The League of Extraordinary Gentlemen

По няколко дълбоко инспирирани от една седмица в Созопол думи за няколко господа, които хем са известни (в съответните среди), хем не са достатъчно. Поне не толкова, колкото би трябвало според моите стандарти.
...

Всеки все отнякъде е дочул тази година едно непознато нашенско име с неизменна опашка към него за ‘музиката към онзи филм, с многото номинации за Оскар’. Името е Марио Григоров и България може и да е сложила върху клавишите чифт по-талантливи ръце от неговите, но аз лично се съмнявам.* У нас има страхотни джаз пианисти, обаче при Марио Григоров най-определящото е като че ли усещането за напълно наднационална школа. Което е странно на фона на използваните български музикални мотиви в проектите му и логично, предвид за какъв наднационален човек говорим. Напуснал България на много ранна възраст, живял в няколко напълно различни културни среди – Австралия, Германия, Иран, Америка, а музиката е част от това културно наследство, при това голяма.

Когато музикален до костите човек (от онези, дето проговарят в акорди, вместо да кажат „мама”, като нормалните деца), от музикално семейство, попадне в Ню Йорк, мисля си – бъдещето му вече е предрешено. Джаз, няма как. Обаче и джазът не е точно джаз при него, това е най-хубавото, той е от творците, при който трябват само две-три пиеси (особено наживо), за да усетиш почерк, собствен стил и влияние на човека върху музиката, а не просто познания и техника. Марио Григоров прави класически мелодии върху джаз хармонии и това помага музиката му да е по-достъпна, някак по-малко агресивна за неподготвени уши от двете направления сами по себе си, особено от джаза.
Има и много интересна ритмичност в композицията му, бийт, чиято характерност не мога да дефинирам, поради обструкциите, поставени от немузикалното ми образование, но е чудесен anyhow. После разбрах, че има подготовка и по ударни инструменти, може би е от това, не знам.
Изобщо – изключително прогресив и contemporary, както се казва на чист български (в този ред на мисли, човекът говори с доста силен акцент и малко трудно намества думичките, но му личи че се старае, което посвоему също е ужасно симпатично). Тази дума – прогресив – е най-точна като цяло за формАта от Аполония Марио Григоров- Стоян Янкулов (който според мен е силон, в смисъл, човешко същество може ли да прави такива неща?!) – Еко – Елица Тодорова. Не знам на българската музикална сцена някой да прави нещо толкова добро в оригиналността и сложността му и едновременната му близост до поп-а и слушаемостта.

Най-готино беше, точно след като си говорихме, че Марио Григоров малко ни напомня по стил гигантския Боб Джеймс, той разказа историята как веднъж след някаква случайна импровизация някъде към него се приближил и го поздравил един брадат мъж. Марио се вцепенил, като разпознал, че това е… Боб Джеймс и от това запознанство тръгнала и кариерата му на филмов композитор.

...




Едно друго нашенско име е възможно и вероятно да сте дочули, но да не свързвате с нищо конкретно, макар и то напоследък усилено да се подвизава из медиите със задължителна опашка „Алиса в страната на чудесата”. За разлика от предишния джентълмен от лигата на необикновените, този работи в България, но работата му се подвизава по книжните рафтове из цялата планета – Ясен Гюзелев има репутацията на един от най-добрите илюстратори в света.

Аз, да си призная, не познавам в детайли работата на българските художници от кое да е направление или период. Затова няма да е кой знае колко авторитетно да кажа, че не съм виждала друг човек у нас да рисува така, но все пак ще го кажа и съм почти готова да си заложа главата, че наистина никой друг в България не рисува така.
Така с прерафаелитско чувство за ренесансова естетика, комбинирана с почти фанатична, свръхреалистична фиксация върху детайла, плюс леко Макс Eрнстов сюреализъм, плюс математическа експлоатация на равнини и перспективи. Категорично брилянтен човек. От малката експозиция, която видях – толкова ужасно съжалявам, че пропуснах голямата изложба в НХГ през пролетта – си мисля, неговото е от онези редки изкуства и изобщо неща, които действат независимо. Независимо дали е графика или живопис; независимо дали е молив, туш, или дигитален печат; независимо дали е серия миниатюри, ама наистина миниатюрни и пак нечовешки концентрирани и съвършени, или големи луди принтове с Алиси, великденски зайци, изместени пространства и два милиона дребни елементи из тях директно като от главата на Мориц Ешер; независимо дали разбираш много, малко от това изкуство, или си пълен дилетант. Които действат точка. Стоиш и гледаш с ЕЙ ТАКИВА очи.
При него илюстрирането изглежда с точно прерафаелитското разбиране, че на думите им се дължи визуализация, че двете изкуства са тясно свързани, ако и всяко да има изключителна отделна себестойност.
Малко клинична и хладна е естетиката му, може би и оттам идват сравненията с Ешер, освен от оптическите трикове, но стои толкова на място – особено при творението на математическия ум на Луис Карол.

Явно е, че Алиса е голямата любов на Ясен Гюзелев, но аз бях разбита и от Дон Кихот сериите и от Пинокио. Въобще, ръката му дава една съвсем нова перспектива, която хем не си очакавал, хем после не можеш да облечеш творбата в никакви други образи.

Това красиво издание на Алиса е, мисля, първата книга на български с негови илюстрации.
...

Ако през септември в Созопол видите един мъж да джапа бос и да си припява, имитирайки звука на бас – много е вероятно да сте засекли Веско Веселинов-Еко, особено ако е с очила. Ако пък видите един атрактивен младеж с китара, който е като продукт на любовта между ранния Хенрик Ларсон и Маркъс Милър (какви са тези глупости, дето ги пиша днес) това може би е Атони Рикев, особено ако ви иде да кажете ехаа, каква страхотна коса! Басът е вторият ми по любимост инструмент в джаза (понякога първият), а тези двамата са сред най-яките басисти, които се подвизават по бг джаз сцените.

Еко е ужасно колоритен човек, свири в много джаз проекти, това, което гледах с Марио Григоров, Стоян и Елица, стана вече ясно за колко успешно го намирам, а Антони Рикев, когато се казва Антони Рикев и китарата е бас, свири с Белослава и Живко Петров, но е (може би) много повече известен като WahТony от ултралежерените фънкажи на Tri O Five (които поставят апарата за изкуствено дишане върху лицето на надеждата ми за българския поп) или дори още повеч като Тони, китариста на… забравих как се казваше групата и ме мързи да проверя, страхотно изречение ми се получи. Еко на моменти ми е доста Стенли Кларк-ish, а Антони Рикев е усвоил дори и сценичните маниери на bassist extraordinary – Mr. Marcus Miller (И не, макар че допускам възможността просто да си въобразявам, наистина не го казвам, само за да подсигуря ефекта на написаното със силни аналогии, честна дума. Макар че при това положение, ако си бях харесала още един басист, нямаше да мога да се въздържа да не го сравня с Виктор Уутън :D)

С изведен напред бас могат да се правят страховити неща, но може и просто басът да е точно толкова на място и точно толкова част от общото, колкото да му зададе отличимата пулсация, точно този груув, който е нужен на цялостното звучене на състава. Във формата, в който ги слушах сега, и при двамата беше по-скоро вторият случай, но много, много хубаво.
...

* Перифраза на репликата на Христо Йоцов по адрес на Стоян Янкулов по време на сешъна на Перкъшън Импакт - "В света може да има по-добър барабанист от Стоян Янкулов, но аз не знам за него"

Всички снимки са мои (много съм доволна от фазоизместените ръце на Марио Григоров и Антони Рикев на първата и последната снимка, това музикантски ръце ли са, или какво... ). ,  а 'Through the Looking-Glass' e от  Alice 2011 Calendar, който имам удоволствието да притежавам.  

The Two Horsemen of the Apocalypse

Oren Moverman’s ‘The Messenger’

                          

                                                       “I looked and there before me was a pale horse! Its rider was named Death, and Hell was following close behind him.”

Book of Revelation

Авангардът като цяло е самотно понятие. Няма как да разчита на обединената енергия на масовостта – нещо повече, трябва да й се противопостави. За да бъдеш някакъв вид авангард в изкуството или в определена тема, трябва да ти е яко дупето, та да устоиш на течението. Няма как да си контракултура и мейнстрийм едновременно. Има как де, но се получават такива почти-работи като ‘The Messenger’ на Oren Moverman. Който е почти оригинален в използването на една от най-износените от употреба теми – войната. Почти смел в отказа си от жанрови клишета, ако приемем, че (пост)военната драма е в своя жанрова ниша. Почти находчив в подхода си към обезкуражаващо отегчителния образ на гневния-травмиран-алкохолизиран Ветеранотвойната. Почти откровен в показването на зъби на фалшивия, но заразителен “US-troops-on-duty” патос. Почти успешен в старанието си да не прикрепи тялото си към солидния ‘Холивудски’ гръбнак. Наистина интригуващ и наистина изискан филм. Почти.

Киното оттатък океана като че ли от години чакаше да стигне до най-удачната точка на фокусиране към ‘съвременния американски военен героизъм’, която да му осигури хем добър цялостен поглед, хем времева удачност, хем възможност за арт-подход и критичност. Явно миналата година процесът по назряване на подходящия момент за подходящите творби по темата стигна връхната си точка и се родиха два филма с дописващи се истории, с практически един и същ протагонист и закономерно при това положение – със сходни качества и недостатъци. А накрая малко по-слабият от двата събра повече награди и внимание.

В работата му по псевдобиографичния филм за Боб Дилън 'I’m not there' си личи, че Орен както и да се чете фамилията му има не само кураж и амбиция, а и потенциал да стъпи срещу течението. Личи си и тук, в добрата половина на почти-тата на ‘The Messenger’. В известен смисъл дори по-добре и по-силно отколкото в ‘I’m not there’. Само филмът да беше издържал и да не беше нарушил собствените си правила така, както и героите в историята му нарушават правилата.

Историята на ‘Вестителят’ е тази на пристрастения към усещането за (предстояща) детонация войник от многооскаровия ‘The Hurt Locker’, само че след като вече окончателно се е върнал у дома с трънения венец на герой, какъвто всъщност не е, какъвто всъщност е, какъвто всъщност не е. Тук се казва сержант Уил Монтгомъри и преди да се научи отново да живее извън инжектираната с адреналин бойна реалност ще трябва да вземе участие в една последна кратка мисия на родна земя. Униформената ръка на Чичо Сам възлага на героя от Ирак за месец да се присъедини към частта, която се занимава с вестта за смъртта на войниците до техните близки. Един ass-kicking ветеран от Пустинна буря, за когото войната и тогава и сега е повече абстрактно понятие, отколкото реалност, трябва да научи Уил на основните точки от кодекса на Ангелите на смъртта (още една червена точка за ясно доловимата, но същевременно фино вместена библейска алегория):

те са твърди и делови;
винаги се движат по двама;
спират колата си далеч от къщата;
разговарят само с точно определен близък;
не звънят на звънеца, а чукат;
не демонстрират чувства;
никога не докосват опечалените;
делят роднините на типажи и знаят точно от кой тип какво да очакват.

Занареждат се сцени на семпли кварталчета и семпли хорица, две черни униформи в отмерена походка , предчувствие, заучени фрази, сблъсък, кръгом, напускане на бойното поле.
Сцени, които извършват фина манипулация със сетивата на зрителя. С очакванията му за гъста драма и съкрушителна мъка. Всичко, което се очаква да присъства, присъства, но не е това, не съвсем. Драмата е наистина гъста, но странно дистанцирана, като далечен грохот. Може би защото това тук е един измислен, малък фронт, встрани от истинските бойни действия. Мъката е абсолютно съкрушителна, но някак чисто и безкръвно… обективно. Стриктният церемониален протокол здраво придържа краищата й, за да не плисне лошо от екрана. Това е най-сериозната заявка за отказ от утъпкания път и безспорно най-голямото постижение на филма – тази дисекция на загубата, извършена чрез серия чисти, точни, равномерни откоси. Този крайно необичаен (и то необичаен не толкова в смисъл на оригинален, а просто странен), крайно… цивилен подход към войната и пораженията от нея. Като крива леща в окото.

Ефектът на кривата леща започва с откриващата (страхотна) сцена, която ще ви потопи в силна ретро атмосфера, а след това внезапно ще ви покаже, че сте се объркали и всъщност сте в наши дни. Така още с началния кадър се спуска мост към средата на миналия век и неговата бутафорна “post-war dream” глазура (показана великолепно в ‘Revolutionary Road' - и книгата, и филма, както и в един феноменален албум на Пинк Флойд). *Сещам се нещо в този ред на мисли, но ще го напиша в коментарите, че е съвсем странично от филма, нищо че е може би в голяма степен подсъзнателната причина да пиша това ревю. И сега, доста десетилетия по-късно – ето ви ги пак пак подредените дървени къщички, спретнатият живот в тях, спретнатите веранди, окосените дворове и… мазетата, пълни със скелети на бомби, кървища и неразбрани каузи за умиране. Same old, same old.
Логично би било голямата и значима военна тема да зададе мащаба на филма, да оразмери по себе си всичко. Но с всеки пореден разбит от загуба дом, с всяко следващо изтърбушено от донесената вест човече, чието име изобщо не е важно (тук Стив Бушеми замалко да отмъкне целия филм с просто изключителното си епизодично включване), се оказва, че в този филм всъщност бледият, еднообразен живот в Събърбия оразмерява войната по себе си. Кривата леща отново.

Смътното усещане за нещо неправилно - едновременно грубо и меко - е половината или повече от половината от силното излъчване на Бен Фостър и така той влиза идеално в изопачената оптика на филма като неговата централна ос серж. Монтгомъри. Допускам, че един ден този актьор ще го харесам много безрезервно. Същото нещо важи дори на по-силно основание за Саманта Мортън (за кривото излъчване, не че ще я харесам един ден, защото от „В Америка” насам вече я харесвам напълно безрезервно), в ролята на една важна за разказа, обърната с хастара навън военна вдовица. Същото нещо (само дето него точно едва ли ще го харесам безрезервно някога) важи на най-силно основание за Уди Харелсън в кожата на неосъществения герой-ветеран, както и в която и да е друга кожа, в който и да е друг филм. Значи всичко е наред с основните двигатели на филма.

Какво остана да се обърква?

След около час наслояване на усещане за толкова измамно сложена жанрова арматура, че е по-сигурно за зрителя да остане в безтегловност, отколкото да се придържа към нея, ‘Вестителят’ изведнъж като че ли започва да съжалява за избраната тактика и да търси начин да върне арматурата в „правилния” й вид, та да има зрителят за какво познато и сигурно да се залови. Фокусът рязко се измества и концентрира върху отношенията между двамата главни герои. Филмът затърсва изгубения си военен – войнишки – реализъм, при положение че до момента на практика не е бил военен филм и това му е било най-хубавото. И не успява да го налучка добре (реализма) на това отгоре, може би именно защото изобщо не е вървял по тази пътека досега (макар че ‘The Hurt Locker’ се чупи най-лошо на точно същото място, а той ужким през цялото време си следва тази посока). Колата затрополява по добре утъпкания път на силата на чувството за дълг и безсмислието на резултата от изпълнения дълг; на уязвяващата ръка на войната и невъзможността за адаптация.
Тези теми не са провал сами по-себе си. Но връщането към тях след смелата заявка за нещо, което по-скоро ще им се противопоставя, отколкото за пореден път да ги експлоатира, е проява на несигурност. Истината е, че дори рeзкият обрат щеше да е простим, ако беше реализиран с повече сцени, като онази със случайния войник и компанията му в бара и елегантно постигнатия ефект на чуждо тяло, на вътрешно, незабележимо, но и непреодолимо изкривяване, нанесено от войната.

Вместо дух на обмисленост и оргиналност обаче, от новата посока на филма потичат sloppy интерпретации на “brothers in arms” клишето – сцената с крашването на сватбата … for! God’s! sake! – и превръщат плътните, студени цветове до момента в разредена цапаница. Поредицата уж критични кадри се оказва, че успява високо и ясно да изкаже точно онова, което точно в този момент има нужда да бъде чуто от масовия американец. И намира своята кулминация в най-излишните, най-патетичните, най-съсипващите всичко смело и оригинално досега:

а) монолог на Завинаги Уязвения Млад Войник, носещ бремето на нежеланото геройство ;
б) горчиви сълзи на Коравия и Циничен Стар Войник, чиято мечта да бъде герой за Страната си е отказана.

Този ужасяващ завършек и поротиворечащите си драми на двамата герои са всъщност сюжетната квинтесенция на търсенето на баланс между критичност и учтивост, която успява да доведе филма само до усещането за тотална неуравновесеност. Хем да убиеш романтиката на ‘съвременния американски военен героизъм’ и да изнесеш пламенна реч върху нейната измамна природа, хем след това да я погребеш с военни почести и патоси; хем да си самоотвержен в независимостта си, хем да трупаш точки по скалите на наградните тенденции; хем да си авангард, хем да си мейнстрийм…

Все пак индикациите за талант са достатъчно силни и добрата страна на нещата е достатъчно категорично добра, за да предпочитам да приема чашата по-скоро за наполовина пълна и да чакам с надежда следващия филм на режисьора.

A decade under the influence - movies

С филмите се оказа най-трудно. Тук изходният материал е най-много, а фенството - най-сгъстено откъм обекти. Промених си мнението за вида на този пост поне двуцифрен брой пъти. Успях някак да се удържа да не увелича числото на класираните филми на 30, но сега трябва да понасям гузната си съвест, че хора, чиято работа по дефиниция толкова харесвам, останаха зад борда – Алфонсо Куарон, Уонг Кар Вай, ОМГ!Дейвид Финчъромг!, Спайк Джоунз, Китано, Тарантино, П.Т. Андерсън, Гас Ван Сант... Ужас!
(пак слагам връзки към неща, които съм писала преди за някои от филмите/режисьорите)

20. Paris, je t'aime! (Париж, обичам те!), 2006 – Merveilleux! Magnifique! Splendide! Enchanteur! Добре, спирам. :D. Истината е, че не ефектните ми Френски Епитети, макар че твърдо стоя зад тях, са причина да пренебрегна по-харсесвани филми, за сметка на този. Беше важно да му направя място, защото е сред най-представителните (и мои любими) дефиниции на една от важните кино-тенденции на десетилетието – тази на „етюдното кино”.

19. Big Fish (Голяма риба), Tim Burton, 2004 – нямаше как да минем без поне една еуфория от цветове, налудности и инфантилности на човека, които превърна името си в нарицателно за тип кино; един от най-ярките и разпознаваеми режисьори в наши дни, втория голям майстор на приказно-фантастично-реалните светове, по-спокойния и по-щадящия Тери Гилиъм.

18. Sunshine (Проектът Съншайн), Danny Boyle, 2007 – Съншайн е: 1. Осиновено от Пришълецът и Смъртоносен хоризонт, незаконно дете на кубриковата Космическа Одисея и Соларис на Тарковски. 2. Комбинация от качествата и да, за съжаление - недостатъците, на две много различни жанрови наследства. 3. Симбиоза между окъпана в слънчево-жълто визуална меланхолия (via Дани Бойл) и трескава, психеделична подповърхност (via Алекс Гарланд). 4. Една от най-амбициозните и отличими фантастични естетики на последните 10 години, въпреки противоречивото му приемане.

17. 21 grams (21 грама), Alejandro Gonsales Inaritu, 2003 – време е да поговорим за едно важно кино събитие на десетилетието: издигането откъм Латинска Америка на нов култ, стоварването му със пълна сила върху останалия свят и оформянето на устойчива маса от поклонници и тълкуватели. Поднаправлението, наречено Алехандро Гонзалез Иняриту, очерта силното си влияние върху развитието на култа първо с великолепния 'Amorres Perros', а после особено категорично и с '21 грама'. И в двата случая не без отчетливото сценарно присъствие на забележителния Гилермо Ариага и неговите странни писателски общувания с мрака и смъртта.

16. Hunger (Глад), Steve McQueen, 2008/ Good Night, and Good Luck (Лека нощ и късмет), George Clooney, 2005 – просто не можах да избера.Нямат нищо общо, но аргументацията ми за присъствието им тук е абсолютно идентична и за двата – едни от най-интересните взаимоотношения между исторически реализъм и художествена стилизация и едно от най-впечатляващите мъжки актьорски изпълнения на десетилетието. 

15. United 93 (Юнайтед 93), Paul Greengrass, 2006 – говорейки за естетика на историческите факти в изкуството, случилото се на 11.09.2001 имаше нужда да бъде показано така, както още с 'Bloody Sunday' Пол Грийнграс показа, че може да интерпретира значими събития – без желание да дава посока на зрителските емоции, с документална прецизност и безпристрастност, но без да излиза от категорично художествената обвивика. Моментът е такъв, че е лесно чрез трикове от героизъм и драма да накараш зрителя да си изплаче очите. По-трудно е да го качиш на предназначения за разбиване самолет. Да изцедиш всичките му сили не чрез съпричастие, а чрез участие. И само с едно парченце от септемврийския ден да стовариш усещането за цялата му невъзможност.

14. Mulholland Dr. (Мълхоланд Драйв), David Lynch, 2001 – в класацията ми има поне четирима творци, достойни за престижното звание Кино-ку-ку на десетилетието. Истината обаче е, че присъствието на Дейвид Линч обезсмисля всяка надпревара в тази категория. Защото тази категория Дейвид Линч я е измислил. Няма друг, чиято оригиналност на прага (често отвъд) на налудността, да е толкова иконична.

13. Blindness (Слепота), Fernando Meirelles, 2008 – връщаме се към култа, за който стана дума при №17. Членовете на пантеона му са доста различни и сравнително равностойни, но все пак Фернандо Мейрелеш като че ли се откроява с особено безапелационната си способност да превръща творбите си в тема на деня. На доста дни. Защо предпочетох 'Blindness' пред истинския фурор на Мейрелеш 'City of God'? Може би заради темата, заради трудния изходен материал на Сарамаго, заради цветовете на филма и ако щете дори толкова правилната музика на Uakti, или пък заради чудесната Джулиан Мур, на чието изпълнение никой не обърна внимание, а трябваше… Не знам. Всъщност спокойно бих могла да сложа тук и 'City of God'.

12. No Country For Old Men (Няма място за старите кучета), Joel and Ethan Coen,  2007 – обожавам 'О, братко, къде си?' и изобщо – ясно е, че братята написаха една от най-светлите страници в кино-архивите. No Country обаче сътвори своя собствена история като даде ново име на филмовото злодейство и като постави Кормак Маккарти на екран толкова добре, колкото изобщо е възможно. (Може би с филмирането на 'Blood Meridian' историята ще се прекрои в тази си част и ще покаже, че е възможно и по-добре. Дано.)

11. Tideland (Земя на приливите), Terry Gilliam, 2005 – за мен – най-силният филм на Тери Гилиъм до момента. Типичните конвенции на доизмисляне на света от героите, на търсене на съучастие в този процес, на опитващи да се вместят в едно измерение паралелни вселени, тук са най-изчистени и в известен смисъл дори катализирани.

10. Revolutionary Road (Пътят на промените), Sam Mendes, 2008 – романът на Ричард Йейтс се оказва полето, което най-после идеално ще напасне драматурга Сам Мендес към кино-режисьора Сам Мендес. Филмът - продукт на въпросния интегриран талант  - излива в основите на самата си сценарна, сюжетна и визуална концепция двата вида изкуство. Имаме историята на една лоша актриса, която играе в живота си така, както и в театъра; имаме нейния съпруг, който много иска да е бохем, но всъщност е чиновник; имаме усещането (на двамата герои) за живота в поствоенните американски предградия, като за живот сред овехтели декори; имаме дори лудия, който изземва ролята на Хора от класическата древногръцка драма. С други думи – имаме елегантна корелация между форма и смисъл, театрална драматургия, брилянтно облечена във въздействащ кино-образ и един от най-майсторските филми на 2008, защо не и на целите 00’s.

9. Le fabuleux destin d'Amélie Poulain (Невероятната съдба на Амели Пулен), Jean-Pierre Jeunet, 2001 – това десетилетие има една особена гордост – новото, по-умно, по-забавно, по-оригинално, по-красиво, по-добре изпълнено технически, по-откачено и (странно, предвид последното определениe – ) по-естествено лице на романтичния филм. Тази гордост се разделя на три почти равни части между 'Амели Пулен' и 'Най-дългият годеж' на Жан Жьоне и 5-тото място по-долу в този списък  на още един ужасно готин французин.

8. Hable con ella (Говори с нея), Pedro Almodovar, 2002 – Алмодовар почти безотказно, с всеки следващ филм, е чудесен по своя специфичен, малко неловък и бъбрив, малко мелодраматичен начин. И се надявам да разбирате, че подчертано положителният смисъл на предишното изречение би бил просто невъзможен извън Алмодоваровия контекст. Това е, което той прави – придава на битовото и обикновеното магия, изцежда от клишетата емоция, изненадва с хумор в най-неочаквани моменти и при наистина сложни теми, кара те да недоумяваш защо границите изглеждат преминати, а всъщност не са. И в целия си режисьорски опит го прави най-прекрасно и задълбочено в 'Говори с нея'.

7. The Lord of the Rings (Властелинът на пръстените), Peter Jackson, 2001–2003 – и преди съм казвала, че над всичко друго, този филм (то си е един филм в три части) е мечта – упорито осъществявана много години и накрая осъществена достатъчно мащабно и грандиозно, за да се превърне в една от големите случки на киното изобщо.

6. The White Ribbon (Бялата лента), Michael Haneke, 2009 – pure class act! Иронично е, че именно чрез алегории и символика, по особен начин резониращи ларсфонтриеровия 'Догвил', 'The White Ribbon' ме убеди окончателно, че ако го нямаше Ларс, нямаше да има кой да оспори на Ханеке режисьорския трон на Континентална Европа.

5. Eternal Sunshine of the Spotless Mind (Блясъкът на чистия ум), Michelle Gondry, 2004 – виж № 9. Иначе в областта на неповторимите кино простотии в най-хубавия смисъл Чарли Кауфман е класика, независимо дали по оста Кауфман – Мишел Гондри или Кауфман – Спайк Джоунз.

4. Dancer in the Dark (Танцьорка в мрака), Lars von Trier, 2001 – Ларс фон Триер е любимиЯТ ми режисьор. Може би. Никога не съм напълно сигурна, когато казвам нещо такова, но знам, че е близо. От всички, май че той е най-близо. Възхищавам се почти на всеки елемент от работата му, но сякаш най-впечатляващо и отчетливо е онова, което успява да постигне с женските образи във филмите си. Достатъчно ви е напълно обсебеното от малката, птича Бьорк пространство на 'Танцьорка в мрака', за да разберете какво имам предвид.

3. The Prestige (Престиж), Christopher Nolan, 2006 – ей така, както си се носи върху инерцията на целия си чудесен, олд-скуул “pure entertainment” заряд, 'Престиж' успява да предизвика вълнение вътре в самия процес по гледане на кино, като се опитва да го измъкне от пасивното съзерцание и да го превърне в активно занимание. Ужасно обаятелен и двойно повече (но това го разбираш при второ-трето гледане) изобретателен, интелигентен… просто много, много добре направен филм.

2. Donnie Darko (Дони Дарко), Richard Kelly, 2001 – може би фокусът е в умелото преливане от обичания coming-of-age жанр във фантастика, в семейна драма, в психотрилър, в хорър, в комедия и пак във фантастика; може би е в оригиналната концепция и интересния подход при развитието на историята; може да е изключително точната музика, или сложната наративна техника, или диалогът с други изкуства, чрез поредица от хитри референции. Може би е най-много във финия сатиричен воал, метнат небрежно върху всичко в този филм, включително и върху дефиниращата го 'подводна' тъга.
Може би целият е един магичен фокус, демонстриращ метаморфоза от лошо представяне в бокс-офисите в началото на десетилетието до статут на кино-артефакт в края му.

1. Dogville (Догвил), Lars von Trier, 2003 – онова, което казах при 'Престиж' за превръщането на гледането от пасивен в активен процес, важи още по-силно и за 'Догвил', само че по различен начин. 'Догвил' е филм, който не ти показва неща, а ти помага да ги измислиш. Това важи колкото за физическите предели на историята (декорите й), толкова и за самата история, защото и в нея, както и в нарисувания с тебешир свят, има много повече, отколкото е видно. Това е филм, в който всяко едно решение на ниво теми и тяхното използване и поднасяне, актьорска игра, драматургия, визия, музика – носи потенциал да бъде The Kiss of Death. Обаче се превръща Събитие. На Ларс фон Триер никога не му е липсвала смелост – до степен това често да се бърка с безочие – а Догвил е филм, с който просто влиза в къщата на киното и я взривява.

A decade under the influence - music

Аз съм art/progressive-rock и джаз джънки, истински „моята” музика не е от това десетилетие. Въпреки това, ограничаването на бройката до двадесет, както и вътрешната подредба, ми бяха изключително трудни. Това е хубаво.
Класацията очертава няколко трайни тенденции в музикалния ми вкус. Например, че съм способна да оценявам високо всякакви модерни, дори поп-интерпретации с корени в различните джаз стандарти, но същото дълбоко не може да се твърди за огромна част от днешните рок-деноминации.


20. Waking Hour, Vienna Teng, 2002 – в рамките на незадължаващия, мелодичен chamber pop това е възможно най-доброто, което може да се получи от една дама с разкошен алт и пианото й. По мое мнение категорично слага в джоба си еднообразните мяучения на някои доста по-популярни имена в същата категория (започващи с „Di” и завършващи на „do”, примерно).

19. Continuum, John Mayer, 2006 – след Continuum подходът към музиката на Джон Мeйър като към отегчителен, захарен, момчешки поп-рок според мен е плъзгане по повърхността. Албумът е наистина „музикантски”, с добре използван вокален потенциал (гласът на Мейър е чудесен – ту хрипка от джазов суинг, ту във височините напомня Питър Гейбриъл), с много фънк и блус в мелодиите и прекрасни, звънящи китари. Неслучайно Мейър все по-често излиза на една сцена с големи джаз имена. Сравненията с Марвин Гей не са без основание.

18. Musicology, Prince, 2004 – първият guitar hero в класацията ми; малко встрани от типичния принсов груув, но супер хармоничен и фънки албум. Едно от най-френдли творенията му за неподготвени, защото не пищи и не подлага китарата на джимихендриксови изтезания.

17. Koop Island, Koop, 2006 – какво му има на този албум, че ме отклонява от традиционното ми нехаресване на Acid?! Ами какво… има му взривната комбинация от електронния звук на Сен Жермен с фънкажите на Джамиракуай и боса новата на Аструд Жилберто. Има жесток Бродуей! - една напориста театралност, която пълни музиката със… сценография. Всъщност има му това, че на Кууп им личи, че са от земите (от джаза) на Ян Гарбарек, което ги отдалечава от досадния Acid.

16. Everyone is Everyone, Patrick Park, 2007 – Патрик Парк е един млад американски китарен инди-бард, известен предимно със своята неизвестност. Рокът му е твърде фолкиш, което е супер, а мелодичните му линии са от вида, дето на петата секунда се забиват в главата и после цял ден: “At the moooost I’m a glare…”. А като свърши албумът, нещо те ръчка да го завъртиш отначало.

15. Loft Music, Thea Gilmore, 2003 – китара, плътни female vocals, запомнящи се, лирични текстове и мелодии. Напомня ми Джони Мичъл, също и Стиви Никс от Fleetwood Mac. Харесвам й всички албуми, но този особено много.

14. Shaman, Santana, 2002 – ето го и вторият guitar hero в класацията ми. Shaman и Supernatural са двете части на един необичайно комерсиален, но приказно цветен и разнообразен проект, изпят от широк кръг гост-изпълнители и рамкиран с разпознаваемата от първия тон китара на Сантана.

13. Back to Black, Amy Winehouse, 2006 – Настрана всичките глупости, дето ги върши, как пее само това Ейми! С онзи рядко богат контраалт! Back to Black си заслужава всичките награди Грами.

12. Heartfelt, Fourplay, 2002 – процентът вероятност да видим някога Форплей на живо в България е доста нисък, защото би струвало колкото четири отделни концерта на bright shining stars на модерния джаз. Форплей са точно това – обединение на четирима гиганти, признато за постоянен стандарт за качество. Heartfelt е просто поредното потвърждение на този стандарт.

11. Shine, Joni Mitchell, 2007 – о, този албум е ТОЛКОВА страхотно странен по ЕЕЕЕЕЙ толкова стархотно мой начин! Първите му тонове са от изящния саксофон на Уейн Шортър! Онзи Уейн Шортър. Джони Мичъл звучи като завършена джаз певица, а цялото нещо звучи като завършено… джаз-нещо. Аз всъщност не обичам вокален джаз, но и Мичъл всъщност не е джаз-певица, сигурно затова харсвам толкова Shine.

10. Begin to Hope, Regina Spector, 2006 – Регина може би е най-интересното сред всичките ми по-нови открития. Има изключителен гласов диапазон, който използва пълноценно, използва много добре и уменията си на пианото. Звученето й е еклектично, с какви ли не стилови примеси, текстовете са шантави, пълни с литературни препратки. Но най-готина е харкатерната й насечена фраза, украсена с чести извивки и странен, явно нарочен акцент. Този тип пеене е дотолкова отличителен, че Регина се разпознава буквално от третата секунда. Съвсем новият й, тазгодишен албум „Far” има потенциал да се превърне в по-любимия ми от двата, но не съм го слушала още достатъчно.
 
9. The Eminem Show, Eminem, 2002 – за мен The Eminem Show е едно носталгично американско лято с Осама-Еминем, танцуващ рап по всички екрани на територията на щата Ню Йорк; с партита, на които албумът не спира да се върти; коли, от които не спира да гърми; радиостанции, узурпирани от поредния нов сингъл; ненормални танци в басейни на "Without me" и хорови акапели „I’m sorry maaama…” в работно време;
Отделно от емоционалното ми отношение, The Eminem Show е едно от най-важните, лицeоформящи проявления на грамадната индустрия, наречена R&B. Този много личен проект, умно продуциран от най-известния R&B доктор, представлява, както Q magazine хубаво бяха написали, „the hall of mirrors Eminem had built” . Зала, пренаселена със лични и обществени отражения - разкривени от насмешливи намеци и откровени подигравки.

8. All This Time, Sting, 2001 – този албум е квинтесенция на най-любимия ми, късен, акустичен Стинг. Звученето на познатите песни е ново и различно, студийните музиканти са истинско съзвездие и всичко е много майсторско. Плюс това All This Time е предпоследното свидетелство за здравия разум на своя автор, който осъществи контакт със странни планети и проговори музикален език, състоящ се от речетативи на фона на лютня (което посвоему е твърде интересен феномен, но не е там въпросът) .

7. The Beekeeper, Tori Amos, 2005 – тъкмо един от най-разпарчетосаните от музикалните критици албуми на Тори ми е сред любимите. Бил твърде лек, твърде разнопосочен, прекалено много вокална техника и малко от ‘нейното’ пиано. Е, аз пък точно затова го харесвам – защото е лежерен, разнообразен и страхотно изпят. Не вярвам, че талантът на Тори зависи от депресиите й. Пианото си е съвсем добре, има хорови включвания, има орган, има традиционно драматичен Демиън Рейс, има и чудесната поезия на Тори.

6. From a Basement on the Hill, Elliott Smith, 2004 – за един бивш мъкнещ се с несресана от дни коса и в на дядо си парцалите тийнейджър от гръндж “епохата”, е нормално на по-късна възраст да е фен на типичен пост-гръндж продукт като Елиът Смит. From a Basement on the Hill може би не е най-доброто от него, но е последното от него – завещание, което дестилира елиътсмитската естетика на дълбоката меланхолия.

5. River: The Joni Letters, Herbie Hancock, 2007 – не е нещо, което можеш да слушаш много често или по-всяко време, но е поредното наистина изтънчено творение на още един от истинските грандмастъри на джаза. Това, че е посветен и вдъхновен от Джони Мичъл, го прави още по-специален.

4. Sea Change, Beck, 2002 – перфектна смес от тиха електрическа и типична, звучна акустична китара плюс едни от най-меланхолните и красиви тонове, които са излизали от устата на Бек. Пък той е егати готиният пич, който никога няма да остарее! Жалко, че ще остане в главите на масовата публика с най-глупавата си песен.

3. You Are the Quarry, Morrissey, 2004 – разкошната сатира на Мориси, вечно противоречивият му артистизъм, тотално безпардонните му изявления – когато всичко това е толкова интензивна част от продукта, би било лесно чисто музикалната част да потъне. You Are the Quarry обаче удържа позициите на всички, наистина всички свои елементи! При това така, че изящните, изненадващи спрямо текстовете, леко олд-скуул хармонии дори често да крадат повече сценично място от колоритните стрели, с които Мориси цели поредния си, взет на прицел, обект.

2. Life in a Slow Motion, David Gray, 2005 – типичен бритиш contemporary folk-rock в най-хубавия смисъл. Дейвид Грей пее и свири на пиано и китара по-добре от всякога. Има няколко страхотни включвания на чело. В днешните музикални времена, когато концепцтуалността на албумите в седемдесетарския, арт-рок смисъл е почти напълно забравена, Life in a Slow Motion има изключителна добавена стойност заради своята цялостност, заради усещането за последователност и съгласуваност от първия до последния му тон (и дума).

1. M², Marcus Miller, 2001 – Маркъс Милър е сред най-харизматичните, популярни и награждавани музиканти в джаз музиката. Чудя се какво мога да кажа за M² – това е звезден албум. И като композиции, и като участия – Хърби Хенкок е на пианото, Уейн Шортър, Мейсио Паркър и Бранфърд Марсалис на саксофони, пеят чудовищно гласовитата дива Шака Кан и самият Маркъс. Тук има просто толкова много музика.

A decade under the influence - books

Обичам края на годината и всякаквите класации за всичко на света – добро сравнително мерило за вкусове са и още по-добра арена за сблъсъци на критерии. А сега е дори още по-яко, защото край на цели десет години си имаме. Реших и аз да взема участие в цялата работа с топ едикаквоси на десетилетието. Първо книгите, после музика и кино. Няма да ги класирам по значимост или световен отзвук, а само по лично въздействие. Сигурна съм, че изискването да съм чела/гледала/слушала нещото ощетява много страхотни заглавия, но бих могла да ъпдейтна в един момент. Там, където съм писала по-подробен пост по темата, ще слагам връзка, а ако книгата е превеждана - в скоби българското заглавие.


20. The Amber Spyglass (Кехлибареният далекоглед), Philip Pullman, 2000 – последната и най-силна част от трилогията на Пулман, която промени дефинициите за young adult писане и показа, че децата могат и да не бъдат подценявани.

19. Deadhouse Gates, Malazan Book of the Fallen, #2 (Дверите на скръбния дом, Малазанска книга на Мъртвите 2), Steven Erikson, 2000 – грандиозността, красотата, мащабите на Малазанския свят от втората книга са страховити. Разтърсващ и неочакван е и начинът, по който Ериксън избира да я завърши. Най-много ме впечатлиха обаче умно вплетените във фентъзи-структурата познания по антропология; внимателното разкриване и изследване, парелелно с екшъна, на социални и религиозни модели, на цивилизационни и обществени  (р)еволюции, които са ни доста познати. Това не превръща романа в алтернативна история, по-скоро авторът разчита на познанията на читателя за собствения му свят, не за да разбира какво се случва, а за да усети интуитивно какъв е по-глобалният смисъл зад случващото се.

18. Never Let Me Go (Никога не ме оставяй), Kazuo Ishiguro, 2005  –  Първоначално 'Never Let Me Go' ме обърка, изобщо не бях сигурна дали ми е харесала. Впоследствие обаче все повече се съгласявах с тенденциозно дистанцирания подход, разбирах смисъла на настойчивата обикновеност, с която тврърде необикновените събития бяха покрити. Днес мнението ми е, че да се напише такава книга, на такава тема, по начин, които едновременно заявява принадлежност към антиутопичното семейство, но откзава да спазва традииците му, е наистина впечатляващо постижение.

17. Atonement (Изкупление), Ian McEwan, 2001 – типична макюънска книга, прецизна във всеки детайл, по-мащабна по обхват на събитията от другите неща, които съм му чела, но все така камерна и интензивна в отразяването на вътрешния свят на героите; определено любимата ми на автора, а той има защо да е сред най-значимите литературни британци.

16. Persepolis, Marjane Satrapi, 2001 - 2002 – комикс, биографичен разказ, изповед за революционен Иран от края на 70-те посредством детски рисунки, нещо като Waltz with Bashir на хартия. И това не е точно книга в онзи смисъл, но е едно от много оригиналните и вълнуващи неща, с които десетилетието се сдоби.

15. Perdido Street Station (Станция Пердидо) China Mieville, 2000 - Миевил е от вълната вдъхновени млади писатели – при публикуването на Пердидо е бил на 28 – които дават на „нашите жанрове” добро име, нови измерения, нови лица. Дават освен това и отпор на "рицарите на литературността” и често, чрез писането си - или директно - откровено се присмиват на коленно-рефлексните им реакции. Щях да кажа, че тези писатели упорстват в опитите да проправят пътища извън литературното гето, но не … те по-скоро упорстват в желанието си да покажат (и докажат), че гетото е страхотно, колоритно, цветно, опасно и все още непознато място.

14. Doubt, John Patrick Shanley, 2004 – не знам дали мога да нарека 60 страничната наградена с Пулицър пиеса на Шейнли точно книга, но определено заслужава място сред значимата проза на последните десет години. Това е една безкрайно умно построена история, със стени, покрив и под от несигурност, със стаи, които се местят, менят перспективата и разколебават. Един от чудесните съвременни сюжети, на които изводите не са им цел, цел им е тежестта на съмнението. Все се сещам за една анотацията за кината на режисираната от самия Шейнли екранизация по пиесата, която казваше нещо в смисъл, че (заради другите положителни страни на филма) сме можели да му простим отворения финал! Ами правилно… защото затворения нямаше да можем да му го простим. Man!

13. Look to Windward, Iain Banks, 2002 – добре дошли на поредното късче територия, обитавано от едно от най-интересните, най-пълнокръвните и необичайни фантастични общества, с които сте се сблъсквали – Културата. Йейн Бенкс ще ви покаже как се творят Вселени и защо космическите светове не са отживелица.

12. Divisadero (Дивисадеро), Michael Ondaatje, 2007 – ще цитирам един книжен приятел: „Дивисадеро не е история за това как нещата са се случили, а за това как са били почувствани. А в разказването на истории за ‘почувстването’ няма по-добър жив писател от Ондатджи." Съвсем точно в целта, само мога да добвя, че значението на горното е по-глобално от обикновеното разкриване на емоционалната вътрешна вселена на героя. Тук става въпрос за това как историята на героите са отразява на самия свят, как светът чувства, помни и препредава.

11. Impuretés (Нечистота), Philippe Djian, 2005 – не се колебах много какво да избера за френскоезично присъствие на десетилетието. Изящният и безпощадният Филип Джиан,  неговите богаташки деца от хълма и вътрешната екзалтация, космическия танц, истеричната чистота, който напомнят на възрастните, че такъв живот съществува, но те не го заслужават, покровът от обреченост, сблъсъците с непоносимия, настръхнал свят, но всички те, и деца и възрастни – са този свят.

10. Колекционер на любовни изречения, Александър Секулов, 2007 – исках да има българска книга в класацията ми и тук също не се колебах. Защо не съм знаела по-рано, че в България някой пише така?! С безумно (често и в буквалния смисъл) въображение; с всяко изречение, криещо в себе си потенциал за нова история, с всеки разказ вътре в разказа, криещ в себе си потенциал за нов роман; с арогантен непукизъм към последователност и логика, но с впечатляваща всеотдайност към красотата на думите и изящната лудост на образите. Нещо като Барико, като Павич, като Борхес … нещо толкова, толкова ненашенско!
(Откъс от новата му книга.)

9. The Book of Illusions (Книга на Илюзиите), Paul Auster, 2002 – един човек снове между собствения си изтърбушен от мъка свят и симулираните реалности от филмите на енигматичен актьор от нямото кино; двама изгубени мъже (единият буквално, другият метафорично), си дават взаимно възможност да продължат да живеят. Типично по остърски – реалността губи плътност, а измислиците придобиват реални измерения, идентичностите се връзват на възел и както казва Шатобриан – никой не живее един и същ живот през цялото време. Това си остава любимата ми книга на Пол Остър, независимо от възхищението ми към безумно умната и литературна „Нюйоркска трилогия”.

8. Specimen Days (Дни Образци), Michael Cunnigham, 2005 – поредната сложно замислена и прекрасно реализирана книга на Кънингам. След Вирджиния Улф, сега мостът е към Уолт Уитман – три различни отражения на поезията му, три жанра, три епохи, три различни истории, нещо обаче остава същото – една порцеланова купа, няколко имена и старото човешко племе (“старото човешко племе, същото отвътре и отвън, лицата и сърцата същите, и чувствата, съгласията същите, оная съща древна обич и същата оная красота…” – Уолт Уитман).

7. Jonathan Strange & Mr Norrell (Джонатан Стрейндж и Мистър Норел), Susanna Clarke, 2004 – красива дикенсова проза, мъглива fairy tale атмосфера, абсурдни ситуации, ексцентрични и смешни английски господа, същностни елементи от британските дух и култура, клокочеща от (потенциална) магичност Викторианска Англия, митология, история и исторически личности… достатъчно, мисля.

6. Aye, and Gomorrah: And Other Stories, Samuel Delany, 2003 – добре, признавам, че това е чийт. Но след като той така и не написа продължението на 'Stars in my pocket like grains of sand', а аз така и не прочетох 'Dark reflections', това беше най-малко безсрамният начин да има Дилейни в класацията. Разказите, всички до един, са традиционно странни, разкошно фантастични, красиви, интригуващи, е да – и стари, но пък сборникът е нов. Значи се брои. :)

5. Veniss Underground,  Jeff VanderMeer, 2003 – Вандермиър е изключително оригинален, много добре дозиран, просто блестящ представител на онази вълна амбициозни фантастични творци, за която стана въпрос при №15. Той е завършен литературен автор, на когото „литературните автори” могат да се скъсат да завиждат за въображението. Veniss e първото му  от серия доказателства за горното. Освен това пише хубави статии и прави интересни интервюта, участва в редакторските екипи на важни антологии, организира криейтив лагери за деца и въобще е един от най-яките хора на света, ако ми простите крайното изказване. :)

4. On Beauty (За Красотата), Zadie Smith, 2005 – в повечето класации за десетилетието присъства другият роман на Смит - „White Teeth”. Не съм го чела още, но ако действително е по-добър от забавния, идеално структуриран и написан калейдоскоп на съвременното общество, който представлява On Beauty, мога да кажа само едно - еха!

3. Shriek, Jeff VanderMeer, 2006 – имам толкова голямо желание (и намерение) да пиша скоро подробно за този роман, дефиниращ понятието съвършенство в моята книжна вселена, че сама си стискам палци да не стане като с най-добрите планове на мишките и хората.

2. Cloud Atlas, David Mitchell, 2004 - след фурора, който предизвика сред критици и фенове за 10 години, на Мичъл оттук нататък му е нужно само да поддържа впечатляващия магнитуд на амбиция и възможности и великолепната хармония между тях, онагледени с Cloud Atlas. (А петият му роман една от най-очакваните книги за 2010. )

1. The Road (Пътят), Cormac McCarthy, 2006 – суровият, поетичен разказ за погрома и оцеляването на света и човека на един от най-значимите живи писатели заслужава върха на тази класация.

United Colours of Cinemania (2)

Hunger („Глад”), Стив Маккуин

Глад е великолепен филм. Извън всяка конвенция като визия и динамика на кадрите, като диалози, като структуриране на конфликт и събития. Истински ритник в стомаха, но не само това. Не е само история, която да запомниш, а по някакъв силно обнадеждаващ начин демонстрация на пределите на киното, липсата им по-точно, но в най-добрия смисъл. Стив Маккуин е visual artist (носител е на изключително престижната награда Търнър) и в първия му режисьорски филм другото поприще си личи до степен редица установени кино-механизми да са отхвърлени за сметка на съвсем различен тип символика. За сметка на разбитите си на пух и прах очкавания за развитие на фабула, зрителят получава поредица от спиращи дъха шотове (понякога болезнено дълги), френетична концентрация върху детайла, много често буквално озвучаване с тишина.

При такава тема би било лесно да се направлява потока от зрителски емоции и филмът да се носи естествено върху мощната му инерция. Маккуин избира по-трудния път. Той отказва да манипулира. Като че ли изключва от общата картина на творбата си зрителя, с всички негови предвидими и предвидени чувства. Така филмът се превръща в мъчително поетична, но и почти хирургически обективна визуализация на историческите събития.

1981 година е време на набиращ скорост Тачъризъм и огромно напрежение в Северна Ирландия. В затвора Мейз близо до Белфаст (известен и само като „The H Blocks”, точно заради събитията от филма) заловени представители на ИРА започват серия от протести, кой от кой по-брутален, с цел да получат статут на политически затворници и най-вече да постигнат още по-катигорична  легитимация на републиканската идея. От противоположни посоки на филма, в поредица почти напълно безмълвни кадри, тръгват две противоположни истории – тази на двама затворници, участници в „одеалния протест”, от една страна и тази на един от надзирателите от друга. В средата на филма преливат в едно и се превръщат в заден план за Боби Сандс – инициаторът и водачът на смъртоносната гладната стачка в Мейз.

Някъде прочетох обвинения към режисьора в сакрификация на действията на ирландските екстремисти. Дълбоко невярно. Глад е дотолкова безоценъчна естетизация на саможертвата, независимо от каузата, че не съумява дори (а и не го цели, като че ли) да е политически филм. Гласът на Тачър, който казва „няма политически убийци, има просто убийци”, звучи разумно. Но после виждаш млад войник на кралицата, който, плачейки, участва в сломяване на затворническата съпротива и в това няма нищо разумно. Гардът от Мейз, който всяка сутрин ляга под колата си, за да провери за експлозиви, или отива на посещение при болната си майка с риск за живота си не би могъл да е чудовище. Но когато топи в студена вода наранените си от побой над затворници ръце, няма как и да е светец. Затворниците републиканци, които трошат, хвърлят и пикаят върху предоставените им човешки условия за живот, не биха могли да са светци. Но използващият собственото си тяло като последно и единствено оръжие Боби Сандс няма как и да е чудовище. Всяка от страните в конфликта живее в собствения си ад, бранейки собствената си кауза. И никой не е невинен.

Вероятно за онези събития нито е възможно да се зададат правилните въпроси, нито да се дадат верните отговори. Затова Маккуин е създал просто една интерпретирана от киното, дълбоко въздействаща арт-инсталация.  

Tokyo Sonata („Токийска Соната”), Кийоши Куросава

Според анотациите и получените награди "Токийска Соната" би трябвало да е модерна екзистенциална драма и един от най-добрите източни филми за миналата година. Според мен, не че ме пита някой, не е нито едно от двете. В основата е едно токийско семейство от средната класа в период на криза – финансова, личностна и междуличностна. След уволнението си малодушният баща всяка сутрин излиза с куфарчето и костюма и по цял ден се мотае в парка; майката живее сив, затворен живот; големият син иска да се запише в американската (точно така - американската) армия; малкият син иска да свири на пиано, но не му разрешават; Токио прилича на София. А всичко това заедно може да те умори от отегчение.

Вярно, че японците са ми напълно чужди с техните особени нрави, но дори без да меря с аршина на европейската ни култура, нито за секунда не повярвах в малоумните неща, които се случваха, малоумния начин, по-който подхождаха към ситуациите героите, и още по-малоумния начин, по който се държаха едни с други (каквито и да са им обичаите, не може майка да изпраща детето си на война така). Не можах да повярвам и че такова е модерното японско семейство. Поредицата от абсурдни по-абсурдни сцени, ако не бяха толкова насилени и мелодраматични, можеха да превърнат филма в сатира, а не в нещо като българска теленовела от осемдесетте.  

Seraphine („Серафин”), Martin Provost

"Серафин" пък, предвид че е получил всички Сезари на света за 2008-ма, би трябвало да е най-добрият френскоезичен филм за въпросната година. И той е доста добър наистина. Само че не съм сигурна доколко мнението ми е повлияно от това, че поначало имам отношение към naive art-a. Истинската история на Серафин Луи ми беше много интересна, по-точно кинематографичната и реализация, защото самата история я знам. Филмът разказва за живота на художничката (по известна като Séraphine de Senlis) от изключително бедните и тежки предвоенни години, през признанието и успеха, до окончателното полудяване.

Всичко изглежда доста автентично, но в самата история има известна романтика, приказност, които, разбира се, филмът засилва. Комбинацията е хубава. А актрисата в главната роля е изумително добра в изграждането на тази доста сложна персонификация на клишето лудост-талант, при това истинска личност.

(няма сега да разказвам за поредните си прояви на загубен разсъдък, поради които не гледахме "Серафин" на кино, въпреки че имахме билети. Отстрани е забавно, отвътре е симптоматично :D. Тоя път за удобен виновен бе обявена целокупната френска нация. Няма друг народ на света, в чиито календари, седмицата да започва от неделя!)

„Цар” , Павел Лунгин 

Може да е романтично да провеждаш филмови фестивали в киносалони, които те изстрелват тридесет години назад във времето. Може обаче и да ти скъса нервите. Особено ако през цялото време образът е почти на фокус, столовете са заплашително почупени, не успяваш да виждаш част от субтитрите, а картината е наполовина на екрана, наполовина на тавана.

Не че причините „Цар” да ме измъчи така жестоко са само ‘външни’. Доста средства са хвърлени в разказа за хаоса на страховития Иван Грозни и светата мисия на Митрополит Филип. Високият бюджет си личи в усещането за мащаб и епика, което филмът оставя. В това отношение се е получил. Но не се е почти в никое друго, за съжаление. Двете водещи роли са силни, но иначе - прекалено много от печално познатото крещене за-да-могат-да-чуват- и-тези-от-последния-ред-в-театъра. Недопустимо слаб като присъствие и развитие образ на Митрополита, а това трябваше да бъде втората по сила сценарна ос, след самия Грозни. Ако целта е била филмът да се гради върху антитезата цар-свещеник, просто не успя да си я постигне. Ако пък не е била такава – изобщо не стана ясно каква е. Крайно неубедителен и немотивиран финал.
Имаше една дълбока горчивина, някаква отпратка от конкретната история от 16 век към глобалната история от всички времена, в които Русия е оставяла (и оставя) тялото си на произвола на налудни и авторитарни властници – едно от нещата, които най-много ми харесаха. Но то се скри в горните недостатъци и под още твърде тривиална символика. Макар добрият му замисъл да проличава на много места, полето на "Цар" е дотолкова осеяно с буци, че непрекъснато се препъваш, и преминаването през него като цяло се оказва изморително занимание.

United Colours of Cinemania

Много шарен Киномания experience тази година – руски филм, японско-холандски, френски (за този е по-точно да кажа, че го гледах почти), британски, датски, американски и един много смесен филм. Ето, накратко, какво излезе от това:


Antichrist („Антихрист”) Ларс фон Триер

Шокиращите сцени в Антихрист събират не повече от 7-8 минути екранно време.
Ако в тези 7-8 минути визията му е прекомерно експресивна. Ако те могат да накарат зрителя да не иска да гледа повече. Ако те са аргументът за вече традиционното обвинение към датчанина в режисьорска арогантност. Ако са способни да заклеймят филма като шокиращ. Ако са излишен и брутален реализъм. Ако тези 7-8 минути са инструменът на безмилостен и според някои самоцелен стремеж да се предизвика стон на ужас пред екрана.

То останалите 90 са стон на ужас от екрана. Останалите 90 са мрачна, мистична, безапелационна кино-красота; Те може би ще са достатъчни, за да очертаят над режисьорската арогантност и под художествената измислица, релефа на личните демони на автора (сам в тежка депресия по това време). Те са понякога зловеща, понякога гротескова алегория на страданието и страха; пълен със символи сбълък с отчаянието и вината; изследване върху капацитета на човешкото съзнание (и тяло) да понася болка и върху начините – медицински или не – за преборването й. Те успяват да споят познати хорър прийоми (и дори сцени) в нещо много повече от филм на ужасите. В тези останали 90 минути има толкова неща, за които можеш да мислиш. За които не можеш да не мислиш. И заради които непременно си струва да гледаш.

Любовната връзка на Триер с шока и тая самоподдържаща се скандалност около единия от двамата най-значими европейски режисьори в наши дни са много повече медиен продукт, отколкото каквото и да е друго. Кинообщността в много отношения е просто един таблоид.

The Visitor („Посетителят”), Tomas McCarthy

Помните ли Гордън – не покъртителният главен мъжки пресонаж, тоя е Джон Кюсак, а трагичният второстепенен – от последната (поредната?) заявка за края на света, направена от грандмастъра на Скъпите Апокалиптични Драми, Които Изглеждат Евтино и са Смешни(TM)? Е т’ва е Том Маккарти. А филмът, за който говоря, е '2012', в случай че някой не е разбрал. Ако обаче гледате втория му режисьорски опит на Том Маккарти - The Visitor, (както и първия всъщност, The Station Agent, където е и сценарист), ще се запитате какво му е станало на тоя видимо нормален и сравнително способен човечец, че да се докара до такъв двехилядиидванайстен край.

„Посетителят” разказва за една двойка нелегални емигранти, които се нанасят погрешка в необитаемия нюйоркски апартамент на професор от Бостън. На учения, който по съвместителство е ужасен темерут, зациклил писател и самотник, обаче му се налага да участва в конференция в Ню Йорк и внезапно се появява в неочаквано оживената си и населена къща. Оттам насетне развитието на сюжета е повече от предвидимо. Напомня силно „В Америка” и като теми, и като атмосфера, но не успява да е толкова въздействащ, въпреки това е много приятен филм, който едва ли ще помните дълго, но и с нищо няма да ви подразни. Ричард Дженкинс се справя блестящо със свръхдосадния проф. Вейл (има и номинация за Оскар).

The City of Your Final Destination („Градът – крайна цел”), James Ivory

И този филм е много подобен на горния като усещане – симпатичен, интересен, без да е нещо повече от това. Джеймс Айвъри е на повече от 80 години, простено да му е, че не гони вече върхове, и без друго достатъчно блестящи адаптации е оставил след себе си (цели три по Едуард Форстър, както и „Остатъкът от дните” по романа на Казуо Ишигуро).

В „Градът…” един млад унивеситетски преподавател заминава за Уругвай, за да измоли семейството на наскоро починал местен писател за правата да напише биографична книга. Семейството е типично латиноамериканско – конфликти, сложни отношения, драми, съпруги, братя, любовници. Разбира се доусложняването на ситуацията с появата на нов елемент под покрива на голямата къща в красивото имение е неизбежно. Неизбежни са и паралелите на истинската история с тази от романа на самоубилия се писател… Диалозите са прекалено много и често безцелни, сценарият не може съвсем да си намери посоката, но пък протяжната, лежерна латино-атмосфера е много приятна, Шаролот Генсбург е все така яка, а Антъни Хопкинс все така на висота.


New York, I love You („Ню Йорк, обичам те”), някакви много, повечето млади и не много известни

Последните години събраните в обща идея short-ове станаха доста модни. От тях Paris, Je T'aime е може би най-блестящият пример как тази концепция, осъществяването на която ми изглежда хич нелесна работа, проработва успешно на всичките си нива – сегментите да са отражение на режисьора си, но събрани, да формират добавената стойност на общ, консистентен стил. Отделната история добре да си намери местенцето в картината, но и да е достатъчна картина сама по себе си.  (Освен това - вземете само сегмента на Джоел Коен за пример как се използват жанрови, в този случай градски, клишета.) За жалост, точно там, където Paris, Je T'aime е перфектен, вторият филм от тази серия - New York, I love You, се проваля. Париж наистина беше герой, не само с чисто визуално участие в кадрите и демонстрация на типична атмосфера, а дори и на структурно ниво – отделните сегменти бяха разделени, следвайки някои вътрешни граници на града. Тук не знам нито на какъв принцип бяха разделени, нито от какво бяха обединени отделните истории.

Ню Йорк е сюреализъм, един от най-многоликите, най-многогласните градове на света. Ню Йорк е много градове в града, мултиплицирана вселена. Ню Йорк е света.
Въпреки това обаче филмът се гради основно върху архетипи и клишета (и като градски кадри, и като хора, и като връзки и отношения).

Много критично излезе всичко дотук, може би заради силното ми лично отношение към този град, което някак очаквах да видя материализирано. А филмът далеч не е напълно безсмислен или отегчителен. Просто разликата в класите на двата е видима, а сравненията са неизбежни. Хубавото е, че „Ню Йорк, обичам те” протича в един готин easy-going ритъм, почти като песен от чудесния си саундтрак (в който има Regina Spektor!). Има искрено забавни по хубавия начин моменти. Няколко от етюдите са чудесни, този на Иван Атал например, основно заради страхотната харизма на Итън Хоук (виждала съм го на живо, между другото – отдавна си търсех повод да се похваля – не е до камера и фотогеничност, този мъж просто отделя лъчение, дори когато е с изсулени панталони и раздърпана тениска). За сметка на това Орландо Блум печели състезанието по актьорска немощ, само защото Хейдън Кристенсен е по-готин. Въпреки това техните сегменти може би щяха да ми харесат най-много от всичко, ако не изглеждаха толкова недоправени и недовършени, ако не им трябваше толкова осезаемо още екранно време.

За да завърша позитивно - ако всички си бяха свършили работата като Фатих Акин, филмът щеше да е точно това, което очаквах, щеше да покаже онзи луд, луд град, който ми се искаше да видя.


To be continued

(в продължението – филмът с личната ми Голяма награда на Киномания!)
(а довечера ще гледам Аватар и буквално подскачам от нетърпение)

Parerga und Paralipomena - II част

(в свое оправдание ще кажа, че поне от десет дни се опитвам да намеря време да сглобя отдавна нахвърляните отделни части на този пост)

Странно е, че никога не съм писала за танци. Психологията може да проследи връзката ми с това изкуство повече от 20 години назад до един ранно-детски спомен: балетна зала, момичета, които тогава ми се струваха много големи, а всъщност са били на 14-15 години, буквално летят из нея, почти без да стъпват по земята; момчета хврълят и размятат собствената ми кака все едно е кукла!, всички задено се въртят скоростно около оста си и краката им заемат непривични позиции; някаква тънка, дребна жена крещи в истерия на всеки от танцуващите, който й попадне пред очите; аз се опитвам хем да виждам всичко, хем да се покрия така, че да избегна всяко възможно пипане на косата ми в почивките – като малка имах едни хубdви къдрици и непрекъснато някой ме скубеше; музиката е странна; баткото на пианото ме взема да седна при него; после в съблекалнята ми показват разкървавени крака и синки по цялото тяло… Помня, че тогава си казах, че и аз искам много да танцувам, обаче да е по-забавно от това. Нещо, което в определена степен можах да осъществя. За разлика от другите неща, за които пиша тук, за танците мога да кажа, че съм била и от двете страни – пред и на сцената (йей, че куул звучи!, ама то това е целта, нали... :D). Всъщност може би точно поради тая причина не пиша за танци. Когато знаеш какво е например една седмица да не излизаш от залата при 40 градусова жега, перспективата става по-различна, вероятно по-богата и пълна, но и по-ограничена и предпазлива в известен смисъл. А и танцовото изкуство, заедно с изобразителното, са в най-голяма степен чист и неподлежащ на вербализиране експириънс.

Но да не се отплесвам, за мен “Sofia Dance Week” – едно от много хубавите неща, които могат да се случат поне веднъж годишно на София, тази година имаше елемент на пътуване във времето, заради възможността да видя пак „в действие” един от героите на описания по-горе спомен. Затова ще се опитам да поразкажа нещо все пак.

Гледах неотдавна пак „Les uns et les autres” (известен и с английскто си заглавие „Boléro”) на Клод Льолуш. Това ми е един от любимите филми за война. Може би ми е по-любим дори от „Коса”, като се замисля. Защото е толкова неочакван. Самата война почти изобщо я няма, но в същото време я има интензивно. Пълен е с музика и танци и въобще не знаеш коя сцена в какво ще се превърне и дали няма, да речем, внезапно войнишки взвод да затанцува заедно с девойка в руска фолклорна носия под звуците на акордеон. Филмът не е мюзикъл, просто разказва историите на четири тясно свързани с музиката и танца семейства – руско, френско-еврейско, американско-френско и немско. Не ми беше мисълта за самия филм обаче, а за сцената, с която започва и завършва той. Нечовешкото Болеро на Сергей Итович е прескочило кинопределите и се е превърнало в емблема на танцьора, на хореографа, на режисьора и може би няма да е преувеличено ако кажа – на модерния танцов театър. Хорхе Дон, който играе Сергей, е бил като присъствие и популярност за танците през 70-те и 80-те това, което е днес Хоакин Кортес, с други думи – абсолютен култ. Хореограф е самият Морис Бежар. Ще ми се да се организирам някога да напиша нещо по-подробно за един от малко познатите, но безпрецедентни и безапелационни гении на 20-ти век. А творбата на Равел сама по себе си е за мен едно от най-красивите и вдъхновяващи неща в класическата музика изобщо. От такава комбинация не е и могло да излезе нещо по-малко значимо.

Това е по-любимата ми интерпретация на въпросното изпълнение (забележително е как телата маркират всеки отличим елемент на музиката; а включването на човешката верига от средата натам е...!!! ):
 

Интересното е, че започнах да си мисля как трябва непременно да гледам пак „Les uns et les autres” след Solo#2 – fréquences, с който завърши “Sofia Dance Week”. Спектакълът на Брис Льору/Красен Кръстев е все едно Болерото на Дон и Бежар, изстреляно в далечното бъдеще, изпълнено от искрящ хуманоид на място, където музиката е квантова механика. Не е случайно, че Красен Кръстев е бил в школата на Бежар Béjart Ballet Lausanne. Не съм гледала по-известното представление на Льору Quantum-Quintet, но за Solo#2 най-точната дума е хипнотично. Влизаш в напълно тъмен коридор, движиш се по светеща бяла линия на пода до камерна зала, където сто подредени в кръг метронома отмерват всеки своето си време. Светва синкава решетка, която очертава цилиндър. Постепенно от мрака в цилиндъра изплува човешки силует. Започват да се въртят. Със забавеното тракане на метрономите фигурата систематично повтаря и ускорява едни същи движения, които виждаш ту фронтално, ту в гръб. Само светлините и сенките се променят. Периодично точно пред погледа се отваря врата в цилиндъра (справка по-късно показа, че врата се е отваряла едновременно пред всеки един от подредените в кръг зрители) Геометрията на светещите линии е обсебила всичко, включително тялото на танцьора.Чувстваш, че си предмет на тотална манипулация със зрителното поле. Празното черно пространство в решетката често изглежда като че придобива релеф и се движи напред-назад. Понякога не си сигурен фигурата в средата човек ли е, или проекция, понякога ти се струва, че тръгва към теб, но съсредоточаване в краката показва, че изобщо не ги помръдва. В някакъв момент осъзнаваш, че цялото движение идва от торса нагоре и от въртенето на цилиндъра, а пространството е разделено на динамична горна и статична долна част, които обаче трудно различаваш. За по-малко от час този крайно минималистичен и тих спектакъл, с помощта на репетативното трак-трак-трак изхвърля всяка мисъл от главата ти и издърпва на повърхността максимална концентрация върху непрекъснато променящите се и взаимодействащи си композиция на тялото и композиция на светлината и тъмнината. След като изведнъж всичко изчезна публиката беше в такъв ступор и не само че не успя да пляска, ами се наложи и да обяват изрично, че това е бил краят. Наистина свръх модерно, експериментално, удивително космическо представление.

Останалите неща, които гледах, бяха приятни, но далеч не ме впечатлиха толкова. В Асфалт на другия звезден французин Пиер Ригал някакъв доста аматьорски и банален тон ми звънкаше през повечето време. Но имаше няколко много добри съчетания на визуални фокуси с хореография – един етюд пресъздаваше красиво хода на еволюцията; извънземни със светещи кубчета, вместо очи изтанцуваха ефектен танц; едно от момчетата беше уау! – все едно всяка костица в тялото му имаше собствен живот; а накрая всяко недоволство беше изкупено от фантастичния черно-бял финал от летящи хора! Плюс това е крайно готино да видиш стрийт денсъри на сцената на Националната опера, както и публика, скандално облечена в джинси и т-шъртки. Все пак обаче Асфалт не беше достатъчно основание да не си спестя голия задник и не само задник на мосю Ригал в другото му представление Ерекция.

Но така или инак Голямото Разочарование беше вече запазено за Compagnie Les Passagers. Събитието беше широко обявено като „подгряващ открит спектакъл на Sofia Dance Week”. А се оказа всъщност сбирка на бели якички и абсурдно облечени „рекламни” девойки по повод ребрандирането на БТК, и връзката му с понятието спектакъл се крепеше само на въжетата, от които четирима души висяха като дограмаджии на фасадата на Телефонната палата. „Нещото” започна с два часа закъснение и продължи 6 (словом шест) минути. Изобщо нямаше да си губя времето да го споменавам, но съм гледала части от два пърформънса на „висящите французи” – те не правят това. Правят нещо като циркова акробатика, театър и балет. Страхотно шоу, наистина.

*

Сега за Кралицата на морна или Босоногата дива, както толкова обичат да я наричат журналистите. Концертът на Сезария Евора беше точно такъв, какъвто подобава на една 70 годишна дама. Ама не каква да е, а кралица с разкошен одрезгавял глас. В първата част пя всичко в по-ниска тоналност и си мислех, че вече годините започват да си личат, но после се разпя и започна да извива така, както си знаем, че може. Сцената беше много пълна – седем членен бенд и брилянтният пианист Фернандо Андраде, който в света на латино-етно-джаза е съизмерим по мое мнение дори с Рубен Гонзалез. Звучаха много разнообразно и богато, много етно, много джази. Направиха всички любими песни, без една. Този беше от концертите, които дори и без да инжектират заряд емоции, се получават наистина, наистина чудесно.

*

И като казах инжектиране – за Източни пиеси сега. Изключително странна прогресия се разви между мен и този филм. Като тръгна с протяжните close-up-и и тромавата камера си рекох айде почна се пак. Постепенно обаче искреността и достоверността на историята започнаха да избутват мрънкащия ми глас на заден план и разбрах, че ако не друго, този път поне няма да изляза от салона с желание да наплескам някого, виновен за това! (защо чак толкова много ме изнервят бг-творенията? може би защото всеки път много ми се иска да се е получило). После, някъде във втората половина, при една конкретна сцена, която обективно би трябвало да е доста лейм, като ревнах… И така до края. Не знам какво ми стана. Мисля, че имаше някаква подмолна самота в тоя филм, която се натрупваше като блато и постепенно засмукваше по-болезнено от всички други проблеми, вкарани на място или не съвсем в него. Осъзнавам, че за да имам по-конструктивно мнение, трябва да гледам филма без течащи по лицето ми в последните двайсет минути сълзи и сополи. Безспорен кредит му е обаче, че за пръв път наш филм е изчистен от непоносимата преувеличеност на всичко, ама наистина всичко в бг-киното. Хубава есен се случи за филма на Камен Калев, много подходяща.