A decade under the influence - movies

С филмите се оказа най-трудно. Тук изходният материал е най-много, а фенството - най-сгъстено откъм обекти. Промених си мнението за вида на този пост поне двуцифрен брой пъти. Успях някак да се удържа да не увелича числото на класираните филми на 30, но сега трябва да понасям гузната си съвест, че хора, чиято работа по дефиниция толкова харесвам, останаха зад борда – Алфонсо Куарон, Уонг Кар Вай, ОМГ!Дейвид Финчъромг!, Спайк Джоунз, Китано, Тарантино, П.Т. Андерсън, Гас Ван Сант... Ужас!
(пак слагам връзки към неща, които съм писала преди за някои от филмите/режисьорите)

20. Paris, je t'aime! (Париж, обичам те!), 2006 – Merveilleux! Magnifique! Splendide! Enchanteur! Добре, спирам. :D. Истината е, че не ефектните ми Френски Епитети, макар че твърдо стоя зад тях, са причина да пренебрегна по-харсесвани филми, за сметка на този. Беше важно да му направя място, защото е сред най-представителните (и мои любими) дефиниции на една от важните кино-тенденции на десетилетието – тази на „етюдното кино”.

19. Big Fish (Голяма риба), Tim Burton, 2004 – нямаше как да минем без поне една еуфория от цветове, налудности и инфантилности на човека, които превърна името си в нарицателно за тип кино; един от най-ярките и разпознаваеми режисьори в наши дни, втория голям майстор на приказно-фантастично-реалните светове, по-спокойния и по-щадящия Тери Гилиъм.

18. Sunshine (Проектът Съншайн), Danny Boyle, 2007 – Съншайн е: 1. Осиновено от Пришълецът и Смъртоносен хоризонт, незаконно дете на кубриковата Космическа Одисея и Соларис на Тарковски. 2. Комбинация от качествата и да, за съжаление - недостатъците, на две много различни жанрови наследства. 3. Симбиоза между окъпана в слънчево-жълто визуална меланхолия (via Дани Бойл) и трескава, психеделична подповърхност (via Алекс Гарланд). 4. Една от най-амбициозните и отличими фантастични естетики на последните 10 години, въпреки противоречивото му приемане.

17. 21 grams (21 грама), Alejandro Gonsales Inaritu, 2003 – време е да поговорим за едно важно кино събитие на десетилетието: издигането откъм Латинска Америка на нов култ, стоварването му със пълна сила върху останалия свят и оформянето на устойчива маса от поклонници и тълкуватели. Поднаправлението, наречено Алехандро Гонзалез Иняриту, очерта силното си влияние върху развитието на култа първо с великолепния 'Amorres Perros', а после особено категорично и с '21 грама'. И в двата случая не без отчетливото сценарно присъствие на забележителния Гилермо Ариага и неговите странни писателски общувания с мрака и смъртта.

16. Hunger (Глад), Steve McQueen, 2008/ Good Night, and Good Luck (Лека нощ и късмет), George Clooney, 2005 – просто не можах да избера.Нямат нищо общо, но аргументацията ми за присъствието им тук е абсолютно идентична и за двата – едни от най-интересните взаимоотношения между исторически реализъм и художествена стилизация и едно от най-впечатляващите мъжки актьорски изпълнения на десетилетието. 

15. United 93 (Юнайтед 93), Paul Greengrass, 2006 – говорейки за естетика на историческите факти в изкуството, случилото се на 11.09.2001 имаше нужда да бъде показано така, както още с 'Bloody Sunday' Пол Грийнграс показа, че може да интерпретира значими събития – без желание да дава посока на зрителските емоции, с документална прецизност и безпристрастност, но без да излиза от категорично художествената обвивика. Моментът е такъв, че е лесно чрез трикове от героизъм и драма да накараш зрителя да си изплаче очите. По-трудно е да го качиш на предназначения за разбиване самолет. Да изцедиш всичките му сили не чрез съпричастие, а чрез участие. И само с едно парченце от септемврийския ден да стовариш усещането за цялата му невъзможност.

14. Mulholland Dr. (Мълхоланд Драйв), David Lynch, 2001 – в класацията ми има поне четирима творци, достойни за престижното звание Кино-ку-ку на десетилетието. Истината обаче е, че присъствието на Дейвид Линч обезсмисля всяка надпревара в тази категория. Защото тази категория Дейвид Линч я е измислил. Няма друг, чиято оригиналност на прага (често отвъд) на налудността, да е толкова иконична.

13. Blindness (Слепота), Fernando Meirelles, 2008 – връщаме се към култа, за който стана дума при №17. Членовете на пантеона му са доста различни и сравнително равностойни, но все пак Фернандо Мейрелеш като че ли се откроява с особено безапелационната си способност да превръща творбите си в тема на деня. На доста дни. Защо предпочетох 'Blindness' пред истинския фурор на Мейрелеш 'City of God'? Може би заради темата, заради трудния изходен материал на Сарамаго, заради цветовете на филма и ако щете дори толкова правилната музика на Uakti, или пък заради чудесната Джулиан Мур, на чието изпълнение никой не обърна внимание, а трябваше… Не знам. Всъщност спокойно бих могла да сложа тук и 'City of God'.

12. No Country For Old Men (Няма място за старите кучета), Joel and Ethan Coen,  2007 – обожавам 'О, братко, къде си?' и изобщо – ясно е, че братята написаха една от най-светлите страници в кино-архивите. No Country обаче сътвори своя собствена история като даде ново име на филмовото злодейство и като постави Кормак Маккарти на екран толкова добре, колкото изобщо е възможно. (Може би с филмирането на 'Blood Meridian' историята ще се прекрои в тази си част и ще покаже, че е възможно и по-добре. Дано.)

11. Tideland (Земя на приливите), Terry Gilliam, 2005 – за мен – най-силният филм на Тери Гилиъм до момента. Типичните конвенции на доизмисляне на света от героите, на търсене на съучастие в този процес, на опитващи да се вместят в едно измерение паралелни вселени, тук са най-изчистени и в известен смисъл дори катализирани.

10. Revolutionary Road (Пътят на промените), Sam Mendes, 2008 – романът на Ричард Йейтс се оказва полето, което най-после идеално ще напасне драматурга Сам Мендес към кино-режисьора Сам Мендес. Филмът - продукт на въпросния интегриран талант  - излива в основите на самата си сценарна, сюжетна и визуална концепция двата вида изкуство. Имаме историята на една лоша актриса, която играе в живота си така, както и в театъра; имаме нейния съпруг, който много иска да е бохем, но всъщност е чиновник; имаме усещането (на двамата герои) за живота в поствоенните американски предградия, като за живот сред овехтели декори; имаме дори лудия, който изземва ролята на Хора от класическата древногръцка драма. С други думи – имаме елегантна корелация между форма и смисъл, театрална драматургия, брилянтно облечена във въздействащ кино-образ и един от най-майсторските филми на 2008, защо не и на целите 00’s.

9. Le fabuleux destin d'Amélie Poulain (Невероятната съдба на Амели Пулен), Jean-Pierre Jeunet, 2001 – това десетилетие има една особена гордост – новото, по-умно, по-забавно, по-оригинално, по-красиво, по-добре изпълнено технически, по-откачено и (странно, предвид последното определениe – ) по-естествено лице на романтичния филм. Тази гордост се разделя на три почти равни части между 'Амели Пулен' и 'Най-дългият годеж' на Жан Жьоне и 5-тото място по-долу в този списък  на още един ужасно готин французин.

8. Hable con ella (Говори с нея), Pedro Almodovar, 2002 – Алмодовар почти безотказно, с всеки следващ филм, е чудесен по своя специфичен, малко неловък и бъбрив, малко мелодраматичен начин. И се надявам да разбирате, че подчертано положителният смисъл на предишното изречение би бил просто невъзможен извън Алмодоваровия контекст. Това е, което той прави – придава на битовото и обикновеното магия, изцежда от клишетата емоция, изненадва с хумор в най-неочаквани моменти и при наистина сложни теми, кара те да недоумяваш защо границите изглеждат преминати, а всъщност не са. И в целия си режисьорски опит го прави най-прекрасно и задълбочено в 'Говори с нея'.

7. The Lord of the Rings (Властелинът на пръстените), Peter Jackson, 2001–2003 – и преди съм казвала, че над всичко друго, този филм (то си е един филм в три части) е мечта – упорито осъществявана много години и накрая осъществена достатъчно мащабно и грандиозно, за да се превърне в една от големите случки на киното изобщо.

6. The White Ribbon (Бялата лента), Michael Haneke, 2009 – pure class act! Иронично е, че именно чрез алегории и символика, по особен начин резониращи ларсфонтриеровия 'Догвил', 'The White Ribbon' ме убеди окончателно, че ако го нямаше Ларс, нямаше да има кой да оспори на Ханеке режисьорския трон на Континентална Европа.

5. Eternal Sunshine of the Spotless Mind (Блясъкът на чистия ум), Michelle Gondry, 2004 – виж № 9. Иначе в областта на неповторимите кино простотии в най-хубавия смисъл Чарли Кауфман е класика, независимо дали по оста Кауфман – Мишел Гондри или Кауфман – Спайк Джоунз.

4. Dancer in the Dark (Танцьорка в мрака), Lars von Trier, 2001 – Ларс фон Триер е любимиЯТ ми режисьор. Може би. Никога не съм напълно сигурна, когато казвам нещо такова, но знам, че е близо. От всички, май че той е най-близо. Възхищавам се почти на всеки елемент от работата му, но сякаш най-впечатляващо и отчетливо е онова, което успява да постигне с женските образи във филмите си. Достатъчно ви е напълно обсебеното от малката, птича Бьорк пространство на 'Танцьорка в мрака', за да разберете какво имам предвид.

3. The Prestige (Престиж), Christopher Nolan, 2006 – ей така, както си се носи върху инерцията на целия си чудесен, олд-скуул “pure entertainment” заряд, 'Престиж' успява да предизвика вълнение вътре в самия процес по гледане на кино, като се опитва да го измъкне от пасивното съзерцание и да го превърне в активно занимание. Ужасно обаятелен и двойно повече (но това го разбираш при второ-трето гледане) изобретателен, интелигентен… просто много, много добре направен филм.

2. Donnie Darko (Дони Дарко), Richard Kelly, 2001 – може би фокусът е в умелото преливане от обичания coming-of-age жанр във фантастика, в семейна драма, в психотрилър, в хорър, в комедия и пак във фантастика; може би е в оригиналната концепция и интересния подход при развитието на историята; може да е изключително точната музика, или сложната наративна техника, или диалогът с други изкуства, чрез поредица от хитри референции. Може би е най-много във финия сатиричен воал, метнат небрежно върху всичко в този филм, включително и върху дефиниращата го 'подводна' тъга.
Може би целият е един магичен фокус, демонстриращ метаморфоза от лошо представяне в бокс-офисите в началото на десетилетието до статут на кино-артефакт в края му.

1. Dogville (Догвил), Lars von Trier, 2003 – онова, което казах при 'Престиж' за превръщането на гледането от пасивен в активен процес, важи още по-силно и за 'Догвил', само че по различен начин. 'Догвил' е филм, който не ти показва неща, а ти помага да ги измислиш. Това важи колкото за физическите предели на историята (декорите й), толкова и за самата история, защото и в нея, както и в нарисувания с тебешир свят, има много повече, отколкото е видно. Това е филм, в който всяко едно решение на ниво теми и тяхното използване и поднасяне, актьорска игра, драматургия, визия, музика – носи потенциал да бъде The Kiss of Death. Обаче се превръща Събитие. На Ларс фон Триер никога не му е липсвала смелост – до степен това често да се бърка с безочие – а Догвил е филм, с който просто влиза в къщата на киното и я взривява.