

пп: Май бих включил Watchmen. Друг филм два пъти на кино, в рамките на месец, не съм гледал.

Jen said...

@Kал

Братята Нолън разбират най-вече от писане на перфектни сценарии и още по-перфектното им реализиране чрез кино-образ и звук. Което, като се замислиш, е почти всичко в това изкуство. :) Разбират и от оригинални подходи в експлоатацията на жанрови клишета, а в наши дни да си оригнален не е никак лесно. Разбират също така и как се прави кино, което да забавлява.

Какво е обикновена, простичка емоция? Емоцията може да има ужасно много измерения и колкото по-малко прости са те, толкова по-добре. Субективно преживяване, разбира се. :)

Спойлер!!!
Само в сгрешеното ти число в "героя на Крисчън Бейл" например за мен има достатъчно количество твърде необикновена, но пък страхотно автентична и оригинално поднесена емоция (емоцИИ и сблъсъци между тях, всъщност), за да направи филма значим. Да не говорим за приноса на тоя момент към актьорската биография на Бейл. Край на спойлера.

Може би аналитичността при възприемането печели все по-голяма дистанция пред съпреживяването при мен. Напоследък все по-трудно харесвам филми, които залагат разни драматургични капани за зрителя - Смей се! Трогвай се! Реви! И все по-често се възхищавам на ненатоварени с отношение естетики - 16то, 15то и 6то място добре онагледяват тази тенденция.

Да ме питаш харесвам ли азиатско кино е все едно да ме питаш харесвам ли американско. :)) Харесвам някои неща, други не. Уонг Кар Вай, Китано, Анг Лий, Park Chan Wook са в първата категория, Ким Ки Дук по-скоро във втората и така... Но не съм гледала достатъчно.

П.П. Някой път може да ми разкажеш какво ти е причинил Дони Дарко.

Jen said...

@armydreamer

нее, Оскарите тази година ще бъдат 5-6 минутна церемония по връчването на наградата на Михаел Ханеке за чуждоезичен филм. :D
Проблемът на Blindness е в Сарамаго, не в Мейрелеш според мен. Книгата е доста controversial
и мисля, че оттам и недостатъчният ентусиазъм към филма.

Май с теб сме единствените хора на света, които не смятат Мандерлей за провал спрямо Догвил. За мен си е напълно достойна част от колекицята шедьоври на Триер. Много искам някога все пак да завърши и третия филм. Това за кино и социолигичните анализи е вярно. В Дистрикта беше обаче дооста, доста по-явно, което не го прави по-малко едно от добрите попадения на 2009. :)

Много се чудих дали да не вкарам Голям Комиксов Филм като част от цяло направление и изборът определено щеше да е между Watchmen и The Dark Knight, с уклон към последния все пак. Но не остана място.

Липсват ми три от седемте. :D Кои са?

P.S. Ти пък може някой път да ми кажеш за Фройд върсъс нещото в Антихрист. Имам усещането, че сериозна част от контекста на този филм ми убегна. :)

Кал said...

Какво е перфектният сценарий без щипка съпреживяване?

A very flawed one! :DDD

...И вместо да се хабим в реторика (в среднощен час ;) ), препоръчвам ти Duelist, Южна Корея, 2006-а. Там ще видиш защо "тука реви, тук се хили" няма един калъп, а може да ти влиза множествено. И хиляди други неща.

(Както и защо се почудих, че от 20 филма няма един азиатски...)

П.П. Спойлери за _такива_ филми не слагам даже в коментарите си. Сгрешеното ми число, хмък!

П.П.П. Абе... ти да не би да _харесваш_ актьорската игра на Бейл в "Престижът"? Това би ни извело на нови висоти в сетивните разминавания... *хихих*

П.П.П.П. Братята Нолън не разбират - или не са показали, че разбират - човешката психика БЕЗ аберации. Ясно ми е, че това на едни пречи, други ги радва. Но можеш ли да го отречеш с примери?

П.П.П.П.П. Дони Дарко... Само на живо. Ако ме поканиш тет-а-тет - дори бих го гледал с теб пак, преди да зея по негов адрес. Но... бъди в нечупливо състояние на духа. :DDD

Jen said...

Разбира се, че мога да го отрека с много примери, които ти най-вероятно ще отхвълиш като ирелевантин за _твоята сетивност_. В замяна аз ще ти поискам примери за съпреживяване, които да отхвърля с точно същия (или допускам - по-голям :D) успех като напълно ирелевантни _за мен_.
Дето викаш - айде да не се хабим в реторика. Със задънен край при това. :)

Бейл не е светило на актьорския занаят, но тук определно е едно от добрите му представяния, да.

В лонглиста ми имаше цели три азиатски филма (Израел също е в Азия :D), които допускам, че щяха да те покъртят... поради липса на съпреживяване.

За Дони - да, и аз имах предвид на живо да си говорим някой път. Това за чупливия дух все едно не си го казал. :D

vladimir said...

Останалите три са: Говори с нея, Танцьорка в мрака и Мълхоланд Драйв :).

Да, Дистрикт 9 беше много по като за студенти, а аз не знаех, че Мандерлей е бил оплют. Не че е изненадващо, де.

За Антихрист трябва да си поговорим, защото моите впечатления от филма се оказаха различни от тези на всички останали, с които съм го обсъждал. Може нещо у мен да не е на ред :D. Обаче във филма си е ясно какъв терапевт е Дефо (и как школата му не е психоаналитична) и как някои сцени (като най-кошмарната) не биха имали символичния заряд в една алтернативна реалност, да кажем, в която няма Фройд. Но си трябва по-пространно обсъждане, де.

Нямам търпение да гледам новия Ханеке!

Tataf said...

Чудесна класация! Поздравления за смелостта да вкараш Съншайн - там Дани Бойл е такъв, какъвто трябва да бъде!

"по-спокойния и по-щадящия Тери Гилиъм" ме накара да фантазирам за съвместен проект между двамата :).
Братя Грим можеше да е една идея по-теригилиъмски и щеше да стане абсолютно велик.

Макар че са несравними в работата си, хиляди пъти предпочитам Жьоне, Гондри, Тюквер или Вендерс за крале на Европа, пред датчанина, защото във филмите им има една такава мистична любов към това което правят и начинът, по който го правят я отразява напълно. Има хлапашка несериозност и изобретателност с цел да впечатлиш и "най-взискателното" сред бандата хлапета, с които си дружиш.
От другата страна има притчовиден наратив и опит разкараш всички хлапета, защото не искаш да си дружиш с никого. Отношение, което не приемам.
Все пак, chacun son cinema :)

Поздравявам те, текстовете ти отново са разрязващо точни и внушително дълбоки.

Jen said...

armydreamer,

е то е ясно какво ти има на теб - има ти професионалната перспектива. :) В този случай вероятно това не само задълбочава, но и променя филма в основи. Аз много се впечатлих, но някои неща категорично не ги разбрах. Не конкретно 'това и това какво значеше сега!', ами някакво общо усещане за недостиг на систематични познания.

Интересно как ще ти се стори The White Ribbon.


tataf,

Колко чудесна и точна 'социология на креативността"! :)
Съвсем съгласна съм. Имаме тотално различни светове на творене. Резултатът им е на вселени разстояние, защото те самите са на вселени разстояние. Всеки от тези светове, ако ми позволиш да разширя образността:), е ужасно интересен посвоему, но да - не всеки е добро място за живеене.

ОМГ, след тандем Гилиъм-Бъртън вероятно светът ще повярва, че нормалното му състояние е с хастара навън! :D

Кал said...

Значи - на следващата ни жива среща се събираме да гледаме "Дони Дарко".

М?

Bla said...

Гледайте втората част на "Дони Дарко" и след това директно може да се метнете отнякъде. :D

Ivaylo Nikolov said...

Здравей и тук! Хубав блог имаш, а класацията ти се вписва генерално с мнението ми. Само за Дони Дарко не знам дали позицията не е малко пресилена :)

Jen said...

Хей!:)

Обективно може би и да е пресилена, не мога да преценя, наистина...
"Дони" май че е от филмите, дето ако не се влюбиш безпаметно в тях първосигнално, без дори да разбираш съвсем защо (разбирането е вече втора сигнална лампа), завинаги си оставаш в другата графа хора, които така и няма никога да схванат защо е бил целият хайп.

Дринов said...

Огромни поздравления за "Tideland" - уникален, но могъщо недооценен филм.

Мога само за едно нещо да посоча като несъгласие и това е "Париж, обичам те". Лично за мен, един от по-слабите представители на „етюдното кино”!

Jen said...

Аз, понеже в постинга не съм го направила, ще обясня защо толкова го харесвам, а ти, ако искаш, може да ми кажеш защо не го. :)

Много е трудно за 'градски' филм да се предпази от градските клишета (особено при толкова изтъркани от експлоатация и туристически обувки градове). Не всеки е Уди Алън. Нюйоркският филм се дъни могъществено най-вече в тази си част. А в 'Париж' режисьорите вместо да бягат от тях, превръщат градските клишета – и като кадри, и като отношения - в най-силния си инструмент - Коен набутват Тюйлери в тотален 'монализа' фарс, сниман великолепно в... метростанцията Тюйлери; Силвен Шоме, със суперякия си 'аниматорски' quirkiness - това е любимият ми етюд във филма, заедно с изящния, шест минутен шот на Алфонсо Куарон - прави Кулата, заедно с целия й прилежащ антураж, герой с важна роля в историята, за когото обаче изобщо не ти пука, защото си междувременно напълно запленен от други неща.

С краката нагоре се обръща и рамковото клише "Paris, city of love, city of light!". Лее се от всеки кадър, но с толкова силна авторефлексия, толкова дълбоко самоиронично, че изглежда като трето поколение парижанин, който имитира възторг пред Триумфалната арка. Виж само гей-свалката на Гас ван Сант, или музиката и цялостната странно комедийна постройка на един от всъщност най-елегичните сегменти, този на Изабел Коишет.

Сегментирането само по себе си, чисто структурно, е много добре обмислено отражение на географията на града.

Обобщено - ако 'Ню Йорк, обичам те' функционира като tourist guide и посоката му е отвън навътре (а това изглежда нередно при такова заглавие, защото туристическата любов рядко е особено органична), то 'Париж, обичам те' функционира като очерк на човек, който всеки ден минава покрай Айфеловата кула, без да я забелязва, но пък наистина e влюбен в този град, с всичките му истерии и глупости (нещо като мъжа от сегмента на Изабел Коишет).

А за Тери Гилиъм - той е определено от творците с 'love-hate relationships'. Няма средно положение -> няма я любовта на масите. Но хубавото е, че въпреки това прави нещата както ги чувства и не цели средни положения. Нещо като фон Триер.

Anonymous said...

и моята класация прилича на твоята, което означава, че си с добър вкус. Браво!